— Ти си ги кръстила?

Тори вече съжаляваше, че се бе поддала на импулса да покани Декстър да види животните.

— Какво лошо има?

Той сведе поглед към нея. В изпъстрените му със зелени точици очи зад стъклата на очилата му с телени рамки бе стаена такава бездна от любопитство, че тя се изнерви.

— Аз не съм ранчер – поде той, – но предполагам, че по принцип е доста трудно да убиваш животни, на които си дал имена.

Вечерният ветрец издуха кичур коса върху бузата й.

— Дори и да нямаха имена, навярно нямаше да ми даде сърце да ги… О, няма значение. – Тори нетърпеливо затъкна кичура зад ухото си. – Беше глупаво да купувам емута, но бракът ми с Томи се разпадаше и навремето идеята ми се стори добра.

— Искала си да се издържаш сама. Разбираемо е.

— Беше глупаво.

Той пъхна ръце в поредния си панталон с цвят каки, явно притежаваше неизчерпаем запас.

— Ти обичаш да рискуваш. Случват се такива неща. Поне се опитваш да проявиш отговорност. Мнозина на твое място биха пуснали емутата на свобода, за да не се налага да ги изхранват.

— Доста съм безотговорна, но никога не бих направила нещо подобно.

— Не смятам, че си безотговорна.

Изрече го толкова искрено, че тя се почувства поласкана. Беше хубаво да си спечелил одобрението на толкова сериозен и почтен човек като Декстър О’Конър. Ала следващите му думи бързо разсеяха приятното чувство.

— Мислила ли си с какво ще се занимаваш, ако се оженим?

— Ние няма да се оженим!

— Вероятно не. Но ако го направим, ще е добре да намериш по-добър начин да прекарваш времето си, отколкото да се мотаеш из магазините и да се тревожиш за емутата си.

— Ти имаш купища пари. Мога да не излизам от магазините и това пак няма да се отрази съществено на банковата ти сметка. – Тя осъзна, че той отново я бе въвлякъл в дискусия за немислими неща.

— Работата не е в това. Когато вечер се прибирам у дома, ти навярно ще искаш да ме попиташ как е минал денят ми и аз ще ти разкажа това, което сметна, че ще ти е интересно. После ще те попитам как е минал твоят ден и какво ще ми разкажеш? Че е имало разпродажба на спортни стоки в „Нийман”? Ще е доста унизително за теб.

— Ти си голям чудак.

— Нямам предвид работа на пълен ден. Но е крайно време да дадеш на този свят нещо повече от красивото си лице. Никога няма да си щастлива, ако нямаш по-висша цел от пазаруването.

— Ти нямаш никаква представа какво ме прави щастлива!

— Какво би искала да направиш с живота си? – попита Декстър, без да обръща внимание на изявлението й. – И не говоря за деца, защото и двамата вече знаем какво мислиш по въпроса и само времето ще покаже.

Тя очакваше да я прониже познатата болка, както винаги, когато станеше дума за деца, но за пръв път нищо не изпита. Не разбираше защо. Какво толкова имаше у този умен чудак, което намираше за успокоително? Замисли се за разправията с баща си, когато узна кой стои зад заговора да я омъжат за Декстър. Той дори не се опита да отрече, нито дори се извини. Заяви само, че я обича, но вече му е писнало и повече няма да търпи глезотиите й. След това се бе почувствала абсолютно непотребна.

— Аз зная само да ругая, да играя голф и да се обличам с вкус.

— И? – Той зачака търпеливо.

— И нищо.

— Това може да е достатъчно за другите жени, но не и за теб. Ти си прекалено умна – отсече той с толкова сериозно изражение, че тя не се стърпя.

— Добре. Може би тая една мечта да се занимавам с… – Поколеба се, но после се реши. Защо пък не? – Може би с фотография.

— Фотография? Колко интересно!

Наистина изглеждаше заинтригуван и Тори внезапно поиска да му сподели повече. Започна плахо, но бързо се увлече и заговори по-уверено.

— През последната година научих много от Патрик. Той ми даде назаем един от фотоапаратите си и двамата прекарваме много време в тъмната стаичка. Той смята, че имам вярно око. – Изведнъж се засрами от ентусиазма си и побърза да добави: – Навярно просто е бил любезен.

— Сигурен съм, че не е вярно. – Открито му честно лице я подтикна да продължи.

— Обичам да снимам, Декс. Щом започна, губя представа за времето. С часове обикалям детски площадки. Сигурно някой ден ще ме арестуват като подозрителна, но обожавам да снимам деца. Те са толкова… – Гласът й пресекна.

— Не се притеснявай, Тори. Няма да ти се подигравам.

Тя долови разбиране и съчувствие в гласа му и се ядоса.

— Не зная защо изобщо си губя времето с тези преструвки. Ти призна, че искаш деца, а аз не мога да имам. Защо просто не ме оставиш на мира?

— Лекарите не са го потвърдили, така че защо аз да го приемам за чиста монета? Но ако се окаже истина, можем да си осиновим.

В гърдите й нещо трепна и сърцето й пропусна два удара.

— Би ли го направил?

— Разбира се. Казах ти, че искам да имам деца.

— Томи не даваше и дума да се издума за осиновяване.

— Проявила си много по-голям разум, като си купила емутата, отколкото когато си се омъжила за Томи.

— Напълно си прав! – засмя се Тори. Но Томи беше много по-красив.

— Красотата не е всичко. – За пръв път в гласа му прозвуча отбранителна нотка.

— Ти не изглеждаш зле, Декс. Всъщност – сега да не вземеш да си навириш носа – но от всички умници, които познавам, ти си най-красив. С изключение на Тед, но Кени е единственият, който може да го сложи в малкия си джоб по хубост, така че не се разстройвай.

— И колко точно „умници” познаваш?

— Хей, не забравяй, че разговаряш с принцесата на микрочиповете. Отраснала съм сред умници. Когато бях малка, татко често ме вземаше с него на работа.

— И наистина ли мислиш, че аз съм най-красивият?

Тя едва сподави усмивката си. Той действително беше много сладък по своя смотаняшки начин.

— Абсолютно.

— По принцип ми е все едно, но разбирам какво голямо значение има за теб външният вид.

Нещо в сухия, скован начин, по който го изрече, но в същото време като че ли и с известно притеснение, не остави сърцето й безразлично. Да не говорим за други по-интимни места по тялото й. Не си спомняше друг път да е била толкова объркана. Можеше да стори само едно.

— Добре, Декс, реших. Ще те тествам.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид в леглото. Ти, аз и матракът. Мисля, че е крайно време да видим на какво си способен.

Сковаността му изчезна и очите му развеселено блеснаха. Имаше нещо в насмешливите бръчици в ъгълчетата на очите му, които превърнаха зародилите се в нея искри в ярки пламъци.

— О, много ти се иска, нали? Ами ако ти кажа, че се пазя като награда за първата брачна нощ?

— Майтапиш се. Не желаеш да спиш с мен?

— Може да се каже, че мисля почти само за това. Но образно казано, защо да си купуваш теле, когато можеш да получиш месото даром?

— Ти се смяташ за някакъв вид награда!

— Определено. – Очите му заблестяха още по-ярко. – Не искам да ти се сторя нескромен и със сигурност нямаше да го спомена, ако ти не бе повдигнала въпроса, но аз съм страхотен любовник.

— Боже! – Тори завъртя очи.

Той се засмя, привлече я в обятията си, впи устни в нейните и я целува, докато й премаля. Някъде в глъбините на замаяния й разум се мярна мисълта, че той далеч не е толкова безразличен, колкото се преструва, но ръката му върху гърдите й събуждаше толкова приятни усещания, че Тори не бързаше да я отблъсне.

Декс наистина умееше да се целува. Когато езикът му нахлу в устата й, тя се опита да се убеди, че наистина е жалка, щом толкова е зажадняла за мъжко внимание, че е паднала дотам, да целува Декстър О’Конър. Ала в целувката му нямаше нищо жалко. Беше сладостна и еротична и я караше да жадува за още и още.

Двамата се отдръпнаха един от друг и когато престана да вижда звезди, тя осъзна, че господин Улегналост е разтърсен не по-малко от нея.

— Добре – задъхано промълви той. – Ще се оженя за теб.

Тори се притисна към топлата му гръд, усети дъха му на челото си и за частица от секундата й се прииска да каже „да”.

— О, Декс… само след месец ще съжаляваш.

— Не, няма. Нито пък ти.

Тори трябваше просто да си тръгне, но някакъв дявол в нея не й позволи.

— Първо леглото. После ще реша. Няма да купя котка в чувал.

Той се взря в нея и в ъгълчетата на устните му заигра опасна

усмивка.

— Засега двамата с теб ще стоим по-далеч от леглото. Но ако размисля, ти първа ще узнаеш за това.

17

Докато вървеше редом с Кени из не толкова оживената част на прочутия парк „Ривъруок” в Сан Антонио, на Ема изведнъж й хрумна, че лейди Сара Торнтьн може би е постъпила глупаво, връщайки се в Англия, след като толкова е обичала Тексас. Имаше нещо особено неустоимо в този щат: бликащата енергия, хората и необятните му простори. Улови се, че диша дълбоко, с пълни гърди, сякаш белите й дробове по някакво чудо се бяха увеличили. Не можеше да си го обясни, но тук се чувстваше по-дръзка, по-волна.

Последните пет дни бяха като вълшебна приказка. Кени я разведе из два от най-живописните тексаски града: Остин и Сан Антонио. В Остин той я забавлява с весели случки от дните си в колежа, докато й показваше университетския кампус. Когато тя приключи с работата си в библиотеката, той я заведе в сградата на Капитолия на щата Тексас, а после двамата обиколиха градските паркове и магазини. Вечеряха в приятни ресторанти и слушаха най-добрите оркестри в Остин.

Сан Антонио се оказа още по-вълнуващ. Сутрините Кени тренираше, а тя довърши изследванията си за статията си за дъщерите на републиката в библиотеката в Аламо. Следобедите прекарваха заедно. Ема никога не се бе смяла толкова много, нито бе спорила така оживено. Чувстваше тялото си приятно отмаляло и преситено от ласките на Кени и вече не можеше да си представи живота без него.

Облакът на депресията я обгръщаше все по-плътно, защото времето й в Тексас почти изтичаше. Последните няколко дни бяха изпълнени с безкрайно блаженство, но днес беше петък, а самолетът й отлиташе в неделя вечерта.

Младата жена подложи лице на порива на вятъра, твърдо решена да не разваля малкото оставащи й часове със самоанализи и размишления. Вместо това си припомни следобедната обиколка с Кени из Аламо. Той я запозна с най-забележителната светиня на Тексас и Ема осъзна, че всички онези исторически и биографични книги, разпръснати из къщата му, не са част от декораторските акценти на Патрик.

Голямата му топла длан стискаше успокояващо нейната. Докато се любуваше на красивата стара сграда на отсрещния бряг, Ема му се усмихна и замислено отбеляза:

— Ти наистина обичаш историята, нали?

— Откъде ти хрумна?

— Преди всичко знаеш удивително много за Тексас от повечето хора.

— Исках да завърша магистратура по история в колежа, но оценките ми от гимназията бяха толкова слаби, че моят наставник ме посъветва да се откажа от това намерение.

— Жалко.

— Едва ли. Той навярно е бил прав. Избрах си най-лесните предмети в университета, но дори по тях едва връзвах четворки. А в последната година напуснах, за да стана професионален спортист.

— Да, предполагам, че трябва да е било доста трудно да получиш повече от четворка, когато почти не си се вясвал на лекции.

Той я стрелна с любопитство.

— Откъде знаеш?

— Не беше особено трудно да се досетя. Достатъчни са пет минути в твоята компания. Честно, Кени, не съм срещала в живота си някой, който толкова се страхува да се изправи пред предизвикателствата.

Той пусна ръката й и се намръщи.

— В момента си в компанията на мъж, който през последните три години два пъти е бил шампион. Така че не ми говори за предизвикателства.

— Но печеленето на турнири е нещо различно, нали? – Ема улови отново ръката му и я стисна успокояващо. Знаеше, че този уикенд е особено труден за него. В Огъста започваше турнирът „Мастърс”, но Кени стоически пазеше мълчание по темата. – Игрището за голф навярно е единственото място на света, където не се боиш да покажеш пред хората колко усилено работиш.

— Защото това е единственото място в света, където работя усилено.

Тя му се усмихна и за миг притисна буза към ръката му.

— Откажи се, Кени, не можеш да ме излъжеш. Ти работиш усилено за много неща. Например тренировките. Просто съзнателно не показваш колко се стараеш, затова отстрани всичко изглежда толкова лесно.

— Толкова си пълна с…

— … че ставам за торене, зная. Ти искаш хората да повярват, че си мързелив. Сякаш смяташ, че не заслужаваш похвали.

— Глупости. – Ъгълчето на устата му нервно потръпна и тя разбра, че е засегнала болното му място.

Имаше толкова много теми, за които нито един от двамата не желаеше да говори, в това число временното му отстраняване от игра и нейните проблеми с херцог Бедингтън. През изминалите пет дни Ема се носеше сред чувствена мъгла, сякаш утрото никога нямаше да настъпи. Не бе забелязала някой да ги следи и сега, когато до заминаването й оставаха два дни, бе принудена да признае, че се е държала безотговорно. Не се бе опитала да се свърже с Хю, нито бе сторила каквото и да било, за да предизвика неодобрението му. Сякаш се намираше в еротичен рай, където бъдещето не съществуваше.