Леко извърна глава и видя встрани късо коридорче.

Бавно запристъпва назад, без да откъсва поглед от непознатия, дебнейки дали той ще се размърда. Обърна се и тръгна на пръсти по коридорчето, където имаше купчини мръсни мъжки дрехи. На стената висяха снимки на Дела Лий като малка — чернооко и чернокосо момиченце. Джоузи се запита кога неканената й гостенка е започнала да се изрусява. На една фотография Дела Лий стоеше на върха на детска катерушка. На друга се готвеше да скочи в басейна на градската къпалня от най-високия трамплин. Изглеждаше така, сякаш предизвикваше целия свят да й причини страдания.

Стаята й в дъното на коридора сякаш бе олицетворение на момичешките мечти на Джоузи. Навремето тя плахо попита майка си може ли да закачи в спалнята си няколко плаката и дали ще й купят шарени завеси и кувертюра с щамповани сърчица. Маргарет не скри разочарованието си и надменно подхвърли, че няма причина дъщеря й да иска промени, сякаш обзавеждането на стаята й е мизерно. Заяви, че масивното дъбово легло, старинното бюро и кушетката, тапицирана с кожа, са Много Изискани. И че Джоузи явно не разбира от Много Изискани Мебели.

Стаята на Дела Лий беше боядисана в пурпурно, единственият прозорец бе закрит от тънки лилави завеси. На едната стена с прозрачни лепенки бе прикрепен плакат със снимка на бяла хималайска котка, до него бяха залепени страници, откъснати от модни списания. Върху бялата тоалетка с голямо огледало бяха подредени тубички и шишенца с гримове. В ъгъла до тоалетката бяха нахвърлени чанти с названията на фирми за козметика — от онези, които универсалните магазини подаряват с покупките.

Джоузи взе няколко чанти и бавно заотваря чекмеджетата на шкафа, докато намери чорапи, бикини и сутиени. Напълни едната чанта, в друга сложи козметичните принадлежности.

Въпреки че от притеснение сърцето й биеше до пръсване, отвори дрешника и заизважда дрехи, като се стараеше да не тропа със закачалките. Клекна да вземе и обувки. Видя маратонки, изцапани с храна и мазнини, с които вероятно Дела Лий ходеше на работа, и кожени ботуши и елегантни сандали с ток, с които сигурно нощем обикаляше баровете. Пъхна в чантата по два чифта от всеки вид. Тъкмо се канеше да се изправи, забеляза кашончето, забутано в дъното на дрешника. Върху него бяха наредени пуловери, отстрани със зелен флумастер беше написано „ЛИЧНО“.

Тя пропълзя до кашона и отмести пуловерите. Вдигна капака и видя дузини тетрадки със спирала, множество писма и снимки. И няколко евтини старомодни бижута, явно със сантиментална стойност, увити в пожълтяла мека хартия. Вътре беше и годишникът на гимназията в Балд Слоуп, върху който беше гравирано името на Дела Лий. Между две страници беше пъхнато свидетелството й за раждане, сгънато на две.

Ненадейно мъжът в дневната се раздвижи. Джоузи извърна глава и блъсна встрани някакво палто, което висеше над нея. Дрехата започна да се изплъзва от закачалката, още малко и щеше да падне. Мъжът въздъхна, пружините на кушетката изскърцаха.

Непознатият вървеше по коридора и се приближаваше към стаята!

Джоузи се вцепени и изпита усещането, че ушите й са се разтеглили от усилието й да чуе какво прави той. Едва след секунда разбра, че е влязъл в тоалетната, намираща се зад дрешника.

Телената закачалка още се полюшваше и леко проскърцваше. Ако палтото паднеше, закачалката щеше да се удари в стената между дрешника и тоалетната и онзи тип щеше да чуе шума. Джоузи отчаяно се втренчи в нея, безмълвно изричайки какви ли не молитви.

Непознатият пусна водата и излезе в коридора. Пристъпваше бавно.

Пружините на канапето отново изскърцаха.

Тишина.

Джоузи зачака, докато мускулите й затрепериха от неудобната поза, после пъхна кашончето под мишницата си и изпълзя от дрешника. Изправи се криво-ляво, въпреки че се беше схванала, и грабна чантите. Отиде до вратата, предпазливо надникна навън, после тръгна на пръсти по коридора. Спря на сантиметри от дневната.

Чуваше дишането на непознатия, но не можеше да прецени дали е равномерно, което щеше да означава, че отново е заспал.

Събра смелост и пристъпи в дневната.

И едва не изпусна чантите и кашончето.

Мъжът седеше на канапето!

След миг обаче видя, че е отпуснал глава на облегалката. Беше заспал седнал. В пепелника на масичката пред него димеше цигара, изгоряла почти до филтъра. До пепелника се виждаше протъркана кожена дамска чанта. От нея се подаваше светлочервен портфейл с буквата Д отгоре.

Личната карта щеше да е необходима на Дела Лий.

Въпреки че краката на Джоузи трепереха, тя измина няколкото крачки до масичката. Наведе се, както бе нарамила чантите и кашона, хвана портфейла и го измъкна.

Заднишком отстъпи до вратата и блъсна със задник рамката с мрежата против комари, без да откъсва очи от непознатия до мига, в който трябваше да се обърне.

Опита се да подпре с лакът вратата с мрежата, за да не се затвори, но закъсня и вратата шумно се удари в касата.

Тя се втурна надолу по стълбите. В къщата беше толкова горещо, че като изтича навън, все едно се гмурна в ледена вода. Влажната коса на тила й се вледени, побиха я тръпки. Спря до колата и остави на тротоара нещата на Дела Лий. Извади от джоба на палтото си ключовете и отвори багажника с електронното приспособление на медальона; в този момент вратата с мрежата отново се блъсна и красивият дългокос мъж излезе на верандата.

— Хей! Какво правиш? — извика на Джоузи. Гласът му беше мелодичен и въздухът й го поднесе като подарък. Тя спря за миг и се обърна към него. Прелъстяването бе неговото шесто чувство и той знаеше, че я е впримчил. — На теб говоря! — Мъжът язвително се усмихна и заслиза по стъпалата. Грациозно завъртя глава и отметна назад дългата си черна коса. — Ти ли се беше вмъкнала в къщата ми?

Джоузи чу как наблизо изграчи врана — знамение за опасност — и се сепна, изтръгвайки се от пагубното обаяние на непознатия. Нахвърли нещата в багажника и хлопна капака.

Тичешком се втурна към предната врата на колата, седна зад волана и потегли. Мъжът проследи с поглед отдалечаването на най-големия и най-златистия кадилак във всички югозападни щати.

Преди да излезе на шосето и да даде газ, тя се обърна назад. Мъжът още стоеше на верандата, погледът му беше страшен като циганска магия.

* * *

Вечерта, след като помогна на майка си да си легне, намаза изящните й стъпала с лосион, ухаещ на лимонов пай, и сложи на нощното й шкафче чаша вода и таблетка приспивателно, Джоузи тихо слезе по стълбището и отиде до колата. Беше боса и краката й замръзнаха, докато пристъпваше по заскрежената алея, но само така можеше да се движи безшумно.

Въпреки това тъкмо когато се върна с нещата на Дела Лий, Хелена надникна от стаята си.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си.

Прислужницата се скри като подплашена.

Джоузи занесе всичко в спалнята си на втория етаж, отвори вратата на дрешника и остави пред Дела Лий кашончето и чантите.

— Какво е това? — изненадано попита неканената й гостенка и остави едно от туристическите списания, изпомачкано от прелистване. Беше си измила лицето и по страните й вече нямаше вадички от размазан туш за мигли. Бог знае как беше отишла до банята и обратно, без никой да я забележи. Нито една хавлиена кърпа не беше изцапана с грим, нито пък трите жени бяха чули шум от течаща вода, докато гледаха телевизия в дневната.

Джоузи се усмихна. Едва беше изчакала Маргарет да си легне, с мъка прикривайки радостното си вълнение.

— Изненада! — извика. — Днес отидох в къщата ти.

— Какво си направила?

Джоузи коленичи и отвори едната чанта:

— Погледни, взех ти някои неща. Дрехи, грим, ето ти и портфейла. И този кашон. Реших, че не би искала да остане там.

Дела Лий заклати глава — отначало полека, после все по-бързо.

— Помолих те да ми купиш сандвич, а не да ходиш в къщата ми!

— Сторих го, за да не се наложи да се върнеш там. Кажи едно благодаря, нахалнице!

— Разбира се, че няма да се върна — отсече Дела Лий и пропълзя назад в дрешника, сякаш се страхуваше, че вещите ще я ухапят. — Веднага изхвърли всичко! Веднага, чу ли! Никой не бива да узнае, че имаш тези неща.

— Шшшт, мама ще те чуе — смъмри я Джоузи. — Аз нямам нищо. Вещите са си твои. Никой не знае, че съм ги взела, за да ти ги донеса.

Дела Лий се загледа в кашончето и чантите, после извърна поглед към нея:

— Джулиан още ли беше там?

— Дългокосият ли? Беше заспал на канапето и си беше бръкнал в панталона. Така ли спи винаги? Може да се контузи, ако сънува кошмар.

— Видя го, нали? — промълви Дела Лий, явно усетила, че тя се шегува, за да прикрие истинските си чувства.

— Видях го.

— Значи разбираш?

Джоузи преглътна и прошепна:

— Да.

— Мръсник! Не го искам там… там живееше майка ми. Бог знае какво ще стане с къщата.

— Щом си решила да заминеш, можеш да я продадеш.

Натрапницата се усмихна, сякаш беше чула нещо забавно.

— Да я продам. Да… Тъкмо това ще направя.

— Ще ти помогна.

Усмивката на Дела Лий помръкна:

— Обещай, че няма да се намесваш! Не се връщай при Джулиан! Не се свързвай с агенти по недвижими имоти. И не казвай на никого за мен. Обещай ми!

— Добре, добре, обещавам.

— Чак не ми се вярва, че си го направила заради мен. — Дела Лий колебливо протегна ръка към кашончето, сякаш не вярваше, че е истинско. Изненадано се засмя, щом пръстите й докоснаха картона.

— Хрумна ми, че когато заминеш на север, личните вещи ще ти потрябват.

Дела придърпа към себе си кашона, който застърга по дървения под. Отвори го и възкликна:

— Аха, загрях! Искаш да ме разкараш, защото ти спипах сладкишите.

— Не отричам, че отчасти е така.

— Джоузи! — провикна се майка й от долния етаж и тя рязко извърна глава.

— Никой не е постъпвал толкова мило с мен. Май ще задържа тези неща. — Дела Лий внезапно грабна чантите и ги притисна до гърдите си. — Моите вещи! — възкликна през смях. — Моите, моите, моите вещи! Мислех, че повече няма да ги видя! Виж, ще ме оставиш ли да ги разгледам?

Джоузи се поколеба, после се изправи.

— Затвори вратата, ако обичаш — добави гостенката. — Да не забравиш да се отбиеш при Клоуи и да ми вземеш сандвич. — Тя извади от чантата някаква блуза, притисна я до лицето си и я помириса. Намръщи се и отново подуши дрехата. — Шантава работа. Не мирише като преди.

Преди да затвори вратата, Джоузи се обърна. Неканената й гостенка изваждаше друга блуза.

Джоузи поклати глава и си каза, че ако Дела Лий беше сладкиш, щеше да е кифличка. Не от твърдите, с които ще си счупиш зъбите, а от онези с плънка от сладко, дето ги дъвчеш с такава наслада, че се просълзяваш, а устните ти се разтеглят в усмивка, която искаш никога да не помръква.

— Джоузи! — отново извика Маргарет.

Джоузи забърза по коридора и надолу по стълбището.

* * *

Винаги, след като вземеше приспивателно, Маргарет вперваше очи в една и съща снимка, защото после често сънуваше онзи мъж. На фотографията бе на трийсет и една, но изглеждаше много по-млада. Всъщност доскоро никой не би й дал годините. Ала застанеше ли пред огледалото напоследък, виждаше непозната жена. Не онази красавица на снимката, а старица, която се опитва да запази красотата си, само че лицето й вече не е свежо и бръчките й са като пукнатини. Приличаше на добре съхранявана, но все пак съсухрена зимна ябълка.

Преди много години, когато още бе млада, много по-млада, отколкото на снимката, тя си въобразяваше, че ще бъде по-щастлива, като напусне Ашвил и заживее в Балд Слоуп. Най-вече защото щеше да е далеч от родителите си и вечните им натяквания. Беше едва на двайсет и три, когато се омъжи за Марко — брак, уреден от баща й. Марко беше с близо двайсет и четири години по-възрастен от нея, но беше богат, чаровен и не държеше тя да му роди деца, ето защо Маргарет се утешаваше, че положението й би могло да бъде много по-тежко. Сбъднала се беше мечтата й да не живее със семейството си и да не се грижи за по-малките си братя и сестри. Родителите й също сбъднаха мечтата си да бъдат състоятелни. Само че тя не подозираше колко самотна ще е в това непознато градче с красиви готически сгради в центъра и населено с хора, чиято единствена грижа беше как да оцелеят, привличайки повече туристи в курорта. Много скоро разбра, че Марко не желае самата нея, а само красива съпруга, произхождаща от стара южняшка фамилия. Ала след като навърши трийсет и една, в продължение на цяла прекрасна година Маргарет вече не беше самотна. Беше щастлива за пръв и последен път в живота си.