— Между другото, майка му е доста изискана — отбелязва мимоходом.

— Чия майка? — стряскам се аз.

— На Ед, разбира се. Мисля, че вие двете много ще се харесате.

— Ти пък откъде знаеш? — поглеждам я слисано.

— Отбих се да я видя как изглежда — отговаря тя така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Живеят в предградията на Бостън. Много хубава къща. А тя тъкмо си вземаше вана. Има невероятно хубава фигура за жена на нейната възраст…

— Сейди, престани! Нямаш право! Нямаш право да ходиш по къщите и офисите на хората в моя живот и да ги шпионираш!

— Напротив, имам! — отсича тя. — Аз съм твоят ангел-пазител! Работата ми е да те пазя!

Това откровение ме вцепенява. Но точно в този момент двигателите на самолета започват да реват като за спускане, ушите ми забучават и в стомаха ми нещо се надига.

— Тази част много я мразя! — сбърчва нос Сейди. — Ще се видим долу!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя изчезва.

* * *

Имението на чичо Бил се оказва на доста дългичко разстояние с такси от летището в Ница. Отбивам се за чаша оранжада в едно селско кафене, където тренирам училищния си френски със собственика — за радост и забавление на Сейди. После двете се връщаме в таксито и поемаме по последната отсечка до вилата на чичо Бил. Или по-точно комплекса му. Или каквото наричат там огромна бяла къща с няколко други къщички, разположени около нея, миниатюрно лозе и площадка за кацане на хеликоптери.

Наоколо е пълно с народ, все обслужващ персонал, обаче това никога не е пречка, щом имаш до себе си френскоговорещ призрак. Всеки член на персонала, покрай когото минаваме, се превръща в изцъклена статуя. Проправяме си бързо път през градината, без никой да ни спре, и Сейди ме води компетентно до една скала, в която са изрязани стъпала. С перила, разбира се. В дъното на тези стъпала се е ширнал разкошен плаж, а отвъд него — безкрайното Средиземно море.

Значи ето какво получаваш, когато си собственик на „Кафета Лингтън“. Собствен плаж. Собствена панорама. Собствено късче от морето. В този момент като че ли започвам да виждам смисъла в това да бъдеш несметно богат.

В продължение на известно време просто се заковавам на място, заслонила очи от слънцето, и наблюдавам чичо Бил. Мислех, че ще го заваря излегнат на някой шезлонг, оглеждащ империята си и може би галещ бяла котка със злата си ръка. Обаче той нито оглежда нещо, нито е излегнат. Всъщност изобщо не изглежда така, както си го представях. Прави лицеви опори и обилно се поти, а личният му треньор стои до него и брои. Ахвам от изумление, докато го гледам как се гърчи надолу-нагоре, почти вие от болка, а накрая се срива върху килимчето за тренировки.

— Дай… ми… секунда… — изхърква. — А после още сто!

Толкова се е концентрирал в тренировката си, че изобщо не ме забелязва, докато вървя тихичко към него по пясъка, придружена от Сейди.

— Може би вече трябва да си починете? — обажда се треньорът, очевидно загрижен за здравословното състояние на шефа си. — Мисля, че за днес добре потренирахте.

— Трябва да поработя още малко за коремната мускулатура — отсича мрачно чичо Бил и опипва недоволно тялото си. — Трябва да смъкна малко тлъстинки!

— Господин Лингтън! — усмихва се треньорът. — Та вие нямате тлъстинки за смъкване! Колко пъти да ви го повтарям?

— Напротив, имам!

Подскачам стреснато, когато виждам как Сейди се спуска през въздуха до ухото на чичо Бил.

— Ти си дебел! — пищи в ухото му. — Дебел, дебел, дебел! Лоена топка!

Лицето на чичо Бил се разкривява от ужас. Напълно отчаян, той се връща обратно на килимчето и започва да прави нови лицеви опори, пъшкайки от напрежение.

— Точно така! — просъсква Сейди. Носи се над главата му и го наблюдава презрително. — Страдай! Заслужаваш си го!

Не мога да не се изкискам. Шапка й свалям на моята пралеля! Това наистина е превъзходно отмъщение! Наблюдаваме го още известно време как пъхти и грухти, и се поти, докато накрая Сейди отново напада:

— А сега кажи на слугата си да си върви!

Чичо Бил се заковава на място, примигва и накрая изрича задъхано:

— Вече можеш да вървиш, Жан-Мишел! Ще се видим довечера!

— Много добре — кимва треньорът, събира екипировката си и я почиства от пясъка. — Ще се видим в шест.

Окей. Сега вече е мой ред! Вдишвам дълбоко топлия средиземноморски въздух и тръгвам напред. Ръцете ми внезапно се изпотяват. Правя още няколко стъпки по горещия пясък, а после се заковавам на място и чакам чичо Бил да ме забележи.

— Кой, по… — Забелязва ме при едно отпускане върху килимчето. Автоматично сяда и се обръща към мен. Изглежда абсолютно шашнат и като че ли болен. Изобщо не съм изненадана предвид петдесет и девет хилядите лицеви опори, които е направил. — Това не е ли… Лара? Какво правиш тук? Как изобщо се озова тук?

Изглежда толкова зашеметен и изцеден, че почти ми дожалява за него. Обаче този път няма да се поддам! Нито ще позволя да ме въвлича в безсмислени разговори. Чака ме важна реч и веднага трябва да я изнеса!

— Да, аз съм — изричам с възможно най-хладния си и надменен тон. — Лара Александра Лингтън! Дъщеря на един измамен баща! Праплеменница на една измамена пралеля! Племенница на един подъл, зъл, мръсен чичо! И съм дошла да си отмъстя! — Тази, последната част ме изпълва с такова задоволство, че я повтарям: — И съм дошла да си отмъстя.

Божичко, от мен би излязло страхотна филмова звезда!

— Лара. — Към този момент чичо Бил вече е спрял да пъхти и почти е дошъл на себе си. Изтрива потта от лицето си и завива хавлиена кърпа около кръста си. А после се обръща и ми се усмихва с онази негова позната, самодоволна, покровителствена усмивка. — Вълнуващи слова! Обаче аз нямам никаква представа нито за какво говориш, нито как си минала покрай моята охрана…

— Много добре знаеш за какво говоря! — провиквам се властно. — Отлично знаеш!

— Опасявам се, че нямам никаква представа.

Настъпва тишина, нарушавана единствено от вълните, разбиващи се на плажа. Слънцето като че ли прежуря още повече и отпреди. Нито един от нас не е помръднал от мястото си.

Значи той смята, че блъфирам. Въобразява си, че е в безопасност. Сигурно си мисли, че едно анонимно споразумение го е спасило за цял живот и никой никога няма да узнае истината.

— Да не би да става въпрос за огърлицата? — изрича внезапно чичо Бил, сякаш тази мисъл току-що му е хрумнала. — Красива джунджурия и аз напълно разбирам интереса ти към нея. Обаче нямам представа къде е. Повярвай ми, не знам! Между другото, баща ти каза ли ти, че искам да ти предложа работа? Затова ли си тук? Защото ако е така, определено получаваш червена точка за досетливост, госпожице!

Поднася ми една снежнобяла усмивка и нахлува чифт черни чехли. Опитва се да овладее ситуацията. Сигурно всеки момент ще поръча напитки и ще се престори, че моето посещение е било по негова покана. Ще се опита да ме купи, ще се опита да ме разсее, ще се опита да обърне всичко в своя полза. Така, както е правил цял живот.

— Не съм тук нито за огърлицата, нито за работата! — извисявам глас аз. — Тук съм заради пралеля Сейди!

Чичо Бил вдига очи към небето с познатото си отегчено изражение.

— Господи, Лара! Няма ли да престанеш най-сетне? Казвам ти за последен път, скъпа — тя не е била убита! Тя не беше нищо особено и…

— Както и заради нейната картина, която си намерил! — продължавам безмилостно. — На Сесил Малори! И анонимната сделка, която си сключил с Лондонската портретна галерия през 1982 година! И петстотинте хиляди паунда, които си взел за нея! И заради всички лъжи, с които си засипал света! И заради онова, което смяташ да направиш по този въпрос! Ето за това съм дошла тук!

И после с огромна наслада наблюдавам как лицето на моя чичо посърва така, както никога досега. Като бучка масло, превръщаща се постепенно в локва под жаркото слънце.

Двайсет и шеста глава

Новината е истинска сензация! Тя е на първите страници на всички вестници по света! Буквално на всички!

Бил Лингтън, по прякор „Двете малки монети“, разказа истинската история на своя живот! Великото интервю, взето лично от него, е публикувано в „Мейл“, откъдето всички останали издания са го грабнали.

Той си призна за петстотинте хиляди паунда. Само дето, бидейки все пак чичо Бил, автоматично допълни, че парите били само част от историята. И че неговите принципи за ръководене на бизнеса продължавали да важат за всеки, който би желал да започне с две малки монети. Което ще рече, че разлика всъщност нямало и че в известен смисъл половин милион и две малки монети било едно и също нещо — разликата била само в количеството. (После очевидно си е дал сметка, че тук започва да звучи много глупаво и се опитал да се отметне от думите си, ала твърде късно!)

За мен парите също не са най-същественото. За мен най-важното е, че след толкова много време той най-сетне отдаде дължимото на Сейди. Че най-сетне каза на света за нея, вместо да отрича съществуванието й и да я крие. Цитатът, който повечето вестници предпочетоха да използват, е: „Не бих могъл да постигна успеха си без моята красива леля Сейди Ланкастър, на която цял живот ще бъда задължен!“. Което, между другото, му продиктувах аз — дума по дума.

Така портретът на Сейди се озова на първите страници на всички вестници. Лондонската портретна галерия бе обсадена от любопитни и журналисти. Сега тя е като новата Мона Лиза. Даже по-добре, защото платното е толкова голямо, че пред него могат да се съберат много хора наведнъж. (Аз не се уморявам да изтъквам, че на живо е била дори още по-хубава.) Ние двете също се отбихме там няколко пъти, просто за да видим тълпите и да чуем красивите неща, които говорят за нея. А наскоро феновете й откриха специален сайт в интернет.

Що се отнася до книгата на чичо Бил, той може да си говори каквото си ще за принципите на бизнеса, но това надали вече ще му помогне. „Две малки монети“ се превърна в най-големия обект на присмех от Милениум Доум9 насам. Таблоидите се надпреварват да го пародират, комедиантите по телевизията се съревновават да пускат шеги по негов адрес, а издателите са толкова притеснени, че предлагат да върнат парите на всеки, който си е купил книгата. Доколкото ми е известно, около двайсет процента от читателите са приели това предложение. Предполагам, че останалите държат да си я запазят като сувенир или да си я сложат на лавицата, за да имат на какво да се смеят в студените дни.

Тъкмо преглеждам една статия за него в днешния „Мейл“, когато телефонът ми съобщава, че имам есемес:

„Здр! Долу съм.“

Ед.

Това е една от множеството положителни черти на Ед — никога не закъснява. Грабвам щастливо чантата си, трясвам вратата на апартамента и хуквам надолу по стълбите. Днес двете с Кейт се местим в новия си офис, а Ед обеща, че на път за работа ще дойде да го види. Когато излизам на тротоара, той ми поднася огромен букет червени рози и съобщава тържествено:

— За офиса! — След което ми подава букета с целувка.

— Благодаря! — грейват очите ми. — Сега в метрото всички ще ме зяпат и… — Не довършвам, когато Ед слага ръка върху моята.

— Мисля, че днес можем да ползваме моята кола — подхвърля сякаш между другото.

— Твоята кола ли?

— Ъхъ. — Кимва по посока на елегантен черен „Астон Мартин“, паркиран наблизо.

— Твоя ли е?! — кокоря се невярващо аз. — Ама… ама… как?

— Купих я. Нали знаеш — в шоурум за коли, кредитна карта, обичайните неща… Реших, че е най-добре да си купя британска — допълва с кисела усмивка.

Купил си е „Астон Мартин“? Просто ей така?

— Но ти никога досега не си карал вляво! — паникьосвам се аз. — Карал ли си я вече?

— Спокойно! Миналата седмица си взех британската шофьорска книжка. Системата ви определено е много шибана, няма спор.

— Нищо подобно! — провиквам се възмутено.