— Не съм!

— Имаш два неуспешни брака – припомни й той. – И цялото ти семейство е сбъркано. Ругаеш като хамалин. Сигурен съм, че можеш да ме победиш във всеки спорт. Освен това пушиш, което ненавиждам, макар да разбирам, че това е признак на ниското ти самоуважение. – Замълча, а после гласът му прозвуча странно нежно. – А и изглежда, не можеш да имаш деца.

Тори се сви, сякаш я бяха ударили.

— Негодник. – Гласът й прозвуча болезнено напрегнат. – Кой ти го каза?

Той стана, тръгна към нея и спря на няколко крачки от нея.

— Уайнет е малък град.

— Махай се от тук.

— Не се опитвам да те нараня. – Декстър говореше с нежност, приличаща по-скоро на съжаление. – Но не обичам недомлъвките и затова смятам, че е редно да ти кажа, че много искам да имам деца.

Сълзи запариха в очите й, но тя нямаше да им позволи да рукнат.

— В такъв случай е добре, че няма да се ожениш за мен, защото аз съм безплодна като Сахара, кучи сине!

— Не това ми каза баща ти. Той твърди, че няма медицинска причина да не забременееш. Шелби смята, че тялото ти просто чака да се появи подходящият мъж. Звучи невероятно, но кой знае?

— Те са обсъждали това с теб? – Думите едва излизаха от стегнатото й пресъхнало гърло.

— Стана дума.

Тори се почувства толкова подло предадена, че изгуби дар слово. Някога Шелби беше най-добрата й приятелка. Колкото до баща й… от години той беше единственото безопасно и тихо пристанище в живота й. И тогава Шелби го съблазни и изтика Тори на заден план. Сега баща й искаше дъщеря му да изчезне от ежедневието му, за да може да се отдаде изцяло на новото си семейство. Каква ирония, че Кени, злият инквизитор в детството й, сега се бе превърнал в единствения човек, на когото можеше да разчита.

Но гордостта взе връх и тя вирна глава.

— За някой, който е толкова отвратен от идеята да се ожени за мен, ти, изглежда, доста си разпитвал.

— Не съм казал, че съм отвратен. Всъщност някога бях много хлътнал по теб.

Признанието му й подейства като успокояващ балсам на отворена рана. Напълно достатъчно да се окопити и свие устни в подигравателна гримаса.

— Брей, каква новина!

— Това е най-странното нещо – усмихна се Декстър. – Аз не обичам насилието, но откакто вчера Тед подхвърли, че имаш нужда някой здравата да те напляска, постоянно си представям как лежиш по корем в скута ми.

Сякаш огън пламна в кръвта й. Това никак не й хареса, затова само процеди ехидно:

— Облечена ли съм?

Той като че ли се замисли.

— Полата ти е преметната върху главата. Бикините ти са увити около глезените.

Огънят се разгоря още по-буйно и тя осъзна, че най-големият смотаняк в Уайнет току-що я бе възбудил. Почувства се объркана и замаяна. Трябваше да бъде възмутена, а вместо това се разтапяше. В същото време не можеше да позволи той да разбере, че я бе победил.

— И в крайна сметка какво решаваш, Декс? Искаш ли да се ожениш за мен, или не?

— Не съм сигурен. Вероятно не. От една страна, съществува това привличане. От друга страна, не понасям начина, по който баща ти ме манипулира.

— Най-после сме на едно мнение.

— Да, ами аз можех да ти го кажа още в началото, ако не бе решила да подходиш към ситуацията емоционално, вместо логично.

— Добре, господин Логичния, какво е твоето решение?

— Много е просто. Точно това се опитвах да ти кажа миналата вечер. Имаме нужда да прекараме известно време заедно. Никой от нас не може да убеди баща ти да се откаже от замисъла си, ако дори не направим усилие да видим дали можем да се разберем.

— И как ще се разберем, след като нямаме нищо общо?

— Забравяш сексуалното привличане.

— Ти си този със сексуалното привличане. Аз те смятам за досаден задръстеняк.

Той вдигна ръката си и се втренчи в нея.

— Това е най-невероятното нещо – дланта направо ме сърби. Никога не съм си представял, че ще изпитам желание да напляскам жена.

Отново я побиха възбуждащи тръпки. Може би Декс не беше такъв скучен мухльо, за какъвто го мислеше.

— Да бе, нужна ти е цялата защита на „Далас Каубойс”*, за да се справиш с тази задача.

[* Един от най-силните отбори по американски футбол. – Б. пр.]

— Аз съм по-силен, отколкото изглеждам, Виктория.

— Ще спреш ли да ме наричаш така!

— А ти ще спреш ли да пушиш?

— Не!

— Много добре… Виктория.

Нещо в нея се прекърши и тя се хвърли към него. Не можа да се обуздае. Той беше толкова самодоволен, толкова високомерен и снизходителен, че й се искаше да размаже лицето му, но се задоволи да го блъсне с все сила към стената.

За нещастие, чак когато дланите й се удариха в гърдите му и той не помръдна, Тори осъзна, че няма да се справи толкова лесно с него. Той улови китките й. Тя се взря в сивите му очи, изпъстрени със зелени точици, и изпита смущаващото усещане, че той надзърта зад цялата й старателно изградена защитна преграда. Мисълта я парализира.

Когато се окопити, младата жена усети, че Декстър всеки миг ще я целуне. Повечето от мъжете искаха да направят точно това, което не бе изненадващо. Устните му докоснаха бузата й. Тя вдигна уста към неговата.

— Нямам търпение да те целуна – прошепна той. – Но искам всичко да бъде идеално. Ще довършим започнатото веднага след като престанеш да вониш като пепелник.

Клепачите й се стрелнаха нагоре.

Декстър целуна върха на носа й и я бутна настрани, сякаш бе обично, но дразнещо дете.

— Вече ти казах мнението си за това, което трябва да направим. Сега ти си на ход.

И с един последен поглед към нощното небе, той си тръгна, оставяйки я сама.

12

Когато приключи със закуската, Ема вътрешно вреше и кипеше. Кени отново бе излязъл да тренира, преди да направят планове за деня. Вече изоставаше значително с проучването си за статията. Явно той постоянно забравяше, че работи за нея.

Телефонът иззвъня два пъти и секунда по-късно Патрик извика от втория етаж:

— За теб е, мисля, че ще припадна! Мъжът каза, че е херцог!

Най-после! Бедингтън беше чул за миналата нощ и сега звънеше да сложи край на годежа! Тя се стрелна през кухнята, пое дълбоко дъх и вдигна слушалката на телефона, окачен на стената до плота.

— Добро утро, ваша светлост.

— Ема, скъпа, до мен достигнаха доста обезпокоителни новини.

Мускулите й се напрегнаха от приятно предчувствие. Ето че се случваше! След минути ще бъде свободна от него, а ако късметът бе на нейна страна, „Сейнт Гъртруд” щеше да е в безопасност.

— Слухът е, че си била видяна да си купуваш таблоид. Признавам, незначителен повод за тревога, но все пак е притеснително. Нямах представа, че четеш подобни жълти боклуци.

Тя се намръщи. Таблоидът бе най-малко скандалната й покупка. Ами останалите?

Зачака го да започне да изрежда възмутено списъка с провиненията й или да изтъкне непристойното й поведение в „Ро-устабаут”. Нима нямаше да коментира целувката й с Кени пред дрогерията?

— Ако толкова ти се иска да четеш онези ужасни парцали, не може ли да помолиш някой друг да ти ги купува?

Ема затаи дъх в очакване на възмутените му въпроси за теста за бременност, презервативите, шампоана против въшки!

— Едва не забравих. Сестра ми поръча да ти кажа, че ти е намерила рокля за годежния прием. Поръчала е да я запазят, докато се върнеш.

Младата жена се свлече върху едно от високите столчета с кретонена тапицерия, подредени до плота, опитвайки се да измисли какво да каже.

— Да не би… да не би да сте наредили някой да ме следи?

— Да те следи? Разбира се, че не. Просто си имам източници.

— И това ли е всичко, което са ви докладвали източниците? Че съм купила таблоид?

— Не проумявам защо те интересуват такива глупости. Все пак, ако това е най-страшният ти грях, сигурен съм, че мога да го понеса. Ан, втората ми съпруга, обожаваше жълтата преса. – Последва пауза и той се извърна от слушалката, за да говори навярно с някой от служителите си. – Трябва да приключваме, Ема – търсят ме по другата линия. И от сега нататък, моля те, опитай се да запомниш, че всяка твоя постъпка се отразява върху репутацията ми.

Той затвори, преди тя да успее да отговори.

Мъфинът с боровинки, на който се бе наслаждавала на закуска, се превърна в лепкава каша в стомаха й, докато седеше замаяна на столчето със слушалка в ръка и сучеше нервно шнура на телефона между пръстите си. Как Бедингтън бе разбрал за таблоида, но не и за останалото? Опита се да подреди мислите си, но нищо не се връзваше.

В кухнята влезе Патрик, който изгаряше от нетърпение да узнае подробности за връзката на Ема с херцога. Тя му сервира доста съкратена версия и тъкмо когато икономът се опитваше да измъкне от нея повече информация, на прага на кухнята цъфна Тори.

— Хей, лейди Ема. Да вървим на пазар.

Беше облечена в бели джинси и светлосиня тениска. Дългата й коса, прихваната с яркожълта шнола, се стелеше в моден елегантен безпорядък. Освен това усърдно дъвчеше дъвка.

— Къде ще ходим?

— На урок по кормуване. – Тори изплю дъвката в кошчето за боклук и незабавно извади друга от джоба си.

— Нямам никакво желание да се уча да шофирам.

— Зная, но ще ти се наложи. – Тя пъхна новата дъвка в устата си.

— Наистина, Тори…

— Вдигай си задника, ваше благородие. Моята кралска колесница ни очаква. Или те е страх?

— Разбира се, че ме е страх! Защо мислиш, че досега не съм се научила да шофирам?

— От теб се иска само да минеш нагоре и надолу по алеята за коли на Кени. Можеш да го направиш, нали?

— Вероятно, но не виждам смисъл.

— Винаги има смисъл да се изплюеш в окото на дявола. – Зелените очи на Тори блеснаха предизвикателно.

Патрик хвана Ема за ръката и я издърпа от стола.

— Направете каквото ви казва тя, лейди Ема. Животът е твърде кратък, за да го усложняваме с различни фобии.

Ема можеше да се справи с единия от тях, но не и с двамата. Освен това не искаше да изглежда като страхливо безгръбначно.

— Добре – промърмори неохотно. – Нагоре и надолу по алеята. Но това е всичко.

Естествено, не се оказа всичко. След половин час шофиране Тори някак си успя да я прилъже да излязат на шосето, уверявайки я, че там колите минават от дъжд на вятър.

С лепкави длани и потна тениска, Ема караше колата в лявото платно. Пръстите й се бяха вкопчили във волана, докато отчаяно се опитваше да пропъди спомена за онзи ужасен ден, когато беше на десет и яркожълтият камион връхлиташе върху колата им.

Беше се приближила твърде много до осевата линия и завъртя рязко волана.

— Отпусни се – обади се Тори. – Пръстите ти ще изтръпнат.

— Престани да мляскаш с тази дъвка!

— Мътните да го вземат, много си раздразнителна. Между другото, в тази страна движението е отдясно, а не отляво.

— О, Боже! – Ема извъртя рязко волана надясно, ала не успя да го изправи навреме и гумите на колата се забиха в чакъла на банкета. Накрая все пак съумя да престрои автомобила в правилната лента. – Трябваше да ми го кажеш още отначало! Мисля, че ще припадна.

— Дишай дълбоко.

— Не мога да повярвам, че ме въвлече в тази лудост! О, Господи, Тори, зад нас връхлита кола!

— Ако не натискаш рязко спирачки, няма за какво да се тревожиш.

— Защо ми го причиняваш?

— Реших да откажа цигарите и се нуждаех от разсейване. Да стъжня живота на някой друг, ми се стори добра идея. Отказвам цигарите заради себе си, а не заради някого – додаде Тори и в гласа й прозвучаха войнствени нотки. – Така че, ако някой коментира пред теб факта, че вече не пуша, му кажи да си гледа шибаната работа!

— Не мога повече. Искам да спрем.

— В града има закусвалня. Можем да спрем там.

— В града! За нищо на света!

— Уверявам те, че след като преодоля обезпокоителната тенденция да караш в насрещното платно, се справяш доста добре.

— Аз нямам… нямам шофьорска книжка.

— Повечето от ченгетата тук са ми приятели. Не се притеснявай за това.

— Не се притеснявам. Ужасена съм!

— И двете все още сме живи, така че и това е нещо.

По някакъв начин Ема успя да се добере до града и да спре колата на големия паркинг до закусвалнята. Изключи двигателя и се облегна с облекчение на седалката.

— Гордееш ли се със себе си? – ухили се широко Тори.

Ема я изгледа намръщено.

— Хайде, признай си. Ти направи нещо, за което мислеше, че не си способна.

Сега, след като пулсът й започваше да се връща към нормалния ритъм, Ема осъзна, че наистина изпитва малко гордост. Неспособността й да шофира ограничаваше живота й в много отношения. Не че сега можеше да шофира.

— Признавам, че съм щастлива, че още сме живи – промърмори тя неохотно.