— А какво?

— Аз го зарязах.

Чейс се взря в нея, по всяка бръчица на лицето му се четеше скептицизъм.

— Защо?

— Защото всичко свърши. Всичко между нас беше грешка. Аз исках да се измъкна. Вече бях напуснала вестника.

— Той ви уволни?

— Аз напуснах. Погледнете в папките, господин Тримейн. Ще откриете моята оставка. С дата отпреди две седмици. Имах намерение да напусна острова. И да отида някъде, където нямаше да се налага да го виждам всеки ден. Някъде, където нямаше непрекъснато да ми се напомня каква бъркотия сътворих.

— Къде щяхте да заминете?

— Нямаше значение. Просто надалеч. — Тя извърна поглед към надгробните камъни. Далеч зад гробището се стелеше морето. Тя го съзираше между дърветата. — Израснах само на петдесет мили оттук. Точно отсреща. Този залив е моят дом. Винаги съм го обичала. Но единственото нещо, което успях да измисля, беше да се махна. — Тя се обърна към него. — Вече се бях освободила от него. Бях на половината път към щастието. Защо да убивам Ричард?

— Защо той беше във вашата къща?

— Настояваше да ме види. Аз не желаех да го виждам. Затова излязох и тръгнах да се поразходя. Когато се върнах, го намерих.

— Да, чух вашата версия. Разказът ви е, ако не друго, то последователен. И логичен.

— И съдържа истината.

— Истина, измислица. — Той сви рамене. — Във вашия случай всичко се смесва, не е ли така?

Той внезапно се обърна и тръгна нагоре по алеята на гробището.

— Ами ако всичко това е истината? — извика след него тя.

— Стойте настрана от семейството, госпожице Уд! — извика през рамо Чейс. — Или ще се наложи да се обадя на Лорн Тибетс.

— Един момент, приемете варианта, че не съм го убила аз. Някой друг го е направил.

Той продължаваше да се отдалечава.

— Може би е някой, когото познавате! — извика тя. — Помислете за това! Или вече знаете, но искате аз да понеса вината? Кажете ми, господин Тримейн! Кой, всъщност, уби брат ви!

При тези думи Чейс внезапно спря. Знаеше, че трябва да продължи да върви. Знаеше, че е грешка да води с тази жена този ненормален диалог. Наистина беше ненормален или по-скоро тя беше ненормална. Но той не можеше да си тръгне, още не. Думите, които току-що изрече, отвориха прекалено много ужасяващи възможности. Той бавно се обърна към нея. Тя стоеше абсолютно неподвижна с поглед, втренчен в него. Следобедното слънце обливаше косите й с медена светлина. Тази красива коса сякаш скриваше лицето й. Тя изглеждаше учудващо крехка в черната рокля, сякаш силният повей щеше да я отвее.

Беше ли възможно? Наистина ли тази жена е взела ножа? Надигнала острието над тялото на Ричард? И го е забила с толкова много ярост и сила, че върхът е проникнал чак до гръбначния стълб?

Той бавно тръгна към нея.

— Ако вие не сте го убила, кой го е убил?

— Не знам.

— Твърде отчайващ отговор.

— Той имаше врагове…

— Достатъчно гневни, за да го убият ли?

— Той управляваше вестник. Знаеше разни неща за дадени хора в града. И не се страхуваше да публикува истината.

— Кои хора? За какъв скандал става въпрос?

Той забеляза, че тя се колебае. Чудеше се дали не измисля някоя нова лъжа.

— Ричард пишеше статия за един местен предприемач Тони Графам. Управител е на компания „Стоун Коуст Тръст“. Ричард казваше, че има доказателства за измама…

— Брат ми плащаше на репортерите за тази работа. Защо ще се занимава сам да пише статии?

— Беше негово лично разследване. Беше решен да съсипе „Стоун Коуст“. Оставаше му само още едно последно доказателство. После щеше да публикува.

— И направи ли го?

— Не. Статията трябваше да се появи преди две седмици. Но не стана.

— Кой я спря?

— Не знам. Трябва да говорите с Джил Викъри.

— Главната редакторка?

Миранда кимна.

— Тя знаеше, че статията се работи, но не беше много въодушевена от идеята. Ричард ръководеше проучването на материала. Дори беше склонен да рискува да си навлече процес за клевета. Всъщност, Тони Графам вече го беше заплашил, че ще го даде под съд.

— Значи, имаме един удобен заподозрян. Тони Графам. Има ли други?

Тя се поколеба.

— Ричард не беше от популярните хора.

— Ричард? — Той поклати глава. — Съмнявам се. Аз бях братът, който имаше проблеми с популярността.

— Преди два месеца намали заплатите на някои служители в „Хералд“. Освободи една трета от персонала.

— А-ха, значи имаме повече заподозрени.

— Нарани хората. Цели семейства…

— Включително и собственото си.

— Не знаете колко трудни са времената! Колко отчаяно хората търсят работа! О, той измисли много хубава история. За това колко съжалява, че освобождава хората от работа. Колко го боли като всеки друг. Беше свинщина. По-късно го чух да приказва със счетоводителя си. Каза „отрязах сухите дървета, както ме посъветва“. Сухите дървета. Тези служители са работили в „Хералд“ от години. Но Ричард държеше парите. Можеше да се справи и със загубата.

— Той беше бизнесмен.

— Да, точно това беше той.

Разрошените й от вятъра коси наподобяваха танцуващи пламъци. Тя беше необуздан, силен огън, изпълнен с гняв срещу него, срещу Ричард, срещу семейство Тримейн.

— Значи увеличихме списъка на заподозрените — рече той. — Всички онези бедни души, които са загубили работата си. И семействата им. Защо не минем към децата на Ричард? Към тъста му? Или съпругата му?

— Да, защо не към Ивлин?

Чейс изпръхтя с отвращение.

— Много сте добра, знаете ли? Всичкият този дим, дето го пускате. Но не можете да ме убедите. Надявам се, че и съдебните заседатели няма да се поддадат. Надявам се, че сте им толкова прозрачна, че ще ви накарат да си платите.

Тя го гледаше безмълвно. Изведнъж всичкият огън и гняв я напуснаха.

— Вече платих — прошепна тя. — Ще плащам цял живот. Защото съм виновна. Не за убийството му. Аз не съм го убила. — Тя преглътна и извърна поглед. Той не виждаше лицето й, но усещаше страданието в гласа й. — Виновна съм, че бях глупачка. И наивница. Виновна съм за това, че повярвах не в когото трябва. Но това беше преди да го опозная. След това като го опознах, се опитах да си отида. Исках да го направя, докато все още бяхме… приятели.

Тя вдигна ръка и бързо я прокара през лицето си. Внезапно го порази смелостта й. Не безсрамието, както си помисли, когато я видя по-рано днес, а истински, поразителен кураж.

Тя отново вдигна глава и го погледна. Върху миглите й блестяха сълзите, които се беше опитала да избърше. Той внезапно почувства лудо желание да докосне лицето й, да изтрие влагата от сълзите. Друго, също толкова лудо желание го обзе, това беше желанието на мъжа да опита вкуса на устните й, мекотата на косите й. Той тутакси отстъпи назад, сякаш бягаше от опасен огън… „Разбирам защо се е влюбил в нея Ричард. При други обстоятелства аз също бих могъл да се влюбя.“

— О, боже — измърмори ядно тя. — Какво значение има сега какво съм чувствала? Към вас или към всеки друг? — Без да го погледне тя тръгна нагоре по автомобилната алея.

Внезапното й тръгване сякаш остави празнина.

— Госпожице Уд? — извика той. Тя продължи да върви. Той пак извика: — Миранда! — Тя се спря. — Имам един въпрос към вас. Кой плати гаранцията ви?

Тя бавно се обърна и го погледна.

— Вие ми кажете — отвърна.

После си тръгна.



Миранда вървя дълго до издателството. Покрай познати улици и магазини, покрай хора, които познаваше. Това беше най-лошото. Тя усещаше как я наблюдават през витрините. Виждаше ги как се събират и си шушукат. Никой не излезе, за да й каже нещо направо в лицето. Нямаше нужда. „Липсва ми само една алена буква, извезана на гърдите. «У» за убийца“, помисли си тя.

С насочен право напред поглед тя тръгна нагоре по Лимърок стрийт. Пред нея се изправи сградата на „Хералд“, тухлено убежище от всичките тези очи, които я следяха. Мина през двойната стъклена врата и влезе в редакционната зала.

Вътре всички спряха да работят.

Тя почувства как стреснатите им погледи я нападат.

— Здравей, Миранда — каза един хладен глас.

Миранда се обърна. Джил Викъри, главната редакторка, се измъкна от служебния си кабинет. От погребението не беше се преобличала. Черният цвят изглеждаше доста елегантно на фона на тъмните коси на Джил и кожата й с цвят на слонова кост. При всяка крачка късата й пола се потъркваше с леко шушнене в чорапите.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — любезно попита Джил.

— Аз… Дойдох да прибера нещата си.

— Да, разбира се. — Джил неодобрително погледна останалите служители, които все още стояха с отворени уста. — Толкова ли сме ефективни, че работата ни свърши?

Тутакси всички се заеха със задълженията си.

Джил погледна Миранда.

— Позволих си да изчистя бюрото ти. Всички неща са в една кутия на долния етаж.

Миранда беше толкова благодарна на Джил за вежливостта й, че почти не изпита раздразнение от факта, че съвсем хладнокръвно са изпразнили бюрото й.

— Имам някои неща и в шкафчето.

— Сигурно са още там. Никой не ги е пипал.

Настъпи тишина.

— Е — каза Джил като прелюдия, за да избегне неудобна ситуация. — Пожелавам ти късмет. Каквото и да се случи. — Тя тръгна към кабинета си.

— Джил? — извика Миранда.

— Да.

— Чудех се защо онази статия за Тони Графам не излезе.

— Има ли значение? — изненадано повдигна вежди Джил.

— Да.

Джил сви рамене.

— Беше решение на Ричард. Той спря историята.

— Ричард ли? Но той работеше върху нея месеци наред.

— Не мога да ти кажа мотивите му. Не са ми известни. Просто я спря. А и не мисля, че изобщо е писал такава статия.

— Но той ми каза, че е почти готова.

— Проверих папките му. — Джил се обърна и тръгна към кабинета си. — Съмнявам се, че е стигнал по-далеч от събирането на материал. Нали го знаеш, Миранда? Цар на изявленията.

Миранда с недоумение погледна след нея. Цар на изявленията. Болеше я да си го признае, но така беше, имаше голяма доза истина в това определение.

Хората отново се втренчиха в нея.

Тя тръгна надолу по витата стълба и влезе в дамската съблекалня. Там Ани Беринджър завързваше маратонките си. Беше облечена в обичайния си посмачкан тоалет „а ла репортер“: широки панталони и намачкана памучна риза. В шкафчето й цареше същото безредие, една камара от оваляни дрехи, хавлиени кърпи и книги.

Ани вдигна поглед и вместо поздрав тръсна косите си с кичури, оцветени в сиво.

— Върна се значи.

— Само за да прибера нещата си. — Миранда откри кашона с вещите си, мушнат под една пейка. Измъкна и го занесе до шкафчето си.

— Видях те на погребението — рече Ани. — За това се иска кураж, Мира.

— Не съм сигурна, че кураж е най-точната дума.

Ани затвори вратичката на шкафчето си и въздъхна с облекчение.

— Най-после се чувствам удобно. Просто трябваше да сваля тези погребални одежди. Не мога да мисля върху тези глупави високи токчета. Спират кръвния поток към мозъка ми. — Тя приключи със завързването на маратонките си. — И какво ще се случи сега? Искам да кажа с теб?

— Не знам. Не желая да мисля два или три дни занапред. — Миранда отвори шкафчето си и започна да хвърля нещата си в кашона.

— Носи се мълва, че имаш приятели по високите постове.

— Какво?

— Някой е платил гаранцията ти, а?

— Нямам представа кой може да го е направил.

— Сигурно се досещаш. Или адвокатът ти те е посъветвал да твърдиш, че не знаеш.