Подмина решително стойката с вестници, без да удостои с поглед крещящите заглавия на таблоидите, охотно осведомяващи света за временното му отстраняване по заповед на Далас Фримонт Бодин, комисар на Професионалната голф асоциация (ПГА), в разгара на най-успешния сезон в историята на професионалния голф. А това на свой ред щеше да направи невъзможно участието му в турнира „Мастърс”, който започваше след две седмици.

— Здрасти, Кени.

Той кимна на някакъв тип с вид на бизнесмен, с онова възторжено изражение, което често се появяваше у хората, щом зърнеха почти прочутата му физиономия. Явно мъжът беше северняк, защото произнесе името му прекалено правилно, а не „Кини”, като всички нормални хора.

Кени ускори леко крачка, в случай че на бизнесмена му хрумне да се впусне в оживен коментар за триумфалния му последен кръг на голф турнира в Бей Хил през миналия месец. Жена с пищна коса и плътно прилепнали джинси му метна преценяващ поглед, но тя не приличаше на фен на голфа, затова Кени предположи, че навярно е впечатлена от забележителната му външност.

Друго бивше гадже бе заявило, че ако някога в Холивуд решат да снимат филм за живота на Кени, Пиърс Броснан е единствената звезда, при това достатъчно хубавичък, за да пресъздаде образа му върху екрана. Това бе взривило Кени. Не само защото го бе нарекла „хубавичък”, което донякъде би могъл да преглътне, но и заради кастинга й. Тутакси й бе заявил, че ще позволи на Пиърс Броснан да го изиграе само ако първо по-омачкат дрехите му, отърват го от превзетия му чуждестранен акцент и го тъпчат достатъчно дълго с пържено пилешко, за да добие приличен вид и да не мяза на някой, който ще бъде издухан от първия ураган, връхлетял от Западен Тексас. Но преди всичко трябваше да научат стария Пиърс да размахва стика за голф, както Бог е разпоредил.

Цялото това ходене го изморяваше.

Той се спря да почине пред количка с ядки и бонбони и си купи пликче с плодови желирани бонбони „Джели Бели”, като пусна в ход прословутия си чар, за да убеди симпатичната мексиканка да махне тези с вкус на банан. Макар че обичаше разнообразието, не понасяше банановите и тъй като за него беше голямо усилие да ги подбира сам, обикновено се опитваше да убеди някой друг да го свърши вместо него. Ако не успееше, просто ги изяждаше.

При терминала на „Бритиш Еъруейс” нямаше жива душа, затова Кени се облегна на една колона, изсипа в шепата си част от бонбоните в пликчето и я наклони към устата си. Докато ги дъвчеше замислено, той си фантазираше с каква наслада извива врата на Франческа Серитела Дей Бодин, знаменитата съпруга на Антихриста, изживяващ се като комисар на ПГА, една жена, която смяташе за свой приятел.

— Само ми направи тази мъничка услуга, Кени – бе заявила тя. – Ако през следващите две седмици вземеш под крилото си Ема, аз ти гарантирам, че ще убедя Дали да намали срока на наказанието ти. Ще пропуснеш „Мастърс”, но…

— И как смяташ да го постигнеш? – поинтересува се той.

— Никога не поставяй под въпрос умението ми да се справям с моя съпруг.

И той не го поставяше. Всички знаеха, че е достатъчно само Франческа да го погледне и Дали Бодин се разтапяше, въпреки че бяха женени вече дванайсет години.

Приятните му фантазии бяха рязко прекъснати от пронизителен детски писък, последван от жизнерадостен глас с отчетлив британски акцент.

— Веднага пусни косата на сестра си, Реджи, или ще ти се разсърдя. И не е нужно да пищиш така, Пени. Ако не го беше ухапала, той нямаше да те удари.

Кени се извърна и се ухили, когато видя една жена да завива зад ъгъла заедно с две малки деца. Първото, което забеляза, беше шапката й – наперено сламено творение с подвита нагоре периферия, с грозд черешки по средата, весело подскачащи при всяка крачка. Беше облечена в пола от тънък зелен плат на щамповани рози и широка розова блуза в тон с равните семпли пантофки.

С едната си ръка стискаше дланта на малко момче, както и чанта с размерите на щата Монтана. С другата държеше ръката на нацупено момиченце, шарен чадър на цветя и ягодово червена торба, издута от вестници, книги и още един пъстроцветен чадър. Изпод периферията се подаваха разрошени светло кестеняви къдрици, а гримът й – ако изобщо е имало такъв – беше отдавна изтрит.

Което беше за добро, реши Кени, защото дори и без червило, тя имаше най-сексапилната уста, която бе виждал. Беше широка, с пухкава долна устна, а горната бе извита в чувствена дъга. Въпреки фриволното й облекло, брадичката й бе решително издадена напред, което би й придало строг вид, ако не бяха по детски закръглените бузи и деликатните скули. Носът й беше тесен и малко дълъг, ала не прекалено, че да го накара да изгуби интерес, тъй като вървеше в комплект с невероятно огромни златисто кафяви очи, обрамчени от гъсти мигли.

Той мислено я преоблече в плътно прилепнала блуза и къса поличка, в допълнение с елегантни обувки на високи токчета, като за по-голям ефект добави фини черни чорапи. Никога през живота си не му се бе налагало да плаща за секс, но незнайно защо си помисли, че с радост би се разделил с няколко стотачки, ако тази хубавица някога реши да припечели нещо допълнително, за да плати за зъболекаря на хлапетата си.

В този миг, за негов пълен потрес, тя го огледа изпитателно от глава до пети.

— Господин Травълър?

Фантазиите бяха едно, а реалността нещо съвсем друго и докато местеше слисания си поглед от непознатата към шумните диванета, в стомаха му се зароди твърде неприятно и обезпокоително усещане. Фактът, че тя явно го очакваше, несъмнено сочеше, че това би могло да е единствено лейди Ема Уелс-Финч, жената, която Кени се бе съгласил да дундурка през следващите две седмици. Но Франческа не бе обелила нито дума за деца.

Той твърде късно осъзна, че бе кимнат в отговор, вместо тутакси да свърне към изхода, да скочи в кадилака си и по най-скоростния начин да се омете от далаското летище. Само дето не можеше да си го позволи, защото повече от всичко на света искаше да се върне на голф игрището.

— Великолепно! – засия тя насреща му и се втурна към него с развети поли, сподиряна от деца и чадъри. Вестниците и списанията заплющяха шумно, а къдриците й с цвят на светъл карамел се люшнаха във всички посоки.

Само докато я гледаше, го налегна неимоверна умора.

Тя пусна ръката на момиченцето, сграбчи неговата и я разтърси енергично. За толкова дребна жена притежаваше невероятна сила.

— Радвам се да се запознаем, господин Травълър. – Черешките заподскачаха върху бодро кипнатата й сламена шапка. – Ема Уелс-Финч.

Малкото момче замахна назад с крак и преди Кени да се осъзнае и да се дръпне, го ритна здравата в пищяла.

— Не те харесвам!

Кени се втренчи свирепо в хлапето, размишлявайки дали да му зашие една яка плесница, или вместо това да награди с нея Франческа веднага след като без заобикалки й изкаже мнението си за долните и подли изнудвачи.

Лейди Ема се извърна към малкия негодник, но вместо да го подреди, както заслужаваше, само се намръщи укоризнено.

— Реджи, скъпи, извади веднага пръста от носа си. Това е много грозно, не си ли съгласен? И се извини на господин Травълър.

Диването изтри пръста си в джинсите на Кени.

Кени тъкмо се канеше да разреши дилемата отпреди малко и да му зашие един зад врата, когато към тях притича запъхтяна и разтревожена жена.

— Ема, скъпа, благодаря ти, задето ги наглежда. Реджи, Пенелопи, слушахте ли госпожица Уелс-Финч?

— Те са истински ангелчета – отвърна лейди Ема с такава неподправена искреност, че Кени се задави с бонбона с вкус на кисела ябълка, спотайващ се в ъгълчето на устата му.

Лейди Ема услужливо започна да го тупа по гърба. За нещастие, го правеше със същата сила, с която разтърсваше ръце, и Кени съвсем чистосърдечно можеше да се закълне, че чу подозрително изпукване на едно-две ребра. Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, малките създания от преизподнята бяха изчезнали заедно с майка си.

— Ами… – усмихна му се лейди Ема. – Ето ни и нас.

На Кени му се виеше свят, отчасти заради счупените ребра, но най-вече заради усилието да свърже цялото това аристократично британско излъчване с лице, което с пълен успех би могло да бъде осветявано от червени фенери.

Докато Кени се опитваше да се съвземе, Ема на свой ред го преценяваше. Като директорка на английското девическо училище „Сейнт Гъртруд” през последните две години, където, освен това беше и учителка, а също и ученичка от шестгодишна, тя бе свикнала да оценява хората от пръв поглед. Отне й само минута да заключи, че този типичен американски каубой бе точно това, от което се нуждаеше – мъж, надарен повече с красива външност, отколкото с твърд характер.

Гъсти черни къдрици се подаваха изпод периферията на златистожълтия стетсън, който изглеждаше като пришит за главата му. Тъмносинята му тениска, с логото на „Кадилак”, подчертаваше внушителната гръд, а избелелите джинси обвиваха тесни бедра и стройни мускулести крака. От острия й поглед не убягнаха и каубойските ботуши, ръчна изработка. Те изглеждаха доста износени, но надали бяха приближавали купчина с оборски тор. Мъжът имаше прав, добре изваян нос, мъжествени скули, красиво оформена уста и блестящи бели зъби. А пък очите му… С цвят като на кръстоска между див зюмбюл и ливадни виолетки. Никак не беше честно един мъж да има такива очи.

Беглият й оглед й подсказа всичко, което й бе необходимо да узнае за характера му. Тя съзря ленивост в небрежно отпуснатата му поза, високомерие в наклона на главата му и нещо непогрешимо порочно, проблясващо в тези теменужено сини очи изпод полуспуснатите клепачи.

Ема потисна с усилие обзелия я лек трепет.

— Е, в такъв случай да тръгваме, господин Травълър. Струва ми се, че малко закъсняхте, нали? Надявам се, че никому не е хрумнало да си присвои багажа ми.

Тя му подаде торбата, за да я поеме, но не улучи ръцете му и го удари в гърдите. Вестник „Таймс” изхвръкна, ведно с биографията на Сам Хюстън*, която тя четеше, и едно шоколадово блокче, от което бедрата й най-малко се нуждаеха, но на чийто вкус Ема безкрайно се наслаждаваше.

[* Американски политик и държавник, 1-ви и 3-ти президент на Репубрика Тексас (1793-1863). – Б. пр.]

Тя се наведе, за да ги събере, и точно в този момент Кени пристъпи напред. Периферията на сламената й шапка се закачи в коляното му и отлетя от главата й, присъединявайки се към впечатляващата купчина на пода.

Ема отметна непокорните си къдрици.

— Извинете.

Обикновено не беше толкова непохватна, но напоследък бе така разсеяна от връхлетелите я неприятности, че най-добрата й приятелка Пенелопи Бригс й бе заявила, че е заплашена от неминуемата опасност да се превърне в една от онези „завеяни мили дами”, толкова обичани от авторките на английските детективски романи.

Самата идея да се превърне в „завеяна мила дама”, когато едва бе навършила трийсет, я потискаше неимоверно, поради което Ема дори не си позволяваше да мисли за това. А и ако всичко се развиеше по план, повече нямаше да има за какво да се тревожи.

Той не й помогна да събере вещите си, нито й предложи да вземе торбата, но какво можеше да се очаква от мъж, толкова надарен физически от майката природа?

— Е, в такъв случай да тръгваме – повтори тя и показа в нужната посока със сгънатия си чадър.

Почти бе стигнала до края на терминала, когато осъзна, че той не я бе последвал. Извърна се, за да види какво не е наред.

Той се взираше втренчено в изпънатия чадър. Беше най-обикновен чадър и тя не можеше да си представи какво толкова хипнотизиращо намираше този мъж в него. Може би съобразяваше по-бавно, отколкото бе решила в началото.

— Вие… ъ… винаги ли сочите по този начин посоката? – попита той.

Младата жена погледна недоумяващо към пъстроцветния чадър, опитвайки се да отгатне какво, за бога, имаше предвид този американец.

— Трябва да отидем да вземем багажа – обясни тя търпеливо, като за по-нагледно размаха дръжката напред.

— Зная.

— Ами в такъв случай?

Върху лицето му за миг се мярна объркано изражение.

— Няма значение.

Той се раздвижи, а тя се втурна напред. Ефирната й пола се омота около краката й, а немирен кичур коса се люшна към бузата. Навярно преди да слезе от самолета, трябваше да отдели няколко минути, за да се понагласи, но беше толкова заета да наглежда хлапетата, които седяха на седалките срещу нейната, че дори не се досети да го стори.

— Господин Травълър, струва ми се, че… – Ема осъзна, че говори на себе си.

Спря, обърна се и го видя да се блещи срещу витрината на магазин за сувенири. Тя зачака търпеливо, леко потрепвайки с крак, да се присъедини към нея.

Той продължаваше да зяпа витрината.

— Нещо не е наред ли? – въздъхна Ема и се приближи към него.