Винаги ме искаше в дантела, не в кожа. Беше ме обявил за негова. Беше властен до абсолютния максимум. Беше неразумно властен. Искаше да съм покрита, да не се излагам на показ пред никого, освен пред него. Кожени дрехи, смяна на партньори и излагане на женска плът – това сигурно е нещо обикновено в имението. Дали не се опитваше да ме направи пълна противоположност на всичко, което познава? Всичко, с което е свикнал?

Сядам. Трябва да говоря с него. Мисля, че мога да преживея имението, но знам със сигурност, че никога няма да преживея Джеси. Това, че го видях толкова отчаян и загрижен, вероятно означава, че поне изпитва болка. Нямаше да се държи така, ако не означавах нищо за него, нали? Толкова много въпроси. И има само едно място, на което ще намеря отговорите. Дължа на себе си тези отговори.

Поглеждам към Сам и виждам как по дръзкото му лице плъзва лека усмивка.

– Работата ми тук е свършена – имитира той думите на Джеси, докато се изправя с леко трепване. – Злобната змия!

Усмихвам се вътрешно. Тази бомба очевидно не е засегнала Кейт по същия начин, по който засегна мен. Навличам най-близките дрехи, които успявам да намеря и грабвам ключовете от колата. Сълзи наводняват очите ми, а вината пробива огромна дупка в стомаха ми. Той беше този, който искаше да сложи картите на масата. Щеше да ми каже за имението, но дали щеше да ми признае още нещо? Надявам се да е така и съм на път да открия. Предупреждението на Сара за изграждането на мечтите около Джеси се забива с пълна сила отново в ума ми, докато препускам надолу към колата. Може би е права, но не мога да живея, без да знам.


Тридесет и трета глава

Карам към „Луссо“ по най-неразумния начин – засичам, натискам клаксона нетърпеливо и минавам на червено няколко пъти. Когато отбивам при доковете, виждам колата на Джеси, паркирана под ъгъл на две от определените му места. Зарязвам моето „Мини“ на пътя, влизам през пешеходната врата (благодаря на всичко свято, че си спомням кода) и изтичвам във фоайето, където заварвам Клайв на портиерското бюро по-весел от обикновено.

– Ава! Най-после разучих това проклето оборудване – заявява той доволно.

Подпирам се на високия мраморен плот, за да си поема дъх.

– Супер, Клайв! Казах ти, че ще стане.

– Добре ли си?

– Добре съм. Просто се качвам при Джеси.

Телефонът на бюрото започва да звъни и Клайв вдига пръст, за да се извини за малко.

– Господин Холанд? Да, сър. Разбира се, сър – затваря и надрасква няколко бележки в тефтера си. – Съжалявам.

– Няма нищо. Ще се оправя сама.

– Ава, господин Уорд не ме е уведомил за посещението ти. – Той оглежда монитора си и аз зяпвам към него. Той шегува ли се? Виждал е Джеси да ме внася и изнася от това място много пъти. На какво си играе?

Усмихвам се сладко.

– Как ти се струва работата, Клайв?

Той веднага става отзивчив и въодушевен.

– Обожавам я. На практика съм личен асистент на тринадесет неприлично богати обитатели. Вчера господин Даниел поиска да организирам полет с хеликоптер над града за дъщеря му и три приятелки, а... – навежда се над плота и снишава глас: – Господин Гомес от пети е с различна жена всеки ден от седмицата. А господин Холанд изглежда си пада по тайландски пиленца. Но го запази за себе си! Всичко е поверително. – Той намига.

– Еха! Изглежда много интересно. Радвам се, че ти харесва, Клайв – Усмихвам се. – Имаш ли нещо против да се кача?

– Трябва първо да се обадя, Ава.

– Обади се тогава! – пуфтя нетърпеливо и пристъпвам от крак на крак, докато Клайв звъни в панорамния апартамент.

Затваря и набира отново.

– Сигурен съм, че го видях да минава – промърморва намръщен. – Може би не съм.

– Колата му е отвън, трябва да е тук – настоявам нетърпеливо. – Опитай пак! – Соча към телефона и Клайв натиска няколко копчета, докато гледам.

Затваря отново и клати глава.

– Не, определено не е там. И не е поставил НБ в системата си, така че не е заспал или зает. Сигурно е излязъл.

Мръщя се.

– НБ?

– „Не безпокойте!“

– О! Клайв, знам, че е у дома. Моля те, може ли да се кача? – умолявам го. Не мога да повярвам, че е толкова принципен.

Той се обляга напред през бюрото и присвива очи към мен. После се оглежда на двете страни, за да провери дали брегът е чист.

– Може сериозно да загазя, ако не следвам протокола, но понеже си ти, Ава – той намига, – давай! – Сочи с палец през рамо и оправя зелената си шапка.

– Благодаря, Клайв.

Скачам в асансьора, набирам кода и се моля да не е имал време да го пренастрои за краткото време, в което ме нямаше. Въздишам облекчено, когато вратата се затваря и асансьорът ме понася към панорамния апартамент. Той все пак трябва да отвори вратата, защото нямам ключ.

Стомахът ми се преобръща няколко пъти, когато вратата на асансьора се отваря и се изправям пред двойната врата към апартамента на Джеси, но се мръщя на себе си, щом виждам, че вече е отворена. Чува се музика – много силна музика.

Отивам до вратата и леко я отварям. Ушите ми на мига са бомбардирани от всяка посока от песента „Ангел“. Думите ме удрят като мълния и ме карат да застана нащрек. Точно сега песента звучи силно и депресиращо, а не тихо и страстно, както когато правихме любов. Трябва да намаля звука или да я изключа. Толкова е въздействаща. И няма начин да избягаш от нея, тя се сипе от всички говорители. Може би Джеси не е тук. Може би системата се е повредила, защото не би могъл да понесе този шум дълго време. Притискам с ръце ушите си, докато оглеждам огромното пространство и се опитвам да открия дистанционното. Изтичвам в кухнята и забелязвам едно на плота. Бързо намирам копчето за звука и намалявам музиката... много.

След като съм се погрижила за нивото на шум, тръгвам да търся Джеси. Когато стигам до стълбите, изритвам нещо, което започва да се търкаля с дрънчене по пода. Бързо вдигам бутилката и я поставям на масичката в основата на стълбището, след това вземам по две стъпала наведнъж.

Отивам право в основната спалня, но Джеси не е там, затова продължавам да търся като обезумяла във всяка стая на етажа. Не е в никоя от тях. Преполовявам стълбите надолу, когато очите ми се спират на празната бутилка, която вдигнах.

Водка е или по-скоро е била. Вече е празна.

Залива ме вълна от безпокойство и милиони мисли нахлуват в ума ми. Никога не съм виждала Джеси да пие, никога. Всеки път, щом се предлагаше алкохол, той отказваше и си поръчваше вода вместо това. Никога не ми е хрумвало да попитам защо. Но сега, като се замислям за безгрижно хвърлената на пода празната бутилка, осъзнавам, че нещо не е наред.

Споменът, когато настояваше да не пия в петък, се връща в ума ми като приливна вълна, а онзи път в Синия бар, когато толкова настойчиво искаше да ми даде вода, внезапно вече не изглежда толкова необичайно или неразумно.

Чувам трясък и очите ми се откъсват от празната бутилка водка. Поглеждам към терасата навън.

– Моля те, не! – прошепвам на себе си.

Огромните стъклени врати са отворени. Тичам по останалия път надолу по стълбите и през дневната. Набивам спирачки при вратата, когато виждам Джеси да се мъчи да стане от един от шезлонгите. Със затворени очи ли съм била през последните няколко седмици? Толкова неща съм пропуснала.

Около кръста му е увита кърпа, а в ръка държи бутилка водка, която стиска здраво, докато се мъчи да се изправи на другата си ръка. Ругае здраво.

Замръзвам на място, докато гледам този мъж, в когото се влюбих, този физически силен, страстен и пленителен мъж, който сега е деградирал до пияна развалина. Как ми се е изплъзнало това? Още не съм успяла да проумея другите гадости, които се струпаха върху мен днес. А сега и това, като капак на всичко останало?

След като успява да се изправи, той се обръща към мен. Очите му са празни, а лицето му е безизразно. Изобщо не прилича на себе си.

– Закъсняла си, жено – слива думите и ме гледа свирепо. Никога не ме е гледал така. Никога не ми е говорил така, дори когато е бил ядосан.

– Пиян си – изтърсвам. Знам, че е тъпо да го кажа, но другите думи са избягали с писъци от ума ми. Очите ми бяха подложени на ужасни изпитания днес.

– Колко наблюдателно от твоя страна! – Вдига бутилката и изгълтва остатъка от водката, преди да избърше уста с опакото на ръката си. – Обаче не съм достатъчно пиян. – Тръгва напред и аз инстинктивно се дръпвам от пътя му, защото знам, че ще ме нарани, ако се забие в мен.

– Къде отиваш? – питам, когато ме подминава.

– Какво те интересува? – отсича, без дори да ме погледне. Следвам го в кухнята. Гледам как хвърля празната бутилка в мивката, измъква нова от хладилника и започва да отвинтва капачката. – Мамка му! – изсъсква и разтърсва ръка. Едва тогава забелязвам, че цялата е подута и нарязана. Той упорства с капачката, като накрая я маха и отпива огромна глътка.

– Джеси, ръката ти трябва да бъде прегледана от лекар.

Той протяга ръка пред себе си и отпива още веднъж от бутилката.

– Гледай! Още щети, които ти причини – изръмжава. „Аз ли?“ – Да, може да стоиш там... да стоиш там и да изглеждаш озадачена... и... и... объркана. Аз те предупредих – изкрещява. – Не те ли предупредих? Аз... предупредих те! – истеричен е.

– За какво си ме предупредил? – питам тихо, докато се опитвам да пресметна наум колко е изпил. Това е третата бутилка, която виждам. Може ли някой да изпие толкова?

– Колко типично – крещи той към тавана.

– Не знаех – прошепвам.

Той се смее.

– Не си знаела? – сочи с бутилката към мен. – Казах ти, че ще причиниш повече щети, ако ме напуснеш, но ти все пак ме напусна. Сега виж в какво шибано състояние съм!

Трепвам от думите му. Плаче ми се, но шокът контролира сълзите. Това не е Джеси, когото познавам. Този мъж е непознат – вреден, жесток и безмилостен мъж, когото изобщо не обичам. Не се нуждая от този мъж.

Тръгва към мен и аз се отдръпвам. Не искам да съм близо до него.

– Това е, бягай! – Продължава да се промъква напред и приближава с всяка стъпка. – Ти си шибана съблазнителка, Ава. Може да те имам, после не може, после пак може. Реши какво искаш, мамка му!

– Защо не ми каза, че си алкохолик? – питам, когато гърбът ми опира в стената. Няма повече накъде да се оттеглям.

„Защо не ми каза всичко?“

– И да ти дам още една причина да не ме искаш? – изрича. После сякаш обмисля нещо. – Не съм алкохолик.

Застанал е над мен и ме гледа. Толкова отблизо очите му са още по-празни и мрачни.

– Нуждаеш се от помощ – казвам с треперещ глас. На мен също ще ми е нужна помощ.

– Нуждаех се от теб, а... ти... ти ме напусна – дъхът му е горещ, но не е с обичайния му ментов аромат. Подушвам само алкохолни пари, а който твърди, че водката не мирише, лъже.

Слагам ръце на голите му гърди, за да го избутам, като натискам леко от страх, че може да го катурна. Смешно е. Този висок, жилав, мускулест мъж е толкова нестабилен на краката си. Усещам гърдите му като нещо близко – това е нещо, което разпознавам, но те са единствената част от него, която ще докосна сега.

Той отстъпва назад и отново надига бутилката до устните си. Искам да я грабна и да я разбия на пода.

– Извинявай, да не навлизам в пространството ти? – Смее се. – Това никога не те е притеснявало преди.

– Преди не си бил пиян – отвръщам.

– Не... не бях. Бях твърде зает да те чукам, за да мисля за пиене. – Той ме поглежда възмутен и се навежда напред. – Бях твърде зает да те чукам, за да мисля за каквото и да било. А ти го обожаваше – присмива се. – Ти беше добра. Всъщност най-добрата, която съм имал. А аз съм имал много.

Яростта нахлува в мен като ракета. Толкова бързо, че не си давам сметка как ръката ми излита и го зашлевявам силно, докато не усещам болката и дланта ми не започва да пулсира.

Той задържа лицето си настрани, където го е запратила яростната ми ръка, след което бавно се обръща отново към мен. Смее се кротко.

– Забавно е, нали?

Гледам го с пълно презрение и клатя глава. Имам чувството, че съм въвлечена в откачен филм. Такива неща просто не се случват, особено на мен. Домове за секс, пълна лудост и алкохолизирани задници. Как се забърках в тази каша?

– Ти си в жалко състояние, мамка му!

– Внимавай с езика! – заваля той.

– Ти няма да ми казваш как да се държа! – изкрещявам. – Повече няма да ми казваш как да правя каквото и да било.

– Аз. Съм. В. Жалко. Състояние. И. Всичко. Това. Е. Заради. Теб – набляга на всяка дума завалено и завира пръст в лицето ми. Боя се, че може да го цапардосам по пияната мутра, ако не си тръгна веднага. Но всичките ми неща са тук и трябва да си ги взема. Не искам никога да се връщам.

Минавам покрай него и бързам към стълбите. С малко късмет ще се окаже, че той е твърде пиян, за да се качи по тях и ще мога да прибера нещата си без повече гневни думи.