— Какво да не е наред?

— Трябва да отидем да вземем багажа ми.

Мъжът вдигна глава.

— Мислех си, че не е зле да си купя нов ключодържател.

— Искате да го купите сега!

— Може би.

Той отстъпи с петнайсетина сантиметра вляво, за да огледа по-добре предлаганата стока.

— Господин Травълър, наистина смятам, че трябва да побързаме за багажа.

— Виждате ли, преди няколко години един приятел ми подари ключодържател „Гучи”. Но не ми се нравят особено вещи с чужди инициали.

— Подарили са ви ключодържател преди няколко години!

Тя си припомни, че веднъж бе слушала проповед как Господ щедро възнаграждавал, ощетени в една област, дарявайки ги с необикновени таланти в друга. Например недостатъчният мозък понякога се компенсирал с изключителна красота. Обля я вълна на състрадание, примесена с чувство на облекчение. Тъпотата му може би щеше да облекчи неимоверно задачата й през следващите две седмици.

— Много добре. Ще почакам.

Той продължи да изучава витрината.

Ръцете й започнаха да я болят от препълнената торба и най-сетне се осмели да му я подаде отново.

— Имате ли нещо против да я подържите?

Кени огледа подозрително торбата.

— Изглежда ми доста тежка.

— Да. Тежка е.

Той кимна неопределено и отново насочи вниманието си към витрината.

Ема прехвърли торбата в другата си ръка.

— Бихте ли искаш да ви помогна? – попита, когато повече не можеше да издържа.

— О, мога и сам да платя.

— Нямах предвид това. Бихте ли искали да ви помогна с избора?

— Виждате ли, тъкмо в това е цялата беда. Вечно позволявам на някой друг да ми избира ключодържателя.

Ема имаше чувството, че ръцете й ще се откъснат от раменете.

— Господин Травълър, наистина вече трябва да вървим, не сте ли съгласен? Не е ли по-добре да оставите тази покупка за някой друг път?

— Предполагам, че бих могъл, но нищо чудно да нямам толкова добър избор.

Търпението й окончателно се изчерпа.

— Много добре, тогава! Вземете онзи с каубоя.

— Наистина ли? Харесва ли ви?

Ема с усилие раздвижи челюстта си.

— Направо се влюбих в него.

— Така да бъде, ще взема каубоя. – С доволен вид Кени влезе в магазина, спря да се полюбува на комплекта кърпи за маса, след което отдели цяла вечност, за да побъбри с привлекателната млада жена зад щанда. Най-сетне се появи отново с малък пакет, който пъхна в изтръпналите й пръсти. – Ето, заповядайте.

— Какво е това?

Кени я изгледа раздразнено.

— Ключодържателят. Казахте, че сте се влюбили в каубоя.

— Ключодържателят беше за вас!

— Хайде сега, защо ми е притрябвал ключодържател с каубой, когато в джоба си имам истински „Гучи”? – учуди се той, след което закрачи надолу по коридора. Ема можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква „Владей, Британия”.

Двайсет минути по-късно двамата стояха на паркинга на аерогарата, а Ема се взираше със смаян потрес в колата му. Въпросното возило представляваше голям американски луксозен автомобил, последен модел „Кадилак Елдорадо” в цвят на шампанско.

— Аз определено не мога да си позволя това.

Той отвори багажника с небрежно извъртане на китката.

— Моля?

Ема отлично управляваше финансите на „Сейнт Гъртруд”, но не и своите. Тъй като поддръжката на старите сгради беше доста скъпа, парите никога не достигаха и когато училището се нуждаеше от нов ксерокс или лабораторно оборудване, Ема бе придобила лошия навик да бърка в собствения си джоб. В резултат бюджетът й беше в доста плачевно състояние.

И сега не успя да прикрие смущението си, а страните й порозовяха от притеснение.

— Боя се, че е станала някаква грешка, господин Травълър – промърмори сконфузено. – Бюджетът ми е доста ограничен. Когато казах на Франческа, че бих могла да си позволя да плащам петдесет долара на ден, тя ме увери, че сумата напълно покрива услугите ви. Но едва ли ще е достатъчна за ползването на такава кола.

— Петдесет долара на ден?

Искаше й се да вярва, че главата й бумти от смяната на часовите пояси, но обикновено Ема отлично понасяше пътуването, затова подозираше, че главоболието й се дължи на пълното безсилие. Общуването с този разкошен кретен беше по-трудно, отколкото с най-тъпите й ученици. Не само че се движеше със скоростта на охлюв, но изглежда, не разбираше нито една нейна дума. Дори след недоразумението с ключодържателя й бе нужна цяла вечност, за да го довлече до багажното отделение.

— Ситуацията е доста неудобна. Мислех, че Франческа се е договорила за всичко с вас. Вие очаквате повече от петдесет долара, нали?

Той вдиша и сложи в багажника двата й куфара с изненадващата лекота, имайки предвид обстоятелството, че само преди минути се държеше така, сякаш куфарите всеки миг ще прекършат гръбнака му. Ема отново се зазяпа неволно в мускулестите рамене, опъващи тениската. Все пак, за да се сдобиеш с подобни мускули, е нужна немалка енергия, нали?

— Предполагам, че зависи от това, какво още, освен превоза, трябва да покрият тези петдесет долара. – Той взе торбата й и я метна до куфарите. Сетне огледа подозрително ръчната й чанта. – Изненадан съм, че служителите на летището не са ви накарали да я дадете на багаж. Искате ли да сложа и нея в багажника?

— Не, благодаря. – Пулсиращата болка в главата й се спусна от слепоочията надолу по врата. – Може би не е зле да се върнем в терминала и да обсъдим създалата се ситуация.

— Прекалено е далеч, за да се ходи пеша – промърмори той, скръсти ръце и се облегна на багажника.

Докато размишляваше доколко далеч може да стигне в своята откровеност, Ема зарея поглед към оляния от слънцето паркинг и сърцето й се сви от този огромен контраст с мрачните й мисли.

— Преди да стана директорка на „Сейнт Гъртруд”, аз преподавах история и…

— Директорка?

— Да, аз…

— Наистина ли се представяте така на всички? Директорка?

— Това е длъжността ми.

Той изглеждаше искрено развеселен.

— За благопристойни люде, вие, британците, използвате доста цветисти титли за длъжностите си.

Ако на негово място беше друг американец, Ема просто щеше да се засмее на закачката, но нещо в маниерите му я караше да се държи сковано и превзето като Хельн Пруит, преподавателката по химия в „Сейнт Гъртруд”.

— И в качеството си на такава… – поде Ема и замълча, докато надутата фраза отекваше в ушите й. Боже, тя дори звучеше като Хелън Пруит. – През последната година работя над статия за лейди Сара Торнтън, англичанка, която е пътешествала из Тексас през седемдесетте години на деветнайсети век. Тя също е възпитаничка на училището „Сейнт Гъртруд”. Статията ми е почти готова, но преди да я завърша, трябва да посетя няколко библиотеки. И тъй като сега е пролетната ваканция, реших, че е най-подходящото време за едно пътуване. Франческа ви препоръча като прекрасен екскурзовод и ме увери, че петдесет долара на ден са достатъчни за услугите ви.

— Услуги?

— Като мой екскурзовод – повтори тя. – По-точно шофьор.

— Ъхъ. Е, радвам се да чуя, че имате предвид само това, защото, като казахте „услуги”, си помислих, че имате наум нещо друго, което петдесет долара едва ли ще покрият.

Той все още изглеждаше развеселен, въпреки че Ема не проумяваше защо.

— Шофирането няма да е малко. Освен Далас искам да посетя университетската библиотека на Тексас и…

— Шофиране? Значи, това е всичко, което желаете.

Е, не беше точно всичко, което желаеше, но сега не беше време да споменава, че би искала от него да й покаже порочната страна на тексаския живот.

— Това е доста голям щат.

— Не. Имах предвид, че не желаете други услуги.

— А вие какви други услуги предлагате?

Той се ухили.

— Ето какво ще ви кажа: ще започна с основния пакет, а по-късно ще договорим екстрите.

С ограничените й финанси неясното бъдеще й прозвуча доста притеснително.

— Аз винаги съм смятала, че е по-добре да сме наясно с нещата от самото начало, не сте ли съгласен?

— Засега сме достатъчно наясно. – Той отвори пасажерската врата и с любезен жест я покани да влезе. – Вие ми плащате петдесет долара на ден, за да ви бъда шофьор две седмици.

— Направила съм списък с местата, които бих искала да посетя.

— Не се и съмнявам. Внимавайте да не си защипете полата. – Кени захлопна вратата и заобиколи от другата страна. – Бихте могли да си спестите парите, ако си купите пътна карта и вземете кола под наем. – Затвори вратата и пъхна ключа в стартера.

Разкошното купе на автомобила ухаеше на скъпа кожа и образът на херцог Бедингтън изникна неканен в главата й. Ема побърза да го пропъди.

— Аз не умея да шофирам – призна тя.

— Всеки, който е навършил четиринайсет, умее да шофира – оповести спътникът й, метна нехаен поглед през рамо и потегли към изхода. – Отдавна ли се познавате с Франческа? – подхвърли той и се включи в магистралата.

Ема откъсна с мъка взор от километража на кадилака, чиято стрелка според нея се придвижваше застрашително нагоре. Насили се да повярва, че уредът показва в километри, а не в мили*.

[* Една миля е равна на 1,6 км. – Б. пр.]

— Запознахме се преди няколко години, когато продуцентската й компания избра околностите на нашето училище – които, между другото, са доста живописни – да заснеме няколко интервюта с английски актьори за предаването й „Франческа днес”. Двете си допаднахме и оттогава поддържаме редовна връзка. Възнамерявах да я посетя, докато съм тук, но тя и съпругът й временно са се преместили във Флорида.

„Самолетите летят до Флорида”, помисли си Кени. Започваше да подозира, че Франческа отлично знае какъв трън в задника може да бъде лейди Ема и точно заради това му я бе натресла.

— Колкото до разходите ви… – Лейди Ема доби разтревожен вид, докато оглеждаше колата му. – Това е доста голям автомобил. Сигурно за бензин отива цяло състояние.

Върху челото й се появи малка бръчка и тя задъвка замислено горната си устна. Искаше му се да не го прави. Беше дяволски неприятно. Тя го дразнеше безумно от мига, в който за пръв път си отвори устата, и той мислено се закле, че ако още веднъж му посочи нещо с проклетия си чадър, ще го строши в коляното си. Но като видя как се извиват тези влажни устенца, заради които всеки мъж охотно би се разделил с двеста долара за час, започна да се чуди как ще оцелее през следващите две седмици.

В леглото.

Идеята го осени внезапно и заседна в главата му. Кени се усмихна. Точно този начин на мислене го бе направил шампион на три континента. Най-добрият начин да не й извие врата, бе колкото се може по-скоро да я отърве от дрехите й. За предпочитане още през следващите два дни.

Да я свали толкова скоростно, определено беше предизвикателство, но Кени и без това нямаше какво друго да прави, затова реши, че не е зле да се пробва. Замисли се за петдесетте долара на ден, които се предполагаше, че тя ще му плаща, сетне си припомни трите милиона долара хонорар, който бе получил през тази година от реклами, и мислено се ухили. За пръв път се усмихваше при мисълта за пари, откакто онзи мошеник, мениджърът му, го въвлече във финансов скандал, довел до временната му дисквалификация и отстраняване от голф турнира за професионалисти.

Ала усмивката му се смени с мрачна гримаса, щом си представи реакцията на Франческа, когато Ема й е предложила да плаща петдесет долара за шофьор. И сигурно се е задавила от смях, когато е решила да премълчи тази пикантна подробност. Кени не спираше да се удивява на факта, че един безчувствен негодник, с камък вместо сърце и стоманени очи, като Дали Бодин не е способен да се справи със съпругата си. Единствената жена, която някога се бе разпореждала с живота на Кени, беше откачената му майка. Тя едва не бе разрушила живота му и го бе научила на уроци, които той никога нямаше да забрави. Оттогава не бе позволявал на никоя жена да му се качи на главата.

Стрелна косо с поглед лейди Ема с карамелените й къдрици, бебешки бузи, повехнали рози и подскачащи черешки. През целия си живот на зрял мъж бе манипулирал жените и никога не бе позволил на нито една от тях да забрави къде й е мястото.

В леглото. Точно под него.

2

— Това не е хотел.

Ема беше задрямала, но сега бе напълно будна. През прозорците на кадилака видя, че бяха влезли в малък двор в богат жилищен комплекс.

Нямаше намерение да заспива, още повече че толкова дълго бе чакала да види Тексас, но Кени бе подминал с пренебрежение всичките й любезни намеци за безразсъдната скорост, с която летяха по шосето, и в крайна сметка страхът я бе принудил да затвори очи. За останалото се погрижи организмът й, измъчен от часовата разлика.

У дома младата жена избягваше колите, доколкото бе възможно, и предпочиташе да ходи пеша или да кара велосипед, за радост на учениците й. Но тя беше само на десет, когато попадна в ужасна катастрофа, в която загина баща й. Въпреки че самата тя се отърва само със счупена ръка, оттогава колите я ужасяваха. Срамуваше се от фобията си не само заради неудобството, което й причиняваше, но и защото ненавиждаше тази проява на слабост у себе си.