— Какво има? — проследява погледа ми Сейди. — О!

— Да. — Едва преглъщам.

Но към този момент възрастният мъж също ме е забелязал. Пък и сигурно не е трудно да бъда забелязана, седнала с изправен като струна гръб на пейката, вторачена директно в него.

— Добре ли сте? — пита разтревожено той.

— Ами… здравейте! — Насилвам се да се изправя на крака. — Аз всъщност… Дойдох да посетя вашия… да изразя почитанията си… Става въпрос за моята пралеля — Сейди Ланкастър. Доколкото знам, вие сте… това е мястото, където…

— Аааа! — кимва печално той. — Разбира се, тук е.

— Може ли… да… я видя?

— Разбира се — кимва повторно той. — Естествено. Само ми дайте минутка, за да отворя бюрото и да пооправя някои неща. Ще ви повикам, госпожице…

— Лингтън — представям се аз.

— Лингтън — повтаря той и очите му блясват в знак, че се е сетил коя съм. — Разбира се, разбира се. Ако желаете да влезете, бихте могли да почакате в нашата стая за семейството…

— Само след минута — отвръщам и го дарявам с нещо, което се надявам да прилича на усмивка. — Просто трябва да… проведа един телефонен разговор.

Собственикът на погребалното бюро изчезва вътре. В продължение на няколко секунди не мога да помръдна. Иска ми се да можех да удължа този момент цяла вечност. Иска ми се да не правя онова, което трябва да направя. Така де, ако не призная реалността на този факт, нищо няма да се случи, нали така?

— Огърлицата в тебе ли е? — обажда се Сейди зад мен.

— Разбира се! Нали ти я показах? — И я вадя от чантата си.

— Хубаво. — Усмихва се, но усмивката й е напрегната, меланхолична.

Веднага ми става ясно, че отдавна е забравила за своя сексуален съвет от двайсетте.

— Е, готова ли си? — Опитвам се да звуча безгрижно. — Места като това са обикновено доста депресиращи…

— О, аз не възнамерявам да влизам! — махва с ръка тя. — Ще остана тук и ще чакам. Тук ми е далеч по-добре!

Свеждам глава. Не знам как да продължа. И не знам как да изрека онова, което всъщност си мисля. Мисълта, която се върти ли, върти в главата ми като тон на зловеща песен, който с всяка следваща секунда става все по-силен и непоносим.

Никоя ли от нас няма да повдигне въпроса?

— Е — преглъщам.

— Е, какво? — Гласът на Сейди прозвучава ясно и остро като диаманта.

И аз автоматично разбирам, че тя си мисли същото.

— Какво според теб ще стане, когато аз… когато…

— Искаш да кажеш дали най-сетне ще се отървеш от мен ли? — обажда се Сейди с обичайния си пренебрежителен тон.

— Не! Исках да кажа…

— Да, знам! Ти просто нямаш търпение да се отървеш от мен! Писнало ти е от мен! — Брадичката й потреперва, но пак успява да се усмихне. — Ами, не мисля, че ще стане съвсем веднага.

Очите й се впиват в моите и аз разчитам посланието им: Не се огъвай! Никакво циврене! Вирни брадичка!

— Значи все пак няма отърване от теб, а? — решавам да вляза в тона й аз и някак си успявам да прозвуча подигравателно. — Страхотно!

— Опасявам се, че е така.

— Мечтата на всяко момиче! — подбелвам театрално очи. — Властен призрак, който да го преследва до края на вечността!

— Властен ангел-пазител — поправя ме безапелационно тя.

— Госпожице Лингтън? — Възрастният мъж наднича от вратата на погребалния дом. — Можете да заповядате, когато сте готова!

— Благодаря! Само секунда!

Когато вратата се затваря, аз започвам да оправям якето си, макар че изобщо няма нужда. Стягам колана си, проверявам нещо някъде да не виси, печеля още трийсет секунди.

— Е, значи просто мятам огърлицата вътре и след две минути пак ще се видим, нали? — старая се да звуча делово аз.

— Да, аз съм си тук — кимва Сейди и потупва пейката, на която седи.

— А после ще отидем на кино. Или нещо подобно.

— Става — кимва тя.

Правя крачка напред, а после се заковавам на място. Знам, че играем игра. Но не мога да оставя нещата така. Обръщам се, дишайки тежко, решена да не се огъвам. Решена, че не мога да я предам.

— Но… просто в случай… Просто в случай, че… — Не съм в състояние да го изрека. Не мога дори да си го помисля. — Сейди, за мен беше…

Всъщност няма нищо за казване. Защото думите просто няма да бъдат достатъчни, за да опишат какво означава за мен да съм познавала Сейди!

— Да, знам — прошепва тя и очите й се превръщат в две тъмни, блестящи звезди. — За мен също. А сега върви!

Когато се озовавам до вратата на погребалното бюро, се обръщам и я поглеждам за последен път. Сейди седи, изпънала гръб, леко наклонила бледия си дълъг врат, свила елегантно крака под себе си. Ефирната перленосива рокля обгръща нежно крехкото й тяло. Гледа право напред, петите й са в перфектна линия една с друга, ръцете й почиват на коленете. Седи напълно неподвижна. Чака.

Изобщо не мога да си представя какво ли й минава през ума.

Стоя си аз пред вратата, а тя внезапно ме забелязва, че я гледам, вдига брадичка, дарява ме с ослепителна, победоносна усмивка и изкрещява възторжено:

— Дръж!

— Дръж! — провиквам се в отговор и й изпращам въздушна целувка.

А после се обръщам и тръгвам решително напред.

Време е.

* * *

Директорът на погребалния дом ми е приготвил чаша чай и дори е намерил две твърди бисквити, които е сервирал в чинийка на красиви рози. Започва отговора на всеки мой въпрос с печално, тихо „Ааа“, преди да продължи със същинската част. Факт, който вече започва да ме дразни.

Повежда ме по боядисан в дискретен цвят коридор, а после спира многозначително пред дървена врата, на чиято табелка пише: „Апартаментът на лилиите“.

— Ще ви оставя насаме с нея — изрича тихо и отваря вратата. После допълва: — Вярно ли е, че именно тя е момичето от онази прочута картина? Онази, за която вестниците толкова много пишат напоследък?

— Да, същата — кимвам.

— Ааа — свежда глава той. — Колко невероятно! Днес е трудно да се повярва! Толкова възрастна дама! Доколкото знам, на сто и пет, нали? Преклонна възраст, наистина!

И макар да знам, че той просто се опитва да бъде любезен, думите му докосват директно оголената ми рана.

— Аз не мисля за нея по този начин! — отсичам рязко. — Не мисля за нея като за старица!

— Ааа — кимва той. — Наистина.

— Както и да е. Искам да сложа нещо в… ковчега. Има ли някакъв проблем? И мога ли да бъда сигурна, че няма да изчезне оттам?

— Ааа. Разбира се, госпожице! Оттук никога нищо не е изчезвало!

— И още едно нещо — допълвам решително. — Не искам никой да влиза тук след мен! Ако някой толкова държи да го направи, първо ще се свържете с мен! Докато не ви дам разрешение, няма да пускате никого другиго тук, разбрахме ли се?

— Ааа — оглежда почтително обувките си възрастният човек. — Разбира се.

— Е, предварително благодаря! А сега… ще вляза.

Влизам, затварям вратата след себе си и се заковавам на място. Оглеждам обстановката. Сега, когато накрая съм тук, сега, когато най-сетне го правя, краката ми като че ли отказват да ме слушат. Преглъщам тежко няколко пъти, опитвайки се да се овладея. Казвам си, че не трябва да се паникьосвам. Минава цяла минута, докато накарам краката си да направят няколкото стъпки, отделящи ме от големия дървен ковчег.

Това е Сейди. Истинската Сейди. Моята сто и пет годишна пралеля. Която живя и умря, без да я познавам. Пристъпвам по-близо, задържайки дъха си. Когато се привеждам над нея, зървам единствено пухкава бяла коса и суха, сбърчена старческа кожа.

— Заповядай, Сейди! — прошепвам.

И бавно и много внимателно плъзвам огърлицата през врата й. Готово!

Най-сетне. Направих го.

Тя изглежда толкова миниатюрна и съсухрена. Толкова уязвима. Сещам се за всички онези мигове, когато ми се е искало да докосна Сейди. За всички онези пъти, когато съм се опитвала да стисна ръката й или да я прегърна. А ето я сега тук. Истинска. От плът и кръв. Погалвам леко косата й и изпъвам роклята й. Повече от всичко на света ми се приисква тя да можеше да усети докосването ми. Това крехко, древно, миниатюрно, сбърчено тяло е било домът на Сейди за последните сто и пет години. Това е истинската тя!

Стоя пред нея и се опитвам да нормализирам дишането си. Опитвам се да мисля спокойни, подходящи неща. Може би дори няколко думи на глас. Искам да постъпя както трябва. Но едновременно с това в гърдите ми се събира нетърпение, което с всяка следваща секунда, прекарана тук, става все по-силно. Истината е, че душата ми изобщо не е в тази стая.

Трябва да тръгвам! Веднага!

С треперещи колене стигам до вратата, натискам бравата и се втурвам навън — за огромна изненада на директора на погребалния дом, който крачи напред-назад по коридора.

— Всичко наред ли е? — пита.

— Прекрасно — подвиквам през рамо. — Всичко е наред! Много ви благодаря! Ще поддържаме връзка! Но сега трябва да тръгвам! Съжалявам, но имам много важна среща!

Сърцето ми се е свило на топка. Почти не мога да си поема дъх. В главата ми пулсират мисли, които изобщо не съм искала да имам. Трябва да изляза оттук! Незнайно как, но успявам да се измъкна от приглушения коридор и от фоайето вече почти тичешком. Стигам до вратата и се втурвам навън на улицата. Заковавам се на място и се обръщам към пейката.

Пейката е празна.

* * *

Знаех си.

Разбира се, че си знаех.

Но въпреки това краката ми ме понасят към пейката. Оглеждам отчаяно тротоара и цялата улица и тихичко подвиквам:

— Сейди? Сейди? Сейди!

Докато се усетя, съм започнала да викам на глас. И викам ли, викам, докато не преграквам. Изтривам сълзите от очите си и отхвърлям предложенията за помощ на любезните минувачи. После продължавам да оглеждам улицата нагоре-надолу и накрая, изнемощяла, се отпускам на пейката. Хващам се здраво за нея и седя. Просто за всеки случай. И чакам.

И накрая настъпва и сумракът, а после и слънцето залязва, а аз започвам да потрепервам от студ…

И разбирам. Разбирам с душата си. Там, дълбоко в мен, където единствено има значение.

Тя няма да се върне при мен. Тя е продължила напред.

Тя е преминала отвъд.

Двайсет и седма глава

— Дами и господа! — гръмва гласът ми и аз правя пауза и прочиствам притеснено гърлото си.

Никога досега не съм говорила на микрофон, при това с толкова силни високоговорители. И въпреки че преди да започне всичко го проверих дали работи с дежурното „Едно, две, три“ и се чух как звуча, се оказва, че пак не съм се подготвила достатъчно за този шок.

— Дами и господа! — опитвам повторно. — Много ви благодаря, че удостоихте с присъствието си този ден на тъга и скръб, на възторг и тържественост… — Оглеждам лицата, вторачени в мен, грейналите им очи… Редица след редица, човек до човек… Изпълнили пейките на църквата „Сейнт Ботолф“. — … и най-вече, ден на поклон пред невероятната жена, която докосна сърцата на всички нас!

Обръщам се и поглеждам към огромната репродукция на портрета на Сейди, която се възправя над всичко останало в църквата. Платното е обградено с най-красивите плетеници от цветя, които съм виждала — лилии, орхидеи и виещ се през всички тях бръшлян, и дори репродукция на любимата огърлица на Сейди с водното конче, изработена от най-бледите жълти рози на света, поставена върху постамент от мъх.

Тази цветна репродукция е дело на „Хоукс и Кокс“ — най-добрите цветари в цял Лондон. Когато чули за заупокойната служба, те се свързаха с мен и ми предложиха да го направят безплатно — били големи почитатели на Сейди и много искали да й засвидетелстват почитта си. (Добре де, в по-циничен план, защото си знаеха, че така ще си направят страхотна реклама.)