Катрин Каултър - Цената на рая

Беше през юни 1804 година, при второто й посещение в имението Чейз Парк. До слуха й достигна гласът на една от слугините на горния етаж, обясняваща на младата си помощница, че деветгодишната господарка е копеле.

— Копеле? Ай’стига, бе. Да н’съ будалкаш с мене, Ани? Малката гадинка е копеле? Ми то ’секи ръзправя, че е братовчедка — от Холандия ли, от Италия ли — и аз не знам.

— Да-да, братовчедка от Холандия или Италия — вятър! Майчето й си живее някъде надолу към Дувър — там й е Холандията и Италията на нея. Нег’ва светлост честичко я навестявал или поне тъй дочух дъ ръзпрая мисис Емъри. Истината е че тя си е копеле на нег’ва светлост, и туйто. Виж й само очичките — по-сини са от петната по яйцето на червеношийка.

— Ама колко пък е безсрамно, дето негова светлост го е довел отрочето тука, съвсем под носа на нейна светлост.

— Тъй си е, ама ей на — такива са благородниците. Нег’ва светлост сигур вече не им помни броя на копелетата си, та к’во значи едно повече? Но туй го е довел тука, значи му е любимка. А пък малкото се разтапя от усмивки и смехове, радва се кат’че ли цял живот е живяло тука. Ама шъ видиш, че нейна светлост шъ я оправи набързо. Чух, че малкото зверче щяло да остане само две седмици.

Ани изпуфтя, премествайки вече празния кош за бельо от единия си хълбок на другия.

— И пак е повече от туй, което заслужават такива кат нея. Представи си, моля т’са, да си доведе копелето в Чейз!

— Малката обачи е голяма красавица.

— Чи няма да е страшилище при такъв баща, я. Нег’ва светлост е красавец кат дядо си, а баба ми е разпра’яла, чи на времето нямало по-красив мъж от неговия дядо. Обзалагам са, чи и мамчето никак не е за изхвърляне. Чувала съм мисис Емъри да разпрая, чи дванайси години живели заедно, се едно, чи са женини, ама без да са оженят — направо скандал!

Слугинята и момичето, което й помагаше, се отдалечиха, без да спрат да клюкарстват и да хихикат в шепите си. Тя остана, скрита в сянката на една от многобройните дълбоко издълбани ниши по целия коридор на първия етаж, потънала в размисли какво ли би могло да означава да си копеле. Досещаше се само, че не е нещо хубаво.

Граф Чейз бе неин баща? Само при мисълта за това буйно тръсна глава. Не, той беше нейният чичо Джеймс, по-възрастният брат на истинския й баща, и редовно посещаваше нея и майка й през няколко месеца, за да провери дали всичко е наред и да се погрижи за тях. Не, нейният истински баща е бил убит от французите през февруари 1797 година, при едно от нападенията на французи срещу английска земя. Никога не й омръзваше да слуша, когато майка й започваше да разказва за близо двете хиляди французи — не редовни войници, а престъпници, събрани от затворите и изпратени с обещание за помилване, ако успеят да доплават по Ейвън1 до Бристъл и да го подпалят. Следващата им задача била да постъпят по същия начин и с Ливърпул. Само че, когато слезли на сушата при Пенкерн, им се наложило да се сблъскат с доброволческите отряди на Пембръкшир2. Именно баща й бил предводителят на храбрите английски синове, разгромили френските отрепки, дръзнали да стъпят с нечестиви намерения на родната им земя. Не, истинският й баща, капитан Джефри Кохран, беше умрял със смъртта на героите — за Англия.

На това място от разказа погледът на майка й, омекваше и от дълбините на сините й зеници започваше да струи светлина, когато от устните й се отронваше.

— Твоят чичо Джеймс е благородник, миличко, човек с много власт и отговорности, но те никога няма да му попречат да се грижи за нас. Той си има собствено семейство и затова не може да ни навестява често, но трябва да се примирим, че това е положението — сега и занапред. Но не забравяй — той обича и двете ни и никога няма да ни изостави.

И когато тя стана на девет години, майка й я изпрати да прекара две седмици при чичо Джеймс в разкошното му имение Чейз Парк, близо до Дарлингън в Северен Йоркшир. На молбите й да я придружи, майка й бе поклатила отрицателно глава.

— Не, миличко, съпругата на чичо ти Джеймс не ме обича. Обещай ми, че винаги ще стоиш далеч от нея. В имението имаш братовчеди, с които ще се сприятелиш. Но стой далече от жената на чичо ти Джеймс. Не забравяй, скъпото ми, че никога не трябва да говориш за себе си, макар че да имаш тайни и да бъдеш загадъчна е досадно.

Не беше никак трудно да избягва да попада пред погледа на графиня Чейз след първия път, когато това се случи. В мига, в който я съзря, лицето на благородната дама беше застинало в изражение на безгранично презрение. После графинята просто се бе извърнала и бе напуснала стаята. Нито малкото момиче, нито някой от братовчедите й се присъединяваше към господарите на имението за вечеря в огромната трапезария, затова избягването на графинята вечерно време изобщо не й създаваше проблеми.

Чичо Джеймс се държеше по различен начин с нея тук, в имението, не както при предишните им срещи. Като че ли това беше заради слугите в безупречни синьо-зелени ливреи с блестящи копчета. Те сякаш присъстваха навсякъде, зад всяка врата и ъгъл — всевиждащи, но безмълвни. С изключение на Ани и младата й помощница.

Чичо Джеймс проявяваше много внимание, когато идваше да ги посети в малкото им имение Роузбъд, но не и тук — в разпрострялата се безкрайно грамада, наречена Чейз Парк. Тя се намръщи, питайки се защо не беше я прегърнал нито веднъж от пристигането й насам. Спомни си, когато я повика в библиотеката — помещение с размерите почти колкото на къщата, в която живееше с майка си. Три от високите й стени бяха скрити от рафтове с книги, пред които се източваха стълби на колелца за по-лесното им придвижване из стаята. Тежест и мрак се излъчваше от всяко нещо около нея, дори от килима под краката й. Плътните сенки я посрещнаха при влизането й — беше късен следобед и завесите бяха почти напълно придърпани. Усмивка се появи на лицето й, едва когато съзря чичо си.

— Здравей, чичо Джеймс. Благодаря ти, че ме покани при себе си.

— Здравей, скъпо дете. Приближи се, за да ти обясня как се очаква от теб да се държиш тук.

Трябвало да се обръща към всичките му деца с братовчеде, но, разбира се, това не било нещо ново за нея, защото тя била умница, нали така? Щяла да взима уроци заедно с братовчедите си, да ги наблюдава и да подражава на маниерите и поведението им, като се изключели тези на братовчед й Маркъс, племенникът на чичо й, който в последно време посещавал Чейз Парк. Той бил творение на самия дявол, каза й тогава чичо Джеймс с усмивка, в която имаше едновременно и гордост, и негодувание.

— Да — беше повторил бавно, — самият дяволски син, ето какво се пръкна от брат ми. На четиринадесет е, израсъл вече и затова — много опасен. Няма да се водиш по неговия или на братовчедите ти акъл да вършите пакости. Разбира се, по-вероятно е момчетата да не ти обръщат внимание, защото си само едно малко момиченце.

— Имам още един чичо? — беше го попитала и очите й бяха заблестели от вълнение.

В отговор той се бе намръщил, махвайки с ръка.

— Да, но не говори за това с братовчед си Маркъс. Просто си дръж очите отворени за поведението на хората около теб. Ако постъпват добре — ще го възприемаш и усвояваш, ако ли не — затваряш очи и се извръщаш. Разбра ли?

Тя беше кимнала в знак на потвърждение. След което чичо й се беше приближил до нея, за да я погали по главата.

— Ти ще се справиш като едно добро момиче и аз ще ти разрешавам да ми гостуваш по веднъж всяка година. Когато говориш, никога не споменавай за майка си, за мен, или за себе си. Всякакви лични теми са забранени за обсъждане. Чула си вече за това от майка си, нали?

— Да, чичо, тя ми каза, че трябва да пазя тайни и колкото по-добре ги пазя, толкова повече вие двамата ще се гордеете с мен.

Устните на чичо й се бяха извили в усмивка.

— Да, така е. Запомни каквото сме ти казали и двамата. Сега върви да се запознаеш с братовчедките си — за момент се поколеба, преди да продължи. — На тях също им е казано да те наричат братовчедке.

— Ами, че нали аз съм им наистина братовчедка, чичо Джеймс!

— Ами да, така си е.

Не разбираше смисъла на всичко това. Но не беше глупава и много обичаше майка си. Знаеше, че е важно да доставя удоволствие с послушанието си. Щеше да запази мама в мислите си. Не й се щеше никого да разочарова.

Същия този ден момчетата се бяха държали учтиво, после бяха забравили за присъствието й, но братовчедките й — близначките, както всеки ги наричаше, много й се зарадваха.

Всичко беше вървяло съвсем гладко до този момент.

Какво означаваше да си копеле?

Не зададе въпроса си на чичо Джеймс. Отиде направо при човека, който най-малко я харесваше — съпругата на чичо Джеймс.

На почукването й на вратата на дневната стая тя отговори хрипливо.

— Влез, влез!

Застана на прага и се загледа в жената, разположила се върху канапе с ръкоделие в ръцете си — бяло, дълго и тясно. Впечатлението от напредналата бременност на графинята се допълваше от пълнотата й. Беше направо неразбираемо как успява да се справя с шиенето с прекалено дебелите си за тази работа пръсти. Лицето й не беше хубаво, дори вероятно да е било такова в младите й години. Изобщо не приличаше на мама, която беше висока, слаба и стройна, и толкова грациозна. Не, графинята изглеждаше състарена и уморена, а когато я видя, върху лицето й се изписа злоба, която не направи никакви усилия да прикрие.

— Какво искаш?

Въпросът беше зададен с възможно най-студен тон и тя облиза устни, внезапно пресъхнали от лошо предчувствие. Но преодоля уплахата си, направи крачка напред и изтърси:

— Чух една от прислужничките да казва на друга, че съм копеле. Не зная какво означава тази дума, но по начина, по който беше казана, мога да разбера, че е нещо лошо. Ти не ме обичаш, затова си помислих, че би ми казала истината.

Дебелата дама се разсмя.

— Я гледай ти, едва за втори ден си тук и мълвата вече плъзна. Честна дума, няма по-сигурен начин да научиш каквото те интересува, независимо какво е то. Просто попитай слугите, те никога няма да се изложат. Слушай, дете: копеле, каквото всъщност си ти, означава, казано на благоприличен език — незаконно родено.

— Незаконно родено дете — повтори бавно тя.

— Да. Означава, че майка ти е курва, на която съпругът ми, твоят така наречен чичо Джеймс, плаща, за да задоволява прищевките му и ти си резултатът на една такава прищявка — и графинята продължи да се смее, отхвърлила глава назад, а видът й стана още по-отблъскващ, защото смехът й беше злобен.

— Не разбирам, госпожо. Какво означава курва?

— Напълно покварено женско създание. Чичо Джеймс е твой баща, а не някакъв си скапан чичо. Но аз съм неговата съпруга, а майка ти не е нищо повече от любовница на един богат мъж, жена, която той издържа, за да получава от нея… е, ти и това не би могла да разбереш, но като те гледам каква си напъпила, представям си как някой ден ще надминеш дори и майка си. Никога ли не си си задавала въпроса защо твоят мил чичо Джеймс е Уиндъм, а ти носиш фамилното име Кохран? Не? Е, изглежда притежаваш не повече ум от развратницата, която имаш за майка. А сега се измитай оттук. Не желая да виждам отново лицето ти, освен ако не е абсолютно необходимо.

Тя побягна навън. Сърцето й тупкаше лудо, а стомахът й се свиваше от страх и отвращение.

От този ден нататък тя се постара да се превърне в колкото е възможно по-незабележима за останалите. Никога не говореше, без да я заговорят, не се осмеляваше да отрони дума, да се засмее или дори да въздъхне в присъствието на други хора. Към края на гостуването й братовчед й Маркъс започна да я нарича Херцогинята. Братовчедка й Антония, едва шестгодишна, се намръщи веднъж при обръщението на Маркъс и го попита.

— Защо, Маркъс? Тя е малко момиче, също като мен и Фани. Ние сме само дами от фамилията Уиндъм. Защо тя да е херцогиня, а ние — не?

Маркъс, дяволският син, я изгледа много сериозно от височината на внушителния си ръст и отвърна.

— Защото тя не се усмихва, не се смее, високомерна е и е прекалено сдържана за дете на нейната възраст. Отсега тя разпределя усмивките и одобрителните си кимвания сякаш са гвинеи. Не сте ли забелязали как се изпотрепват слугите, за да изпълнят някоя нейна дребна поръчка? Как се разтапят само от едно нейно кимване към тях? Освен това — добави той бавно, — един ден ще бъде дяволски красива.

От думите му й се доплака, но успя да се сдържи и само го погледна безмълвно. След това здраво стисна устни и загледа покрай него сякаш не съществуваше.

— Херцогинята — подхвърли със смях Маркъс към нея и се отправи на езда с двамата си братовчеди.

Нямаше избор и трябваше да носи с достойнство прикачената й титла. Някои коментираха, че е прекалено горда, други — напротив, че всичко се дължало на растяща сдържаност, която й пречела да се държи естествено. Маниерите й обаче доставяха радост на всички в нейна компания.