— Да, аз съм. Извинявай, ако те изплаших. Добре ли си?

Хелена, която се задъхваше, притисна ръка до сърцето си. Кимна и забърза обратно към прахосмукачката. Изключи я, после се наведе да измъкне ресните на килима.

Джоузи се приближи до нея:

— Да те питам, почисти ли стаята ми? Неволно счупих лампата и…

— Аз чисти парчетата. — Прислужницата се изправи, прекръсти се и целуна кръстчето, окачено на шията й. — Днес стая на Олдси особена.

— Особена ли? Видя ли нещо… необичайно?

— Не вижда. Чувства. Студено в стая на Олдси.

Джоузи облекчено въздъхна:

— Сутринта отворих прозореца, затова е студено. — Усмихна се и добави: — Не си прави труда да пускаш прахосмукачка в моята стая. Мама вече е в дневната.

— Олдгрет долу?

— Да, Маргарет е долу. — Джоузи си помисли, че поне за известно време двете няма да стъпят в стаята й. Майка й обичаше да наблюдава как прислужницата чисти. А Хелена, доколкото й позволяваше бедният речник, обичаше да разказва най-новите клюки от източния район на градчето, където се намираше Католическият културен център — обществено заведение, към което протестантката Маргарет проявяваше жив интерес.

Прислужницата се захвана да намотава кабела на прахосмукачката, а Джоузи влезе в стаята си. За да угоди на майка си, на закуска беше хапнала само купичка мюсли със сушени боровинки. Втренчи се в дрешника и стомахът й закъркори. Храната й беше там. Вкусната й храна.

Тайното помещение всъщност беше дрешникът на съседната стая, скрит от грамаден и много тежък скрин, заемащ почти цялата стена, който бе семейна реликва на рода Чирини. Като малка бе открила съвсем случайно вратата между двете помещения — имаше навик да се затваря в дрешника и да се тъпче с шоколадчетата, напъхани в джобовете й. По онова време се криеше там само за да разтревожи майка си, но сега убежището й беше претъпкано със списания, евтини любовни романчета и всякакви сладкиши. Купища сладкиши. Масленки, орехови ролца, сусамени пръчици с карамел, целувки, еклери, лешникови бисквити, меденки, натрупани едно върху друго кашончета с маслени кексчета. В скривалището миришеше на захар, шоколад и целофанови опаковки — миризма, напомняща за Хелоуин, която действаше успокояващо.

Тя си свали палтото и заедно с чантата си ги остави на кушетката, после се приближи до дрешника. Приглади с длани късметлийския пуловер, пожела си натрапницата да е изчезнала и отвори вратата.

— Май чух слугинята да нарича теб и майка ти Олдси и Олдгрет, а? — изкиска се Дела Лий.

Разбира се, че й се беше сторило смешно. Някои наричаха Джоузи и майка й сестрите Чирини. Маргарет беше родила дъщеря си сравнително късно. Джоузи беше едва на двайсет и седем и бе нелепо да я мислят за старица, но я сравняваха с Маргарет, която навремето беше най-красивата жена в града и се бе омъжила за великия Марко Чирини, вече покойник. Е, съществуваха и по-лоши прякори, обаче Маргарет не одобряваше сравнението и не пропускаше всяка възможност да изрази недоволството си. Беше дребничка, русокоса и крехка. В сравнение с нея Джоузи приличаше на тъмнокоса безформена маса. „Сестри ли? — подхвърляше Маргарет. — С нея изобщо не си приличаме!“

Лицето на Джоузи помръкна.

— Цяло чудо е, че не те е видяла — въздъхна. — Рано или късно ще те открият.

— Няма да е за дълго.

— Какво означава „не за дълго“?

— Ами… колкото се наложи. Няколко дни? Няколко седмици?

— Чувала съм, че дрешниците в „Холидей Ин“ са обширни. Препоръчвам ти ги.

— Обаче не са заредени с автомати за сладкиши — подхвърли натрапницата и Джоузи разбра, че Дела Лий — упорита грубиянка с размазан грим — ще остане в дрешника, докато реши да си тръгне. — Няма ли да възразиш?

— Ще има ли полза?

— Може да ти оправи настроението.

— Само едно ще ми оправи настроението. Дръпни се. — Джоузи се наведе и плъзна встрани преградата.

Дела Лий се сви в ъгъла (доста театрално), сякаш се страхуваше да не я ударят. Джоузи грабна червена тенекиена кутия с джинджифилови сладки и пакет кексчета с крем, после седна зад бюрото си. Отвори кутията и бавно задъвка, наслаждавайки се на всяка хапка с аромат на екзотични подправки.

Дела Лий я погледа, сетне се обърна, легна по гръб в дрешника и се зазяпа в окачените дрехи. Вдигна крак и прокара по тях стъпалото си. Едва сега Джоузи забеляза, че натрапницата е само с една обувка.

— Значи това е животът на Джоузи Чирини… — промълви Дела Лий.

Джоузи промърмори, без да отмести поглед от кутията със сладките:

— Махай се, ако не ти харесва.

— Само това ли правиш по цял ден? Нямаш ли приятели? — попита Дела Лий и поклати глава. — Хабер си нямах, че живееш така. Като малка адски ти завиждах. Мислех си, че имаш всичко.

Джоузи не знаеше какво да каже. Не можеше да си представи, че красавица като Дела Лий ще й завижда. Та нали притежаваше само пари! И беше готова да ги подари, да подари цялото си богатство и всяка трохичка захар за единственото нещо, което искаше повече от всичко на света, но никога нямаше да има.

Изведнъж наклони глава.

Като по магия почувства приближаването му, усети го с всяка фибра на тялото си. Беше като чувството за глад, но по-силно. Приличаше на радостен трепет, на предчувствие за нещо прекрасно. Предчувствие за сладолед. Или за шоколад. За бадемовата плънка на шоколадово десертче.

Значи червеният пуловер не беше изгубил напълно вълшебството си.

Тя отмести стола си и се приближи до прозореца, без да обръща внимание на Дела Лий, която попита какво става.

Видя го да върви по тротоара. Днес беше подранил.

Къщата на семейство Чирини се намираше в един от най-старите квартали на градчето. Веднага щом забогатя от туристическия бизнес като собственик на ски курорта „Балд Слоуп“, Марко Чирини купи къща в района, в който открай време мечтаеше да живее, и веднага нареди да я разрушат. На нейно място издигнаха голяма светлосиня постройка, изящна като дама от викторианския период. Марко искаше къща, която ще се отличава дори сред най-забележителните сгради. Искаше всеки, който мине покрай нея, да каже: „Тук живее Марко Чирини.“ Всички къщи в квартала бяха в дъното на парцелите, само неговата се издигаше близо до улицата — надменна къща, целяща да привлече погледите, и построена от сина на бедни италиански емигранти.

Адам щеше да позвъни всеки миг.

Джоузи тичешком излезе от стаята. Все така забързано заслиза по стълбището, но докато прекосяваше дневната, където майка й и прислужницата още разговаряха, се застави да забави крачка.

— Донесоха пощата — подвикна им.

Двете не прекъснаха разговора си, който звучеше така:

— Наоми О’Тул?

— Да, Олдгрет.

— Тя беше там?

— Да, Олдгрет.

Джоузи отвори входната врата, открояваща се с прозорчетата със стъклописи, и блъсна телената рамка с опъната мрежа против комари — не искаше да пропусне нито миг в компанията на Адам. Само че рамката внезапно заяде, блъсвайки се в нещо меко. Тя с ужас осъзна, че е ударила Адам Босуел, който се беше навел да пусне писмата в черната пощенска кутия.

— Брей! — провикна се той и се усмихна. — Закъде си се разбързала, Джоузи?

Днес беше със зимната си униформа, дългият панталон скриваше белезите на десния му крак, с който той накуцваше. Беше симпатичен и добре сложен. Облото му лице вечно изглеждаше със слънчев загар, сякаш в младия мъж гореше топъл и ярък огън. Имаше тъмноруса къдрава коса, която понякога скриваше под широка кърпа, омотана около главата му. Беше прехвърлил трийсетте и криеше нещо. Джоузи не знаеше каква е тайната му, но беше сигурна, че не греши.

Знаеше само, че той не е местен. Преди три години за пръв път й беше донесъл пощата и оттогава мечтите й не бяха същите. Какви ли не любители на силните усещания идваха в Балд Слоуп заради прочутите стръмни ски писти. Тя се питаше дали и Адам е дошъл заради тръпката и дали затова е останал. Майка й беше продала курорта малко след смъртта на Марко, ала Джоузи бе щастлива, че макар и непряко, има принос за присъствието на Адам в градчето.

Продължи безмълвно да го зяпа, затова той извади от ухото си слушалката на айпода и попита:

— Ей, какво ти е?

Тя цялата пламна. Само като беше с него, езикът й се връзваше, а той беше единственият човек, с когото й се искаше да разговаря.

— Извинявай — измънка. — Не знаех, че си дошъл. Май си подранил.

— Днес няма много пратки. Само това е за теб. — Подаде й каталога, който щеше да пусне в пощенската кутия, ако тя не го беше халосала с мрежестата врата.

— Благодаря.

Адам се вгледа в нея.

— Имаш нещо ей тук. — Посочи устните й, после ъгълчето на устата си.

Тя моментално вдигна ръка и напипа полепналите трохички. Махна ги и отново се изчерви. О, да, беше духовита и чистоплътна.

— Прекрасен ден, а? — Адам си пое дълбоко въздух. Хладният въздух беше пропит с миризмата на гниещи листа и на най-упоритите цветя, които се готвеха за зимен сън. — Обичам този сезон.

Джоузи забрави, че пръстите й са допрени до устните й. Този човек буквално я омагьосваше. Едва събра сили да смотолеви:

— И аз.

— Сякаш те подтиква да направиш нещо, нали? — ухили се той. — Например… да тичаш сред дърветата.

Тя се засмя. С учудване забеляза, че Адам я наблюдава. Сякаш го беше изненадала с нещо. Най-сетне той промърмори:

— Довиждане и до скоро.

— Да. Довиждане, Адам. — Джоузи затаи дъх (внушила си беше, че е задължително), докато той слезе по стъпалата и прекоси улицата. Щом Адам стигна до другия тротоар и изчезна от света й, тя се върна в къщата.

Влезе в дневната — Хелена беше извадила дъската за гладене и се занимаваше с дрехите на Маргарет.

— Днес има само някакъв каталог — обяви Джоузи. — Отивам си в стаята да го разгледам.

— Я чакай! — Майка й присви очи и я изгледа. — С този пуловер ли беше, когато ме заведе при лекаря?

„Да му се не види! — помисли си Джоузи. — Как забравих да го сваля, като се прибрахме?“

— Да — измънка и побърза да добави: — Никой не ме видя, защото бях с палто.

— Скъпа, още миналата година те помолих да изхвърлиш тази дреха. Прана е много пъти и вече ти е омаляла.

Джоузи се насили да се усмихне:

— Обаче още ми харесва.

— Само те съветвам да си купиш пуловер по мярка. Защо са ти тези каталози, ако не ги използваш? Поръчай си по-широка дреха. Освен това червеното не ти отива. Аз можех да нося червено, когато бях на твоята възраст, защото бях руса. Пробвай с нещо бяло. Или черно.

— Да, майко. — Тя се обърна и излезе от дневната. Изкачи се по стълбището, влезе в стаята си, седна зад бюрото, втренчи се в стената и машинално заподръпва пуловера.

— Я кажи кой е той. — Дела Лий надникна от дрешника.

— Моля?

— Мъжът, дето хукна да видиш.

Джоузи се стресна. Изпъна рамене, сложи каталога на бюрото и го разгърна. Откъде проклетницата беше разбрала, че става въпрос за мъж?

— Не знам за какво говориш — измънка, отвори кутията със сладките и започна да се тъпче, преструвайки се, че разглежда каталога.

Дела Лий помълча, после промълви:

— Усещаш се, сякаш ти е отнел сърцето, нали? Все едно го е изтръгнал от гърдите ти. Сигурно ти се усмихва, сякаш не знае, че държи сърцето ти и че ти чезнеш по него.

Беше най-истинското, най-откровеното и най-тъжното изявление, което бе чувала. Изживяването бе като да чуеш за пръв път Божието слово, предизвикващо у теб страх, защото до този момент си си въобразявала, че никой не може да надникне в душата ти. Извърна се и се втренчи в другата жена, която добави:

— Чудиш се откъде знам. И аз съм от момичетата, които, щом обикнат някого, са готови да му се отдадат изцяло. Кой е той?

— Да не мислиш, че ще споделя тъкмо с теб?

Неканената гостенка се приведе.

— Заклевам се, че няма да те издам — промълви подкупващо.