Нора Робъртс - Уиски Бийч

Илай си призна, че може и да бе поизостанал малко, но все пак се беше занимавал с книгата в най-добрите часове от деня и бе понаписал нещо.

Ако успееше да поддържа съзнанието си на скорост, щеше да пише от събуждането си, докато не грохне. Е добре, това може би нямаше да е здравословно, но поне щеше да е продуктивно.

Освен това снегът не беше намалял до средата на следобеда. Обетът му да излиза от вкъщи поне веднъж дневно трябваше да се пребори с над половинметровия трупащ се сняг.

По едно време, когато просто не можеше да мисли достатъчно ясно, за да пише смислени фрази, продължи с изследването на къщата.

Спретнати стаи за гости, идеално чисти вани и — за негово удивление — бившата гостна на горния етаж в северното крило в момента съдържаше крос тренажор, гири и масивен плосък екран. Замота се из стаята, свъси вежди, като видя постелките за йога, спретнато навити на етажерката, прилежно подредените кърпи и големия албум с дивиди дискове.

Отвори го и заразгръща страниците. Силова йога? Баба му? Сериозно? Тай-чи, „Пилатес“… „Да изваем тялото си“?

Бабо?

Опита се да си го представи. Досега вярваше, че има дяволски добро въображение, иначе нямаше да може да си изкарва хляба с писане на романи. Но когато се опита да види своята баба, която рисуваше акварели, правеше скици с молив и членуваше в клуб за градинари, да помпа мускули, се предаде.

Хестър Ландън никога не правеше нищо без причина. Нямаше как да отрече, че подредбата на стаята показва внимателно обмисляне и щателно проучване.

Може би беше решила, че се нуждае от подходящо място, където да се упражнява, когато, като днес например, времето не й позволява да направи фамозната си петкилометрова разходка. Би могла да е наела някого да оборудва стаята.

Не, тя никога не правеше нищо без причина, освен това никога не би оставила работата си наполовина свършена.

И все пак не можеше да си я представи как пуска диска с упражнения за извайване на тялото.

Наслуки продължи да рови в албума и намери залепена бележка.

Господи. Не можеше да реши дали му е смешно, или конфузно. Какво точно баба му беше разказала на Абра все пак? Ами личното му пространство?

Пъхна ръце в джобовете, отиде до прозореца и се загледа към брега.

Морето се бе укротило, но все още сивееше под мрачното небе. Вълните се плискаха върху покрития със сняг плаж, поглъщайки бавно набразденото бяло покривало. Дюните се издигаха като бели могили, крайбрежната растителност стърчеше като игли от игленик и се полюшваше на вятъра.

Снегът покриваше стъпалата към брега, лежеше дебел и тежък върху перилата.

Не видя и една стъпка в него, макар светът навън да не беше безлюден. Далеч навън в безмерната сивота видя нещо да подскача — само размазана движеща се фигура, която после изчезна. Наблюдаваше чайките, които се виеха над снега и морето. В тихо падащия сняг дочу техния кикот.

И се сети за Абра.

Обърна се и огледа крос тренажора без капчица ентусиазъм. Никога не беше обичал да покрива разстояния на машина. Приискаше ли му се да се изпоти, би предпочел да поиграе баскетбол.

— Обаче нямам топка, нито кош — каза на празната къща. — И разполагам само с няколко стъпки сняг. Може би трябва да си изрина пътека. Но защо? Няма да ходя никъде.

И това последно изречение, сети се той, беше част от проблема му вече почти година.

— Добре де! Обаче няма да се занимавам с никаква силова йога. Боже, кой ли е измислил това? Може би десет-петнайсет минути на проклетата машина. Само няколко километра.

Преди животът му да се промени, имаше навика да бяга по няколко километра седмично, като минаваше покрай хотел „Чарлз“. Крос тренажорът щеше да бъде използван само в краен случай, но и на него щеше да отдели внимание.

Определено щеше да работи с пътечката за бягане на баба си.

Тогава щеше да й пише, да й каже, че е намерил бележката и всичко останало, и щеше да е изпълнил дълга си. А ако й се прииска да поговори с него за нещо, ами да поговори. Нямаше нужда постоянно да му навира в очите треньорката си по йога.

Доближи се до уреда с подчертано отвращение, погледна и плоския екран на телевизора. А, не, без телевизия. Беше я спрял, откакто бе започнал да се натъква на собственото си лице твърде често, да слуша коментари, дебати за вината или невинността си, за ужасния срив в личния си живот, без значение до каква степен отговаряха на истината.

Следващия път, ако има такъв, каза си, докато се качваше на крос тренажора, щеше да си вземе айпода, но засега щеше просто да си свърши работата, без да се разконцентрира.

Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.

— Брей, виж ти.

Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.

— Леле. Браво бе, бабо!

Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.

— Не е зле, обаче мога да те бия.

Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.

След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.

— Боже мили. Господи, че аз дори не мога да се състезавам с баба си. Безобразие!

Зазяпа се в тавана, борейки се да възстанови дишането си, докато мускулите на краката му буквално трепереха от шока и умората.

Беше играл баскетбол за проклетия Харвард! При ръст от метър и деветдесет бе компенсирал относително недостатъчната си височина със скорост, пъргавина… и издръжливост.

Някога беше атлет, а сега беше слаб, немощен и бавен.

Искаше си живота обратно. Не, това не беше съвсем вярно. Дори преди кошмара с убийството на Линдзи животът му бе безвъзвратно повреден и крайно незадоволителен.

Искаше обратно себе си. И проклет да беше, ако се сещаше как да го постигне.

Къде беше изчезнало всичко? Не можеше да се сети какво е да си щастлив. Но знаеше, че някога е бил щастлив. Че е имал приятели, интереси, амбиции. Беше имал страст, дявол да го вземе.

А сега дори не можеше да се ядоса достатъчно. Не можеше дори да се зарови дълбоко в себе си и да намери яда си заради отнетото, заради това, пред което някак се беше предал.

Беше опитал с антидепресанти, после разговаря с психоаналитик. Но не искаше да се върне там. Не можеше.

И не можеше просто да си лежи на пода като някаква потна купчина. Трябваше да направи нещо, дори случайно, дори обикновено. Просто да направи следващата крачка.

Изправи се и тръгна към душа.

Пренебрегна гласа в главата си, който го изкушаваше да остане и да си лежи, да проспи остатъка от деня. Вместо това се облече подходящо за студа — с дебело яке върху плътната риза, сложи си ски шапка и ръкавици.

Може и да нямаше конкретна цел, но това не означаваше, че не трябва да изчисти пътеките, автомобилната алея и верандите.

Обещал беше да се грижи за Блъф Хаус, така че щеше да се погрижи за Блъф Хаус.

Работата с лопатата му отне часове. Не преброи колко пъти му се наложи да спре и да отдъхне, щом пулсът му забиеше като тревожна камбана в главата му или ръцете му се разтрепереха като на паралитик. Но все пак изчисти автомобилната алея, алеята до входа, а после прокара доста сносна пътека от главната веранда до стъпалата към плажа.

И слава богу, че започна да се смрачава, та да остави другите веранди непокътнати. Щом влезе, остави връхните си дрехи в антрето, влезе в кухнята като някое зомби и между две филии хляб напъха малко месо от обяда си с швейцарско сирене, като обяви това за вечеря.

Прокара сандвича с бира просто защото имаше. Яде и пи, надвесен над мивката, втренчил поглед през прозореца.

Все пак днес беше свършил нещо. Беше станал от леглото — това винаги бе първото препятствие. Беше писал. Беше се унизил на крос тренажора. И се беше погрижил за Блъф Хаус.

Като му удареше чертата, денят бе минал съвсем задоволително.

Изгълта четири обезболяващи и завлече изтощеното си тяло нагоре по стълбите. Съблече се, просна се в леглото и спа до зори. Без сънища.

За Абра беше изненада и удоволствие да открие, че автомобилната алея в Блъф Хаус е почистена. Определено беше очаквала, че ще й се наложи да гази през две стъпки непокътнат сняг.

При нормален случай щеше да дойде от къщи пеш, но трябваше да избира дали да шофира в дълбок сняг, или да ходи по тънък лед. Паркира шевролета си зад мощното беемве на Илай и си взе чантата.

Отключи входната врата и се ослуша. Щом тишината я поздрави, реши, че Илай или е още в леглото, или се е затворил някъде из къщата.

Окачи палтото си в килера, смени обувките си с чехли.

Първо запали камината в дневната, за да придаде настроение на стаята, след това отиде в кухнята, за да направи кафе.

Забеляза, че в мивката няма чинии. Отвори миялната машина.

Можеше да проследи какво е ял, откакто беше пристигнал. Закуската, която му беше направила, две купи за супа, две малки чинии, две чаши и още две чаши за кафе.

Поклати глава.

Тая нямаше да я бъде.

За да се убеди, провери долапите и хладилника.

Не, определено тая нямаше да я бъде.

Включи айпода и намали звука му, след това събра нужните съставки. Напълни купата със смес за палачинки и се качи, за да види къде е.

Ако още спеше, време му беше да става.

Чу тракането на клавиатурата от кабинета на Хестър и се усмихна. Това беше нещо. Тихо се промъкна през отворената врата, за да го види седнал на прекрасното старо бюро пред клавиатурата с отворена бутилка „Маунтин Дю“ до себе си. Отбеляза си наум да му вземе още.

Реши да го остави да поработи още малко и отиде право в спалнята му. Оправи леглото, извади торбата с прането от коша и смени кърпите за баня.

Хвърли поглед и на другите бани по пътя си, в случай че е ползвал кърпите, след това провери и гимнастическия салон.

Слезе долу, остави прането в пералното помещение, сортира го и се захвана да пълни пералнята. Взе и дрехите, с които беше излизал навън.

Установи, че няма много за разтребване, а и беше почистила къщата основно в деня преди идването му. Тъй като винаги си намираше какво да прави, пресметна времето. Щеше да му забърка нещо за хапване, преди да запретне ръкави и да се захване за работа.

Когато отново се качи по стълбите, преднамерено вдигна шум. Щом стигна кабинета му, той вече беше станал, за да иде до вратата. Може би с намерението да затвори, помисли си, така че влезе, преди да е успял.

— Добро утро. Прекрасен ден е.

— А…

— Чудно синьо небе. — С торба за боклук в ръце отиде до празното кошче под бюрото. — Синьо море, слънцето блести по снега. Чайките ловят риба. Тази сутрин видях кит.

— Кит.

— Чист късмет. Оказах се до прозореца точно когато изсвири. Изумително и грандиозно. Така. — Тя се обърна. — Обекуската ти е готова.

— Моята какво?

— Обекуската ти. Твърде късно е за закуска, рано за обяд, а и ти така и така не си ял.

— Закусих… Кафе.

— А сега ще ядеш храна.

— Всъщност аз… — посочи лаптопа си.

— А пък е досадно да те прекъсват, за да те насилват да ядеш. Но предполагам, че ще работиш по-добре, след като си хапнал. От колко време пишеш днес?