Мразя мрака. Винаги съм го мразила и винаги ще го мразя.

Потърсих моя МакОреол, изпуснах го в бързината, вдигнах го отново, нахлупих го на главата си и започнах да включвам лампите. След като скобите се бяха скъсали, преместих някои от лампите. Искаше ми се да бях сътворила версията на Баронс - без скоби. Никога нямаше да му го призная, но неговото творение беше по-ефикасно, по-леко и по-ярко. Но в моя защита ще кажа, че е много по-лесно да подобриш нечие изобретение, отколкото да седнеш и да го изобретиш сам. Бях направила нещо от нищо. Той просто беше подобрил моето „нещо".

Не знам дали го чух, или просто усетих присъствието му, но внезапно разбрах, че има нещо зад мен на не повече от четири метра вдясно.

Обърнах се рязко и го хванах в ярката бяла светлина на лампите на шлема си. То примигна и заслони очи с ръка.

За миг не бях сигурна дали беше „моето" чудовище. Беше потъмняло като хамелеон от тъмносиво до черно, а очите му вече бяха кървавочервени. Можех да го сбъркам с нещо друго, да го взема за далечен братовчед на чудовището, което преследвах, но с изключение на торбичката с камъните, вързана на задните му рога.

То се озъби на светлините. Зъбите му блеснаха - дълги, абаносови.

Потреперих. Изглеждаше още по-смъртоносно отколкото преди.

Изключих предната лампа и то свали ръка.

Сега какво? Защо се беше върнало? Изглеждаше, като че не иска да го следвам, но когато го бях изгубила, бе обиколило зад мен. Нищо в него нямаше смисъл. Дали накрая нямаше да се умори торбичката да го удря по тила на всяка стъпка и да я хвърли? Защо още носеше моя пуловер? Как щях да преживея нощта? Дали щеше да ме убие в

съня ми? Ако приемех, че успея да се отпусна достатъчно, за да заспя.

Ако не то, дали нещо друго нямаше да ме убие? Какви бяха бродещите нощем животни тук? От какво трябваше да се страхувам? Къде бих се осмелила да се опитам да спя? На дърво?

Умирах от глад. Бях изтощена и напълно изчерпана откъм идеи.

Чудовището изръмжа и побягна от сенките, като мина едва на няколко стъпки от мен и се отправи към реката. Смразена от това близко разминаване с него, се сковах, гледайки как камъните ми си отиват с подскоци.

Дали след ден или два щях да съм толкова отчаяна, уморена и ядосана, че да се опитам да сграбча главата на нещото и да си ги измъкна от него? Ако минеха достатъчно дни, без да се опита да ме убие, можех да видя себе си как се отчайвам достатъчно, че да рискувам.

Чудовището спря на покритата с мъх тераса близо до реката и погледна назад към мен. Погледна към терасата и пак към мен. И отново, и отново, и отново.

То може да не ме разбираше, но аз го разбрах. Поради някаква причина искаше да отида на тази тераса.

Обмислих възможностите си. Отне ми цяла секунда. Ако не отидех, какво би ми направило? Имаше ли друго място, на което да ида? Слезнах надолу до терасата. Когато вече бях там, то скочи към мен и ме подкара с щракане на челюстите си към центъра и.

Тогава, докато гледах шокирана и удивена, то уринира в кръг около мен.

Когато свърши, скочи гладко в нощта и изчезна.

Стоях в центъра на кръга от урина, която все още вдигаше пара от земята, и просветлението бавно ме осени.

Чудовището беше маркирало земята около мен със своята миризма, за да прогони по-дребните заплахи, а бях готова да се обзаложа, че повечето заплахи на този свят бяха по-дребни.

Вцепенена от така протеклите събития през този ден, изтощена от страх и физически усилия, седнах долу, измъкнах остатъка от протеиновата закуска, направих си възглавница от палтото, после се протегнах на терасата, сложих МакОреола до себе си и го оставих да свети.

Дъвчех бавно, наслаждавайки се максимално на оскъдното си ястие, и слушах тихия рев на речните бързеи.

Изглеждаше, сякаш се бях уредила за през нощта.

Нямах големи очаквания, че сънят ще ме навести. Бях изгубила всичко. Бях заседнала в Сребрата. Камъните ми ги нямаше. Имаше смъртоносно чудовище, което събираше моите неща и пикаеше в кръгове около мен, а аз нямах представа какво да правя. Но очевидно тялото ми беше приключило за деня, защото заспах без спомен да съм довършила яденето си.

Скочих посред нощ, пулсът ми галопираше, без да мога да определя какво ме беше събудило. Загледах се нагоре през черните корони на дърветата към двете ярки луни, пълни на фона на синьо-черното небе, и взех да търся през откъслеците от съня ми.

Вървях по коридори в палат, който имаше безброй стаи. За разлика от сънищата за студеното място тук ми беше топло. Харесах палата с неговите безкрайни тераси, издигащи се над градини, пълни с нежни създания.

Усещах как ме привлича. Дали беше нещо в този свят? Дали беше Белият палат, който Ънсийли кралят е построил за своята наложница?

В далечината чух воя на вълци, които поздравяваха луните.

Претърколих се, завих се с палтото презглава и се опитах отново да заспя. Щеше да ми е нужна цялата енергия, за да се справя с утрешния ден и да оцелея на това място.

Нещо, намиращо се много по-близо, взе да вие в отговор на далечните вълци.

Изстрелях се от леглото ми от мъх, сграбчих кинжала си и скочих на крака.

Беше страшен звук. Звук, който бях чувала и преди в моя собствен свят, под гаража на „Книги и дреболии Баронс“.

Беше измъченият вой на нещо прокълнато, нещо отвъд изкуплението, нещо, толкова изгубено в отчаянието, че ми се дощя да продупча собствените си тъпанчета, за да не чуя никога вече подобен звук.

Вълците завиха.

Звярът им отговори. Не толкова отблизо този път. Отдалечаваше се.

Вълците завиха. Звярът им отговори. Още по-отдалеч.

Имаше ли нещо по-лошо от моето чудовище? Като онова нещо под гаража на Баронс?

Намръщих се. Това просто би било твърде голямо съвпадение.

Дали беше възможно „моето“ чудовище да е нещото от под гаража на Бароне?

- О, Боже! Дали АУ наистина беше проработило?

Не знам колко време бях слушала скръбния концерт с широко отворени очи и смразена кръв. Такава мъка, такава изолация, такава загуба се долавяха в плача на нещото. Каквото и да беше, аз скърбях за него. Никое живо създание не трябва да съществува в такава агония.

Когато вълците отново завиха, звярът не отговори.

Скоро след това чух ужасяващото скимтене на вълците, избивани един по един. Разтреперана, легнах отново, свих се на кълбо и покрих ушите си.

Събудих се призори, обградена от десетки гладни очи, които се взираха в мен от кръга урина.

Нямах представа какви бяха. Можех да видя само могъщи сенки, които се движеха, дебнеха, крачеха гладно в мрака отвъд светлината на моя МакОреол.

Не им харесваше миризмата на урината, но ме подушваха през нея и очевидно им миришех на храна. Докато гледах, един от мрачните силуети избута купчина листа и земя върху урината.

Другите започнаха да правят същото.

Черното чудовище с кървавочервените очи избухна от гората.

Не можех да видя в подробности боя. Моят МакОреол хвърляше твърде много блясък. Виждах единствено вихър от зъби и нокти. Чух яростно ръмжене, на което отговориха уплашено съскане и писъци на болка. Чух, че някои се пльосват в реката. Нещото се движеше нереално бързо, разкъсваше и сечеше през мрака със смъртоносна точност. Летяха парчета козина и плът.

Някои от животните се опитаха да бягат. Чудовището не им позволи. Усещах яростта му. То се наслаждаваше на убийството. Пируваше в него, потапяше се в кръв, чупеше кости с краката си.

Накрая затворих очи и спрях да се мъча да видя.

Когато най-сетне настана тишина, отворих очи.

Диви кървавочервени очи ме гледаха иззад купчина разкъсани тела.

Когато отново започна да уринира, се превъртях и скрих глава под палтото си.


Трийсет и шест


Станах веднага щом просветля, събрах нещата си и потърсих път между останките от осакатени тела, за да се измия в реката. Всичко, вкючително аз, беше опръскано с кръв.

Нагазих в плитчините, свих шепи и пих дълго, преди да се измия. Нуждаех се от вода, а тя течеше бърза и кристалночиста. Не можех да запаля огън, за да я кипна, но трябваше да повярвам, че след всичко, което бях преживяла, със сигурност ми беше отредена по-значима смърт, отколкото да ме покоси замърсена от паразити вода.

След като се измих, отидох в гората. Да намеря храна, беше начело на списъка ми със задачи за днес. Наоколо се търкаляше много сурово месо, но предпочитах да се въздържа.

Подминавах труповете един след друг. Много от тях бяха на малки, нежни създания, които не можеха да представляват заплаха за мен. Не бяха наядени. Бяха убити заради самото убийство.

След около двайсет минути осъзнах, че ме следят.

Обърнах се. Чудовището се беше върнало и отново беше тъмносиво, с жълти очи. Торбичката ми все още беше завързана за рогата му. Станалият на дрипи пуловер беше омотан около крака му.

- Ти си АУ, нали? Подейства. Ти си това, което Баронс държи под гаража си, пратил те е, за да ме пазиш. Но не си най-ярката крушка в кутията. Знаеш само как да убиваш. Всичко, освен мен, нали? Ти ме пазиш жива.

Чудовището не каза нищо, разбира се.

Бях почти сигурна. След второто масово клане бях лежала будна в очакване слънцето да се вдигне достатъчно високо в небето, за да изляза да търся храна. Бях обмисляла вероятностите. Тази беше единствената, която обясняваше защо чудовището не ме убиваше. Когато първия път се беше опитало да ме нападне, сигурно беше надушило Баронс по мен. И неговата миризма го беше държала на разстояние. Казах си, че няма да се мия много добре, независимо колко се цапах.

- Е, какъв е планът? Ти ме пазиш жива, докато той ме намери?

Дали тази машина за убиване щеше да се появи на Хелоуин, ако

бях набрала АУ? Не виждах да е от някаква полза срещу ЛГ и Фае принцовете, но ако го бях призовала по време на бунтовете или дори скоро след това, вместо да се крия в църквата, то определено щеше да ми разчисти пътя и да ме заведе някъде на сигурно място, където ЛГ можеше никога да не ме намери.

Огледах го. То също ме загледа през сплъстената, окървавена коса. Ярост блестеше в погледа му и нещо по-диво, по-плашещо. Отне ми миг да осъзная, че беше лудост. Нещото беше на една брънка от веригата на пълната лудост.

Трябваше да е АУ. Нямаше друго обяснение. Как Баронс беше заловил това нещо? Как го беше накарал да му се подчинява? Как му беше попречил да убие него? С мистични средства? Както обикновено, там, където беше намесен Баронс, аз имах единствено въпроси без никакви отговори. Когато най-накрая се върнех в моя свят, той нямаше да се измъкне, без да ми даде отговорите. Вече знаех какво държи под гаража си и исках да разбера повече.

Докато изучавах дивото лице, очите, хлътнали с психопатска ярост, и могъщото тяло, създадено да убива, осъзнах, че вече не ме е страх от него. Усещах в костите си, че няма да ме убие. Щеше да съсече и убие всяко живо нещо около мен, да пикае и вероятно да събира всичко мое, което съм била достатъчно невнимателна да оставя. Можеше дори да иска да ме убие, но нямаше, защото беше АУ и единствената му цел беше да се погрижи аз да не умра.

Чувствах се, сякаш половината от бремето на света току-що се беше смъкнала от раменете ми. Можех да го направя. Имах оръжие и не бях знаела за него - демон пазител. Хрумна ми, че дори няма нужда да си взимам камъните. Баронс можеше да ги вземе, когато се появеше. Още една четвърт от бремето падна от гърба ми.

Продължих с търсенето на храна. Чудовището ме следваше през повечето време. Понякога нещо прошумоляваше в далечината и то се хвърляше през дърветата. Започнах да запушвам ушите си, когато се случваше. Обичам животните и мразех, че убива всичко. Искаше ми се Баронс да го беше научил да прави разлика.

В една горичка от стройни дървета със сребриста кора намерих ядки в ниско висящите клони и плодове в храстите. След като се натъпках, завързах колкото можах от сладките ядки в торбичката си. В един тих поток открих хайвер. Голяма гадост, но все пак протеин.

По средата на утрото чудовището ме подкара обратно към реката, после започна да ръмжи и да ми се зъби, насочвайки ме нагоре по

течението. Реших, че има някакъв баронски дневен ред.

Води ме няколко часа. Теренът се промени драстично. Гората се сгъсти, брегът на реката пропадна и когато чудовището най-после ми позволи да спра, бях на върха на висока гола скала, която се спускаше рязко почти трийсет метра надолу до побелелите бързеи. Реката вече не се мяташе, тя ревеше и се разбиваше, изпълвайки пролома с тих грохот.