Почувства се виновна. Но оставането с Рейд само отлагаше неизбежното. Неговото настояване да отидат в Тексас ускори бягството й. Понякога той беше много досетлив и отгатваше безпогрешно чувствата й. Затова тя се изненада, че той не усеща колко ще се срамува тя, ако се срещне с родителите му в качеството на негова любовница. Но нямаше смисъл да му разкрива чувствата си.

Грейс се люби с неистова страст с Рейд този следобед. Знаеше, че това е за последно. Той отвърна на ласките й със същия плам и безразсъдност. Не се ограничиха с един път. Неколкократно се сливаха мъчително един с друг, докато най-сетне някъде около полунощ той заспа дълбоко.

— Обичам те — каза Грейс, наведе се и го целуна по неподвижните устни. За нейна изненада той изсумтя. Ръката му обви китката й, а устата му се отвори под натиска на нейната.

Дали се беше събудил?

Грейс никога нямаше да узнае.

Остави му писмо, в което му казваше, че го обича, но това няма да им помогне. В писмото тя се опитваше да обясни какво означава за нея независимостта й и че й е невъзможно да живее с мъж, който се мъчи да й я отнеме. Разбираше, че Рейд иска да я защити. Но както той трябваше да се противопостави на Форд, така и тя смяташе, че е длъжна да преподава въпреки заплахите на Роулинс. Пишеше, че никога няма да се омъжи и да се откаже от професията си. Преподаването беше неразривна част от самата нея, също както и вярата й в правото на жените да гласуват и в правото на бившите роби да се учат. И двете чувства бяха дълбоко вкоренени в нея.

Предстоеше й да върви дълго пеш до следващия град, където, далеч от любопитните жители на Начез, ще вземе първия влак в северна посока, за да се върне в Ню Йорк. Представи си колко ще се разгневи Рейд, когато разбере, че е избягала. Да се разгневи ли? Не, тя го познаваше доста добре и знаеше, че това ще му причини повече болка от всичко друго на света. „О, Рейд“, помисли си тя с мъка, „какво неприятно събуждане ти устроих! По-добре никога да не се бяхме срещали и никога да не се бяхме влюбвали! Тогава нямаше да ти причиня това!“ Тутакси Грейс разбра, че това не е вярно. Знаеше, че ще съхрани спомените си за него като някаква скъпоценност и ще го помни, докато е жива.

Когато си помисли за бъдещето, я обхванаха мрачни мисли. Напускаше Рейд, но животът й трябваше да продължи. Петте хиляди долара ще премахнат задълго безпокойството за болничните сметки на майка й. Вече беше член на Националната асоциация за правото на жените да гласуват и беше добра приятелка с председателките й — Елизабет Кади Стентън и Сюзън Б. Ентъни. Ще обикаля из страната и ще държи сказки на хората. Ще се потопи изцяло в борбата за делото. Следващото лято във Филаделфия ще се чества Стогодишнината, а Грейс вече знаеше, че Асоциацията има големи планове за акции, които да повлияят на хорското мнение. Ще отиде с тях.

Спря за миг, когато пътят я изведе до новата църква. Тя имаше нужда от още боядисване. Но точно сега блестеше в бяло на лунната светлина и миришеше приятно на прясно отсечено дърво. Рейд я бе построил. А някой ден той ще принадлежи на някоя друга.

Този път тя чу отдалеч приближаването на конете. Опитът я подтикна да постъпи както трябва. Не ги изчака да се приближат, а се скри в гората. „Това не е възможно“, помисли си тя отчаяно, но сцената се разигра пред очите й.

Грейс се сви зад един дебел дъб и се загледа разтреперано. Чу гласа на Форд. В очите й бликнаха сълзи от гняв и безсилие, когато ги видя да обграждат сградата и да я обливат с някаква лесно запалима течност. Гласовете им бяха тихи, груби и заплашителни. След няколко секунди огънят пламна и от четирите страни. Грейс не помръдваше. Почти не виждаше от сълзи, а пламъците пращяха и се виеха нагоре.

Тя сподави стона си. Зад нея подскочи един елен и избяга в храсталака.

— Какво е това? — изсъска някой.

Грейс застина на място.

— Има някой в гората — отвърна друг мъж.

— Сигурно е негър — каза Форд. — Изкарайте го оттам.

Конниците се насочиха към нея. Грейс изпищя и хукна да бяга, но един ездач й пресече пътя. Тя се плъзна покрай коня и се озова в сечището, където сега пламтеше ярко училищната сграда.

— Това е жената на Браг. Хванете я — изрева Форд.

Грейс вдигна полите си, хукна покрай същинския ад, който се бе разразил на ливадата и се втурна към гората от другата страна.

Не мислеше. Тичаше напосоки. Гората беше черна като катран. Клоните я жулеха и одраскваха. Спъна се, но не посмя да падне. Убоде се на тръни и извика от болка. Едва не зарида. Отвори уста, за да си поеме дъх, и се сви, тъй като един храст дива роза я улови като в капан. Вслуша се в нощните шумове, но чу само плисъка на Мисисипи, жабите, щурците и една сова. Измина известно време, преди да успее да задиша по-равномерно и да разбере, че, слава богу, им е избягала. Измъкна се предпазливо от храсталака. Усети, че си е загубила едната обувка. Кракът й започна да пулсира. Събу скъсания чорап и се отпусна на земята. Още трепереше. Нещо се плъзна по глезена й. Тя подскочи и побягна. „Няма край,“ помисли си, „не му се вижда краят на това насилие, както и на тази нощ.“

Най-сетне спря, за да се ориентира къде е. Беше загубила пътната си чанта и малкото си вещи вътре. Но парите и аметистовата огърлица още бяха в нея. Докосна подаръка на Рейд под роклята си. Затвори очи. Толкова се радваше, че той не си го взе обратно, когато тя му поиска пари. Това беше всичко, което й остана от него, като изключим спомените. Беше сигурна, че се е загубила и никога няма да се измъкне от гората. Точно в този момент видя между дърветата една голяма къща с колони. Миг по-късно Грейс въздъхна с облекчение. Това беше Мелроуз.


— Трябва ми твоята помощ.

Луиза, която изглеждаше великолепно в някаква претенциозна безвкусица от розов сатен и перца, я гледаше недоверчиво. Грейс преглътна.

— Зная, че не ме харесваш. Знам…

— Какво ти се е случило? — попита надменно Луиза, когато видя скъсаната й рокля и разрошеното й лице.

— Напускам Начез — каза тихо Грейс. Вече беше по-спокойна, въпреки заседналата здраво буца в гърлото й. — И ми трябва твоята помощ, за да успея.

Очите на Луиза се присвиха. Макар че се усмихваше, видът й никак не беше привлекателен в този момент.

— Ти се шегуваш с мен.

Грейс само я гледаше.

— Отиваш си посред нощ, пеш — усмихна се подигравателно Луиза и хвърли един бегъл поглед на голите и окървавени крака на Грейс. — Бягаш оттук.

Грейс не отвърна. Не биваше да го прави.

— Какво се е случило? — повтори Луиза. — Рейд не знае, нали?

— Не.

Луиза отметна глава и се засмя.

— Разкажи ми какво се е случило. Как си загуби обувката? Защо в косата ти има клончета, а по роклята ти се вият бодли?

— Когато излязох от града, минах покрай църквата. Те дойдоха, изгориха я и ме видяха. Успях да им се изплъзна.

— Много лошо — каза Луиза. — Много, много лошо.

— Ще ми дадеш ли назаем кочияш и кабриолет, само да ме откара до следващата железопътна гара? — Гласът на Грейс звучеше отчаяно. — Трябва да съм далеч оттук, преди Рейд да разбере, че ме няма.

— Нима е възможно да ти откажа? — попита риторично Луиза. — Веднага ще изпратя да повикат кочияш. Искам да се махнеш оттук, преди да дойде гостът ми.

— Благодаря ти — каза Грейс и се запита кого ли очаква Луиза. — Ще имаш ли нещо против да ми заемеш едни обувки? Трябва и да се пооправя малко.

— Иди в кухнята — Луиза й посочи с ръка задната част на къщата. — Знаеш пътя.

Грейс се подвоуми.

— Какво чакаш? Казах ти, че очаквам някой да дойде всеки момент.

— Моля те, не казвай на Рейд, че си ме виждала.

Луиза се усмихна.

— И през ум не ми минава да го направя.

Грейс изпита болка от тържествуващата нотка в гласа й. Обърна се и се запрепъва към кухнята. Не успя да се удържи и си представи Рейд в прегръдките на Луиза. „О“, помоли се тя, „дано не се обърне към нея за утеха, след като открие, че ме няма!“

Луиза не й донесе обувки. След като използва гърба на един поднос за огледало, Грейс си оправи косата, махна клончетата и бодлите, приглади и опъна полите си. Свали си другата обувка и се запъти към предната част на къщата. Ако Луиза беше благоволила да й донесе обувките, Грейс би се измъкнала незабележимо през задния изход. А сега, е, какво пък, положението и така беше доста лошо. Ще се измъкне някакси и любовникът на Луиза ще запази анонимността си.

Щом влезе в коридора, застина на място и едва не припадна от изненада. Никога нямаше да сбърка гласа, който се чуваше от всекидневната. Говореше Форд:

— И жената на Браг беше там, но ни избяга. Но, по дяволите, какво правеше там сама през нощта?

— Тя е тук — изрече несъобразителната Луиза. — Тя ще напусне Рейд и аз ще й помогна да се добере до гарата.

Настъпи мълчание. После Форд се разсмя. Грейс се обърна и хукна да бяга.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Форд.

Той я улови, преди да се е промъкнала през внушителната предна врата, изкиска се и я притисна към себе си.

— Я виж какво хванах!

Луиза стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.

— Какво правиш, Уил? Пусни я! Тя си отива от града. Да й кажем: „Прав ти път!“

Лицето на Форд още беше подуто и разранено. Едното му око беше насинено.

— Значи най-сетне ти дойде умът, а? Колко жалко, че не взимаш със себе си и онзи тексаски боклук.

— Пусни ме — изрече задъхано Грейс и се изви.

— О, можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. Начез ще стане далеч по-приятен град, след като теб те няма тук. Но няма да те пусна, преди да пробвам от това, което е получил и Браг.

И Луиза и Грейс ахнаха едновременно. Грейс продължи да се бори още по-енергично, макар и да не постигна никакъв успех. Разгневената Луиза се приближи до тях.

— Хей, я слушай — изръмжа тя. — Аз ти се отдадох, но ако продължиш да опипваш тази бяла отрепка, никога повече няма да те пусна тук. Ясно ли е?

— Дявол да го вземе — изрече Форд и отпусна Грейс.

— Спомни си — каза Луиза с разширени от гняв ноздри и стегната челюст, — че той се насочи към нея само защото ми беше омръзнал!

Форд пусна Грейс.

— Аз чух друго по този въпрос, но смятам, че има и друг начин да си отмъстя. Да върви по дяволите — той насочи черните си очи към Грейс и пипна с пръст аметистовата й огърлица. — Днес имаш късмет, малката.

Грейс потрепери от страх.

След това той скъса огърлицата от шията й.

27

Рейд се събуди с усмивка на лице, прозя се и се протегна бавно. Посегна към Грейс. Докато се раздвижваше по този начин, се чудеше дали не му се е присънило любовното й обяснение снощи. Той почти беше заспал, но можеше да се закълне, че тя му каза, че го обича. Дори само споменът за тези думи караше сърцето му да се свива от радост и надежда.

Ръката му се движеше по студената повърхност на леглото. До него нямаше никой.

Рейд обърна глава и се загледа в мястото до себе си, където трябваше да лежи Грейс. Огледа стаята, но не видя и помен от нея. Отначало, все още неразсънен, той само се обърна, но след това изпадна в ужас. Нейната страна на леглото беше съвсем студена, сякаш я няма от часове…

Къде, по дяволите, е хукнала посред нощ?

Хрумна му, че може да й е станало лошо и изтича в банята, но тя беше празна.

Сигурно е излязла да се поразходи, макар и да е било много рано сутринта. Или пък, и той помрачня, докато е скитосвала, е попаднала в беда.

Несъмнено се бе случило именно това.

Но толкова рано? Защо е излязла толкова рано призори?

Той се бе успал. Слънцето грееше високо в небето. Сигурно беше десет часът. Погледна към джобния си часовник и разбра, че предположението му е правилно. Наплиска си набързо лицето с вода, насапуниса се и се изми. Реши да прескочи бръсненето. Вече усещаше лека паника. Обу си бързо панталоните.

Щом чу почукването по вратата, извика безцеремонно: „Влез!“, като очакваше това да е камериерката, която носи закуската. Примигна, когато видя Алън, а после се зае да си закопчава ризата твърде бързо, като объркваше илиците и копчетата. Разбра, че са се сбъднали най-лошите му страхове — тя е изпаднала пак в беда.

— Какво има?

— Не знам как да ти го кажа, Рейд — изрече Алън и се размърда с неудобство. Погледът му се стрелна по стаята. Лицето му поруменя, когато забеляза леглото.

— По дяволите, къде е Грейс?

Алън се стресна.

— Не е ли тук?

— Не си ли дошъл заради нея?

— Не, Рейд, изгорили са новото училище до основите.

Рейд изруга. Удари с юмрук по бюрото. Водата, с която се изми, се разля по пода.

— По дяволите всичко!

— И аз чувствам същото — изрече сухо Алън. — Кметът повика с телеграма федералните войски.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Изобщо не вярвам в това — отвърна Алън. — На хората на Север им е дошло до гуша от проблемите на Юг. Северняците искат да оставят Юга да се оправя сам, сам да си строи всичко и въобще да върви по дяволите. Това е истината, Рейд. Без помощта на местните хора няма да спрем ездачите. Преди няколко години тук имаше федерални войски, но с идването им ездачите не престанаха да извършват престъпления. Дори и сега пак да дойде армията, пак няма да успее да се справи с положението. Ще трябва да минат доста години, преди да се променят нещата.