— Да, бе! И двете знаем колко си почтена.

— Хубаво. Ще ми кажеш, когато решиш. Да знаеш, че мога да ти помогна. Ами да, тъкмо това ще направя — ще ти помогна. — Дела Лий се отпусна назад, от нея отново лъхна миризма на цигарен дим и кал.

— Никому не можеш да помогнеш. Какво ти се е случило, Дела Лий? Още изглеждаш, сякаш си мокра до кости.

Жената в дрешника огледа дрехите си, после докосна сплъстената си коса:

— А, бях забравила. Влизах в реката.

— Плувала си в реката по това време на годината? — облещи се Джоузи.

— Тогава ми изглеждаше уместно. Последната глупост, която ще направя, преди да замина на север. — Тя сви рамене. — Нещо като изкупление, нали разбираш?

— Изкупление за какво?

— За повече, отколкото можеш да си представиш. Виж, искам да отидеш в закусвалнята на първия етаж на Съдебната палата. Намира се точно срещу асансьорите. Собственичката се казва Клоуи Финли и много ще ти хареса. Приготвя сандвичи с печени домати и три вида сирене, които са толкова вкусни, че свят ще ти се завие. Ще ми донесеш ли един?

Джоузи, която още размишляваше как Дела Лий се е потопила в ледените води на река Грийн Коул, въобразявайки си, че изкупва греховете си, се стресна от внезапната смяна на темата.

— Искаш да ти донеса сандвич още сега ли?

— Защо не?

— Защото в дванайсет и половина обядвам с майка си. Следобед седя до нея, докато трае срещата й с финансовия й консултант. После ще я къпя във ваната, накрая ще й помогна да си легне.

— Тогава утре — невъзмутимо заяви Дела Лий.

— Утре ще водя мама на маникюр и педикюр.

— В четвъртък?

— В четвъртък ще карам мама на сбирката на дамския клуб.

— Хич не ми е чудно, че си купуваш списания за пътешествия. Бас държа, че ако някога се измъкнеш от омагьосания кръг, ще си плюеш на петите.

— Грешиш! — възмутено възкликна Джоузи, защото добре възпитаните дъщери не изоставяха майките си. Нищо, че непрекъснато мечтаеше да се махне от тази къща. — Ами ако този живот ми харесва? Задавала ли си си този въпрос?

Натрапницата презрително изсумтя.

Джоузи затвори кутията с бисквитите, стана и я върна в дрешника заедно с неначенатата опаковка кексчета:

— Яж каквото искаш от запасите ми. Няма да ти донеса сандвич.

— Не, благодаря. Ще изчакам.

— Дълго има да чакаш.

Дела Лий се засмя:

— Миличка, остана ми само време, нищо друго.

Втора глава

Кифлички със сладко

Близо век жителите на Балд Слоуп едва свързваха двата края, обслужвайки капризните богаташи от Пидмънт в Северна Каролина, които пристигаха тук, търсейки убежище от летните горещини. През студените месеци градчето беше като животно, потънало в дълбок зимен сън — вратите на вилите и на повечето магазини в центъра бяха заковани с дъски. Местните хора се прехранваха със зеленчукови консерви, които приготвяха сами, и с парите, изкарани през лятото. Докато се стопеше последният сняг, те вече бяха изнемощели от глад и с нетърпение очакваха завръщането на летните курортисти.

От малък Марко Чирини се спускаше по северния склон на планината Балд Слоуп със ските, които баща му беше донесъл от Италия. Никой не знаеше откъде са семейство Чирини. Бяха се появили в градчето посред една люта зима, черните им коси блестяха като въглища на фона на снега. Така и не се вписаха сред местните хора. Марко обаче отчаяно се опитваше. Зиме водеше в планината групи момчета от градчето, показваше им как да си направят ски и как да ги използват. Плащаха му с дребни монети и с буркани лютеница и червено зеле с подправки, които задигаха от оскъдните запаси на майките си. На деветнайсет той реши да направи решителна стъпка напред. Уверен бе, че може да направи така, че градчето да не замира през зимата. Бе самоуверен, не се боеше от тежката работа и притежаваше загадъчна средиземноморска красота, заради която не бе приет от суровите планинци. Вместо да се отчае от отношението им, Марко намери инвеститори от Ашвил и Шарлот, които изкупиха земята. Самият той се захвана със строежа на първия хотел, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на съгражданите си. Първите обитатели на планинските градчета в Южните Апалачи бяха потомци на англичани, ирландци и шотландци, които вярваха в старите традиции и смятаха, че не бива да ги нарушават. Затова и бяха против промените. След петнайсет години изграждането на курорта „Балд Слоуп“ бе завършено и за всеобща изненада начинанието се оказа много успешно.

Промяната беше ползотворна!

Собствениците на магазините вече не ги затваряха през зимата. Като гъби изникнаха пансиони, предлагащи закуска, магазини за спортни стоки и ресторанти. Вместо да затварят вилите си през зимата, летните курортисти започнаха да ги дават под наем на скиори. Някои дори решиха да заживеят за постоянно в Балд Слоуп и се пренесоха в красивите си къщи с големи веранди под разлистени дървета, полагайки основите на висшето общество в градчето. Марко вече беше добре приет сред тях. Та нали в крайна сметка именно той беше причината за създаването на местния елит. Най-сетне произходът му вече не интересуваше никого. Важното бе, че благодарение на проницателността си е спасил Балд Слоуп.

Най-после този град му принадлежеше.



Джоузи спря пред някакво малко жълто бунгало и сравни номера, написан на пощенската кутия, с адреса, който сутринта беше взела от телефонния указател. Всичко съвпадаше. Тя се облегна на волана и се загледа през предното стъкло. Къщата изглеждаше наскоро боядисана и прозорците бяха чисти, но явно Дела Лий още през лятото бе зарязала градината. От двете страни на пътеката към верандата бяха наредени пластмасови джуджета и саксии с изкуствени цветя, на двора стоеше шезлонг за слънчеви бани, който сега беше обсипан с червено-черни листенца, опадали от шипковия храст до къщата.

Джоузи изключи двигателя на големия златист кадилак, купен по настояване на майка й.

Донякъде познаваше този работнически квартал — като малка понякога минаваше от тук по време на неделните разходки с колата, шофирана от баща й. Целият й живот бе съсредоточен в тези разходки. Само тогава се чувстваше спокойна. През останалото време бе в непрестанен конфликт с майка си — конфликт, който и до ден-днешен й се струваше необясним. Не знаеше защо като малка бе толкова проклета. Не знаеше какво бе предизвиквало истеричните й пристъпи. Майка й не заслужаваше подобно отношение. Истината обаче бе, че само по време на неделните разходки тя се успокояваше и се опиваше от разказите на баща си. Той знаеше всичко за Балд Слоуп. Познаваше всеки квартал като петте пръста на ръката си. Бе прехвърлил шейсетте, когато Джоузи се роди, и вече бе сред градските големци — богаташ с прошарени коси и наперена походка. Онези, които не го познаваха отпреди, не биха предположили, че баща му е бил коминочистач и че Марко е напуснал училище след шести клас, за да му помага. Разказваше на дъщеря си как като малък заставал на някой покрив, гледал къщите и мечтаел да притежава най-хубавата в най-хубавия квартал, където никой няма да може да гледа отвисоко дома му, камо ли самия него.

Марко почина, когато Джоузи беше деветгодишна и тя изпита усещането, сякаш жесток удар я беше изтръгнал от дълбок сън. Останала й беше само майка й, а тя, Джоузи, се държеше толкова лошо с нея. Тогава се зарече, че каквото и да й струва, ще изкупи вината си и ще компенсира Маргарет за всичко, което й беше причинила. В деня след смъртта на Марко тя за пръв път се сдържа да не отговори на майка си, за пръв път изтърпя да я смъмрят и да не изпадне в истерия; през този ден прозря колко трудно ще е да промени мнението, което хората си бяха съставили за нея. Оттогава бяха изминали почти двайсет години, но още не беше спечелила битката.

Дълбоко си пое дъх и слезе от колата.

Днес щастието й се усмихна, когато закара майка си до козметичния салон. Обикновено оставаше да я чака, бъбреше си с по-възрастните дами и съчувствено мърмореше, докато те се оплакваха от старчески болежки, предизвикани от ревматизъм и ишиас. Маргарет обаче й напомни, че трябва да вземе ментоловото масло, специално приготвяно за нея от Нова Бери, странната жена, чието семейство държеше пазар за екологично чисти храни. Джоузи си каза, че очевидно не поръсват достатъчно обилно с въпросното масло праговете и первазите на прозорците в къщата. Сигурно затова Дела Лий беше успяла да се промъкне в дрешника.

Отиде да вземе поръчката, обаче Нова още не я беше изпълнила. Помоли я да се отбие след няколко дни, после й каза поне за стотен път, че червеното много й отива — Джоузи винаги се радваше на комплимента, макар да подозираше, че жената я ласкае, за да я накара да си купи някой от нейните червени плетени шалове или шапки. Тръгна си от пазара с намерението само да мине с колата покрай къщата на Дела Лий. Нямаше време да се отклонява от пътя си, но, от друга страна… Неканената гостенка беше в дрешника й вече два дни, а тя още не беше разбрала защо Дела Лий се крие там, нито как да я прогони, без тя да разкаже на куцо и сакато за тайния й склад. Надяваше се, че в къщата й ще намери нещо, което да й послужи като разменна монета. Може би там имаше нещо, което Дела Лий искаше да остане скрито.

Пък и влизането с взлом щеше да й разнообрази деня.

Изсъхналите листа шумоляха под краката й, докато прекосяваше двора, опитвайки се да не изглежда като човек, който тайно се промъква в чужд дом. Стигна до верандата и с изненада видя, че въпреки студа вратата е отворена. Нима Дела Лий имаше съквартиранти?

Понечи да почука, поколеба се с вдигната ръка, накрая почука веднъж на вратата с телената мрежа.

Никой не й отговори.

— Хей? — извика. Дори на верандата се усещаше миризмата на спарено; миризма на вехто спално бельо, забравено в сушилнята. Парното беше включено на най-високата степен.

Хрумна й, че Дела Лий е напуснала къщата толкова набързо, че е забравила да затвори вратата. Нещата изглеждаха все по-странни.

Обърна се да провери дали не я наблюдават, после отвори вратата с мрежата и прекрачи прага.

В къщата цареше хаос. Навсякъде се въргаляха кутийки от бира. На пода бяха разпилени парчетата от счупена порцеланова чаша, на стената в дъното на помещението имаше петно от кафе, сякаш някой бе запратил там пълната чаша. Един стол беше преобърнат.

Тя пристъпи напред, подритвайки кутийка от бира и нещо, което приличаше на откъснат ръкав от дамска джинсова риза, но изведнъж спря като ударена от гръм, сякаш обръч стегна главата й, сърцето й заподскача като подплашена котка.

На канапето спеше някакъв мъж.

Няколко секунди тя не помръдна, като че ли беше парализирана. Страхуваше се, че е вдигнала прекалено много шум и ще събуди непознатия.

От пръв поглед личеше, че е от мъжете, които са опасни, когато са будни.

Беше гол до кръста и панталонът му беше разкопчан, беше пъхнал ръка в отворения цип. Устните му бяха разтеглени в самодоволна усмивка, сякаш дори в съня си знаеше, че всички жени около него умират от любов, защото е откраднал сърцата им и ги е скрил на място, където никога няма да ги намерят.

Мускулите му бяха изваяни, което означаваше, че прекарва доста време във фитнес залата. Скулите му бяха изпъкнали, дългата му тъмна коса беше права. От него лъхаше на алкохол, но се усещаше и друга миризма като от запален розов храст. Беше приятна, ала някак загадъчна и дори зловеща. Джоузи усети, че й се завива свят, сякаш по някакъв необясним начин миризмата я обсебваше.

Внезапно й просветна.

От този мъж бе избягала Дела Лий.

Самата тя дойде тук да търси нещо, което да й даде повече информация за неканената й гостенка, а ето на какво се натъкна. Отстъпи назад, засрамена и отвратена от себе си. Осъзна, че незабавно трябва да напусне тази къща. И да се преструва, че не е стъпвала тук.

Само че я спря нещо първично. В този момент усети необяснима близост с натрапницата. Стори й се, че Дела Лий стои до нея, почувства дълбокото й страдание, сякаш то терзаеше самата нея. О, колко й бе познато усещането, че нищо в живота й няма да се промени, затова е безсмислено да прави повече опити.

Хрумна й, че все пак е добре да сподели с Дела Лий какво е разбрала за нея. Може би така щеше да й попречи да се върне при тази… тази бруталност.