— Хубава блузка.

— Благодаря. Подариха ми я петокласничките за края на срока.

Докато се носеха по шосето, младата жена най-после имаше възможност да се полюбува на красотата на щата, който познаваше единствено от историческите книги. Крайпътните супермаркети, рекламните билбордове и ресторантите за бързо хранене не представляваха особен интерес за нея, но ширналите се пред нея простори направо отнеха дъха й. Не можеше да си представи нещо толкова различно от Лоуър Тилби или остарелите сгради на „Сейнт Гъртруд” от червени тухли, поизбелели от годините, безупречно поддържаните морави и старите дървета. Какво ли си е помислила лейди Сара Торнтън, когато е видяла тази безкрайна земя и това бездънно небе?

Наведе се напред, когато Кени понечи да паркира на друго забранено място.

— В никакъв случай.

— Нямах намерение да паркирам – заяви той с вид на оскърбена невинност. – Да се шляя из магазините с дами, не е сред любимите ми занимания, затова ще те оставя тук, а аз ще отскоча до най-близкото игрище за голф и ще поудрям малко топки за тренинг. Ще те взема след три часа.

— Благодаря, но не става. Отлично зная какво искам и няма да ми отнеме толкова дълго време. – Ема измъкна ловко ключовете от стартера. – Да тръгваме.

Той грабна ключовете от ръката й, но се потътри след нея, макар че през целия път до мола не престана да мърмори.

— Постарай се да не се мотаеш повече от половин час. Говоря сериозно, лейди Ема. След половин час аз и моето кади отпрашваме, със или без вас.

— Ъхъ. – Тя огледа витрините и почти веднага откри това, което търсеше. Посочи към кръгла бетонна пейка. – Чакай ме тук. Няма да се бавя.

— Ти си най-проклетата командаджийка, която съм имал нещастието да срещна. Да не би да си въобразяваш, че мога да стърча по средата на голям американски търговски център, без да предизвикам истински бунт?

— Какви ги приказваш?

— Аз съм почти знаменитост, за това приказвам.

И сякаш в потвърждение на думите му, две млади жени, понесли розови пазарски торби на „Виктория Сикрет”, се втурнаха към него.

— Кини!

Той я изгледа кръвнишки.

— Видя ли какво направи?

— Няма да се бавя. Обещавам – избъбри Ема и изчезна.

И удържа на думата си, но когато се върна, го завари заобиколен от малка тълпа и явно изнасяше импровизирана лекция по голф.

— След като сте замахнали, се постарайте да отпускате ръката бавно и плавно. Ако искате да наберете скорост, докато минавате през…

Тя улови погледа му, но въпреки протестите му отпреди малко, Кени, изглежда, се наслаждаваше на славата си и не бързаше да се отърве от почитателите си. Затова Ема хлътна в магазин за аксесоари и добави към покупките си няколко евтини бижута. Кени най-после се избави от феновете си и я поведе към колата.

— А сега татуировката – обяви тя, щом отново поеха по магистралата.

— Ти май наистина си сериозна за това?

— Напълно.

Спътникът й се замисли за кратко.

— Добре, щом като толкова настояваш, ще ти помогна. Но ще ми отнеме малко време, за да намеря място, където можем да сме сигурни, че ще използват стерилни игли.

— Игли?

— И как смяташ, че се правят татуировките?

— Да, разбира се. Искам да кажа… зная, че се използват игли. Просто ти произнесе думата така, че тръпки ме полазиха.

— Доста ще боли, кралице Елизбет. Така че, ако не издържаш на болка, най-добре се откажи от идеята.

— Едва ли ще е толкова болезнено.

Изсумтяването му не беше особено окуражаващо.

— Ти просто се опитваш да ме изплашиш.

— Е, извини ме, задето проявявам загриженост и съпричастност.

— Ха!

— Добре. Печелиш. Ще потърся тъпото студио, след като те откарам в библиотеката.

Първата умна мисъл, която му бе хрумнала.

— Отлична идея.

Отправиха се към Стейт Феър Парк, където се намираше Историческото общество на Далас, помещаващо се във внушителна Т-образна сграда, наречена „Хол ъф Стейт”. Ема слезе от колата на паркинга, след като се разбраха да се срещнат в три часа.

Макар че смяташе веднага да се отправи към канцеларията на Историческото общество, тя установи, че има твърде много неща, които иска първо да разгледа. Посвети доста време да изучава гигантските фрески по стените на грандиозната, висока четири етажа мемориалната зала, изобразяващи историята на щата от 1528 година до наши дни. Когато най-после пристигна в канцеларията на Историческото общество, бе посрещната топло и прекара следващите няколко часа, сравнявайки записките от дневника на лейди Сара с други източници от същия период. Погълната от изследването си, тя загуби представа за времето и се появи на уреченото място за срещата с Кени с петнайсет минути закъснение.

Кадилакът и вбесеният му шофьор вече я очакваха.

— Закъсня! Мразя да се закъснява!

— Честна дума, Кени, нямаш никакво право да се оплакваш. Откъде да зная, че ще дойдеш навреме, след като вчера закъсня толкова много?

— Вчера беше различно.

— Защото закъсня ти, а не аз.

— Нещо такова.

— Ти си невъзможен. Намери ли студио за татуировки?

— Дори нещо по-хубаво. Открих една дама, която прави татуировки в дома си.

— Наистина ли? И според теб е надеждна?

— Стълб на обществото. Няма да намериш по-надеждна. Бедата е, че графикът й е претоварен и не може да те приеме преди десет вечерта. При това я умолявах едва ли не на колене.

Ема се надяваше, че копоите на Хю ще са наблизо.

— Прекрасно. – Стомахът й се обади. – С удоволствие бих хапнала нещо.

— Знам едно чудесно местенце.

Двайсет минути по-късно преминаха през масивните врати на кънтри клуб, явно място за богоизбрани, където всичко наоколо крещеше за разкош. Алеята с вековни дървета от двете страни ги отведе до импозантна постройка с колони в гръцки стил. След като Кени паркира, Ема слезе и се насочи към парадния вход. Отново установи със закъснение, че той не я следва. Обърна се.

Той стоеше и я наблюдаваше, опрял ръце на кръста.

— Знаеш ли къде отиваш?

Младата жена се огледа.

— Не съвсем.

— Тогава защо търчиш напред?

— Не зная. Така съм свикнала.

— Е, време е да отвикнеш. Това не ми се нрави.

Нито на Джеръми Фокс. Ала тя не беше от жените, следващи покорно другите. През по-голямата част от живот си Ема беше напълно самостоятелна и твърде рано бе осъзнала, че или ще бъде водач, или ще я стъпчат.

Кени посочи с палец към по-малка сграда.

— Отиваме там.

— Извинявай.

Чувствайки се глупаво, тя тръгна след него по пътеката, водеща към врата, върху която с красиво резбовани златни дървени букви бе изписано „Спортен магазин”. Мъжете вътре го посрещнаха, сякаш бе кралска особа.

— Хей, Кини! Как си?

— Не съм те виждал от няколко дни.

— Чу ли, че Чарли направил вчера ийгъл* на седмата? Толкова се развълнувал, че получил сърдечен пристъп и не успял да завърши кръга.

[* Резултат два удара под пара (предварително определен брой на ударите, с които голфърът трябва да вкара топката в целта). – Б. пр.]

Кени отвърна на поздравите им, заяви, че не бил чул за Чарли, сетне поведе Ема към грила в единия край, отделен със стъклена преграда от останалото помещение.

— Надявам се, че нямаш нищо против да похапнеш сама – промърмори той и даде знак на хостесата. – Мериан, ще се погрижиш ли за нея? Аз ще отида да поудрям малко топки.

— Разбира се, Кени. Знаеш ли, че целият персонал е подписал петиция до Антихриста, за да те върне в игра?

— Не, но го оценявам. Не забравяй да благодариш на всички от мое име.

Той изчезна, а Мериан настани Ема на маса до прозореца.

— Можете да го наблюдавате от тук. Повярвай ми, скъпа, не си виждала по-великолепна гледка! Никой не върти айръна* като Кени Травълър.

[* Един от трите вида стикове за голф (уудове, айръни и патъри или пътъри), използват се за къси и точни удари, на по-кратки разстояния. – Б. пр.]

Ема я дари с приветлив, както се надяваше, но сдържан поглед. Не изпитваше никакъв интерес да наблюдава как Кени Травълър върти айръна.

Докато не го видя.

Макар че все още беше със светлокафявите шорти, бе заменил ботите с обувки за голф, а вместо тениската с логото на Тексаския университет носеше тъмнокафява риза за голф с друго лого, но Ема беше твърде далеч, за да го разчете. Движеше се с изисканата грация на диво животно, докато удряше топка след топка. Топките летяха от тия* и се извисяваха толкова високо, че Ема не виждаше къде се приземяват. Не беше изненадана от грациозността му, но демонстрацията на сила от такъв безкрайно мързелив мъж толкова я изуми, че й се зави свят.

[* Всяка дупка в голфа се играе със започване от старта, който се нарича „тий”. – Б.пp.]

Той оставаше пълна загадка за нея. Ема имаше усещането, че зад привидно ленивата му външност, спокойна като повърхността на гладко езеро, бушуват тъмни водовъртежи, но тя нямаше представа колко дълбоки бяха и колко надалеч стигаха. Замисли се за това, което й бе казал по-рано в колата, давайки й съвсем ясно да разбере, че все още иска да я отведе в леглото си. Каква разлика има дали съм професионален жиголо, или професионален голфър? Разполагам с необходимото оборудване и с радост щети позволя да се възползваш от него.

Но имаше разлика. Някак си щеше да съхрани самоуважението си, ако заплати за услугите му, но не би могла да запази достойнството си, ако се превърне в една от възторжените групарки на този богат, професионален спортист, който ще я гледа с тайно презрение.

През целия ден се опитваше да не мисли за изминалата нощ, но докато ядеше сандвича с печено пилешко и го наблюдаваше как хвърля топка след топка, силата, струяща от него, я сгря и я изпълни с трепетно вълнение. Младата жена се застави да мисли логично. Една татуировка и смяна на гардероба нямаше да са достатъчни, за да обезкуражат напълно Хю Холройд, а просто ще го накарат да се замисли.

От самото начало знаеше, че трябва да направи нещо много по-драматично. Да си намери любовник? От известно време идеята я глождеше упорито и не й даваше мира. Но не Кени Травълър. След това, което се случи снощи, би било неморално. Не можеше да обясни точно защо – просто го знаеше и толкоз. Трябваше да намери някой друг.

Мисълта толкова я разстрои, че Ема изгуби апетит. Кени не беше от най-почтените мъже, нито заслужаваше доверие, но несъмнено бе секси и невероятно привлекателен, и въпреки ненавистта й към подобни вятърничави плейбои, й се искаше да бъде с него.

Забоде мрачно вилица в сандвича, сетне помоли сервитьорката за чаша чай, който не й се пиеше. Беше готова на всичко, за да отвлече вниманието си от дразнещо възбуждащата атлетична фигура на игрището.

Кени я остави в хотела, преди да се прибере, за да се преоблече в това, което той нарече „подходящо татуировъчно одеяние”. В седем и половина Ема слезе да го чака във фоайето на хотела. Огледа се, за да се опита да отгатне дали някой от присъстващите наоколо има вид на частен детектив, но видя само бизнесмени и туристи. Кени мина през въртящата се врата. Беше облечен в тъмносин панталон и бяла тениска с поредното рекламно лого. Тя се запита дали изобщо има дрехи, които не рекламират някакви продукти.

Щом я видя, Кени застина на място.

— Какво, дявол да го вземе, си направила със себе си?

— Кой е Антихриста?

— Сега не става дума за това – говорим за факта, че преди няколко часа оставих в хотела Мери Попинс, а сега заварвам Мадона. – Огледа новия й тоалет, купен в един от десетте евтини бутика в търговския център. Черната тясна рокля без ръкави, с цип на гърба, беше скандално къса и прилепваше плътно по тялото й. С отворен цип. Или поне достатъчно, за да докладват в Лондон.

— Нима? Смяташ, че приличам на Мадона?

— Изобщо не приличаш на Мадона – изръмжа тихо Кени, така че само тя го чу. – По-скоро приличаш на Мери Попинс с нимфомански наклонности. Нямаше нищо лошо в дрехите, с които беше облечена днес, така че искам незабавно да се преоблечеш.

— Господи, Кени, звучиш като разгневен баща.

Той се смръщи още по-заплашително.

— Доставя ти удоволствие, нали? Умираш си от кеф да се размотаваш наоколо в това парцалче, което не оставя нищо на въображението.

— Не е чак толкова зле, не мислиш ли? – Може би беше прекалила. Ако плейбой като Кени Травълър смяташе, че е облечена твърде крещящо, може би й трябваше нещо по-семпло. Затвори решително ципа докрай. – Ето, готово.

Той продължи да я съзерцава критично.

— Гримирала си се.

— Винаги се гримирам.

— Но никога не си била толкова наплескана.

— Гримирана съм с вкус и не се опитвай да ме уверяваш в обратното.