Честно казано, първоначално не планирах това събитие като толкова огромно. Просто исках да организирам служба в памет на Сейди. Обаче после Малкълм от Лондонската портретна галерия научил за това. И ми предложи да обявят датата и часа на службата на техния уебсайт за всички любители на изкуството, които биха искали да присъстват и да изкажат почитта си към такава прочута икона на четката. И за всеобщо изумление само няколко часа след публикуването на новината били буквално обсадени от молби за покани. Накрая бяха принудени да разиграят поканите като томбола. Събитието се превърна във водеща новина за „Лондон Тунайт“. И ето ги сега тук, натъпкани в църквата. Редица след редица, човек до човек — все хора, които искат да почетат Сейди. Когато пристигнах и видях тълпите, меко казано се стъписах.

— Искам също така и да ви поздравя за тоалетите! Браво! — Оглеждам възторжено оригиналните стари палта, шалчетата с мъниста, гетите. — Мисля, че Сейди би се зарадвала да ви види и би одобрила всичко!

Дрескодът за днес е „двайсетте години на двайсети век“. И всички са се постарали да дадат всичко от себе си. А пък на мен въобще не ми пука, че заупокойните служби не изисквали дрескод — както викарият не се умори да ми повтаря. Важното е, че Сейди би била във възторг от хората наоколо, а в случая само това има значение!

Всички медицински сестри от старческия дом „Феърсайд“ са положили забележителни усилия също да бъдат в тон със случая — както за себе си, така и за възрастните обитатели на дома, които бяха успели да дойдат. Накичени са с приказни тоалети, със съответните ленти за глави и огърлици — всеки един от тях. Срещам погледа на Джини и тя ми се усмихва, помахвайки окуражително с ветрилото си.

Именно Джини и още две други сестри от старческия дом дойдоха с мен на поклонението на Сейди, което се състоя преди няколко седмици. Исках на него да присъстват само хора, които са я познавали. Които наистина са я познавали. Поклонението премина много тихо и задушевно, а после ги заведох всичките на обяд и си поплакахме, и пихме вино, и си разказвахме истории за Сейди, и се смяхме, а после им връчих огромно дарение за старческия дом и те отново се разплакаха.

Мама и татко не бяха поканени. Но според мен те като че ли разбраха.

Сега поглеждам към тях. Седнали са на първия ред. Мама е облечена в унищожителна лилава рокля с паднала талия, а лентата на главата й навява мисли по-скоро за седемдесетте и за „АББА“, отколкото за двайсетте. А татко изобщо не си е правил илюзии да изглежда като франт от двайсетте — облечен е в модерен, тъмен костюм с жилетка и копринена кърпичка на точки в предното джобче. Но смятам да му простя, защото е вперил в мен поглед, пълен с толкова много топлота, обич и гордост.

— Онези от вас, които са познавали Сейди единствено като момиче от известен портрет, вероятно се питат каква ли е била жената зад портрета. Е, тук е мястото да ви кажа, че тя беше удивителна жена! Беше остроумна, забавна, смела, безсрамна и… гледаше на живота като на най-голямата авантюра на света! Както вече знаете, тя беше муза на един от най-прочутите художници на двайсети век. Държала го е в плен на магията си! И той така и не е престанал да я обича до края на живота си — както и тя него. Били са трагично разделени от обстоятелствата. Но ако той бе живял по-дълго… кой знае?

Спирам, за да си поема дъх, и поглеждам към мама и татко, които ме наблюдават в захлас. Снощи репетирах цялата си реч пред тях, а татко непрекъснато повтаряше: „Откъде, за бога, си научила всичко това?!“. А аз бях принудена да се оправдавам с „архиви“ и „стари писма“, само и само за да го накарам да млъкне.

— Сейди беше безкомпромисна и жизнерадостна. Имаше онази неоценима способност да… насочва събитията. Както за себе си, така и за другите. — Поглеждам крадешком към Ед, който седи точно до мама, и той ми намига.

Той също знае много добре тази реч.

— Тя живя до сто и пет години, което си е истинско постижение. — Оглеждам публиката, за да се уверя, че всички ме слушат. — Но Сейди никак нямаше да бъде доволна, ако трябваше да бъде запомнена точно с това, ако хората мислеха за нея просто като за една „сто и пет годишна старица“. Защото дълбоко в себе си тя си остана двайсет и три годишна! През целия си живот! Чак до самия му край! Момиче, което обичаше да живее живота си заради гъдела! Момиче, което обичаше да танцува чарлстон, да тръска морна трътка по нощните клубове и във фонтаните, да кара твърде бързо за добрите нрави, да си слага червило и да прави… гримаси в хамбара!

Дълбоко в себе си се надявам никой от публиката да не знае какво е „гримаси в хамбара“. И наистина — присъстващите се усмихват любезно, сякаш току-що казах, че тя е обичала цветните аранжировки.

— Тя мразеше плетенето! — натъртвам. — И това при всички положения трябва да влезе в архивите! Но пък много обичаше списание „Грация“! — Пак натъртвам. Публиката избухва в смях, което е добре. Точно на това място очаквах смях.

— Но за нас, нейното семейство, разбира се — продължавам, — тя не беше просто едно безименно момиче от някаква си картина. Тя беше моята пралеля Сейди! Тя беше част от нашето семейно наследство! — Тук правя пауза, защото искам следващото ми изречение да достигне до ушите на всички. — Няма нищо по-лесно от това да пренебрегнеш семейството си. Няма нищо по-лесно от това да приемеш близките си за даденост. Но истината е, че твоето семейство е всъщност твоята история! Семейството ти е част от онова, което си ти! А без Сейди никой от нас не би бил това, което е днес!

Тук не мога да не хвърля един поглед на чичо Бил. Той седи — сякаш глътнал бастун — точно до татко, облечен в костюм по поръчка, с карамфил в бутониерата, а лицето му е далеч по-изпито, отколкото беше на онзи плаж в Южна Франция. Което не е никак изненадващо предвид факта, че последният му месец надали може да се определи като един от най-добрите. Вестниците не се умориха да си правят гаргара с него — както ежедневниците, така и финансовите издания, което не е никак добре за бизнесмен с неговите позиции.

Първоначално изобщо не мислех да му разрешавам да идва на тази служба. Неговият отговорник за връзките с обществеността не ме остави на мира, за да го допусна — смяташе, че така щял да си възвърне поне част от изгубената репутация. Но аз упорито се съпротивлявах, защото се опасявах, че той ще окупира събитието и отново ще насочи светлините на прожекторите към себе си. После преосмислих становището си. Казах си: „Защо пък да не дойде и да не отдаде последна почит на пралеля Сейди? Защо да не дойде, за да чуе колко велика е била леля ми?!“.

Затова накрая му беше позволено да дойде. При определени условия, разбира се.

— Затова трябва да й отдадем дължимата почит! Затова трябва да се преклоним с благодарност пред нея!

Тук отново поглеждам многозначително чичо Бил — и не съм единствената, която го прави. Всички се обръщат към него и из църквата се разнася шепот.

— Поради което и в памет на Сейди аз основах фондация „Сейди Ланкастър“! Събраните средства ще бъдат разпределени за каузи, които тя би одобрила. По-специално, ще подкрепяме различни организации, свързани с танцовото изкуство, благотворителни събития в подкрепа на възрастните хора, старческия дом „Феърсайд“ и Лондонската портретна галерия — в знак на благодарност за това, че през последните двайсет и седем години е запазила и съхранила в безупречен вид това феноменално платно!

На това място се ухилвам на Малкълм Гледхил, който ми връща усмивката. Когато му съобщих това свое решение, той не беше на себе си. Първо поруменя, а после започна да нарежда разни неща за това не съм ли искала да стана „Приятел“ или да вляза в борда на галерията, или нещо подобно, щом като съм такъв почитател на изкуството. (Не исках да му признавам, че всъщност съм почитател само на Сейди и че останалите картини не ме интересуват особено — в общи линии.)

— Бих желала също така да съобщя, че моят чичо, Бил Лингтън, желае да отдаде дължимото на Сейди с един жест, който сега ще прочета от негово име!

За нищо на света не бих допуснала чичо Бил да се качи на този подиум! Или сам да си пише речта. Истината е, че той дори не знае какво ще прочета сега. Разгръщам един друг лист хартия и изчаквам шепотът в църквата да заглъхне, след което започвам:

— „Успях да вляза в бизнеса единствено благодарение на картината на моята леля Сейди. Без нейната красота, без нейната помощ аз не бих заемал привилегированата позиция, която заемам днес. Докато беше жива, аз не я ценях достатъчно. За което дълбоко съжалявам!“ — Тук правя драматична пауза. Публиката е онемяла и ме слуша в захлас. Виждам как и всички присъстващи журналисти ще се претрепят да записват речта ми. — „Поради което днес за мен е удоволствие да съобщя, че дарявам десет милиона паунда на фондация «Сейди Ланкастър»! Това е само малка отплата за един много специален човек в моя живот!“

Цялата зала ахва. Чичо Бил пребледнява, позеленява и накрая успява да залепи на лицето си подобие на усмивка. Аз поглеждам към Ед, който ми намига и ми дава знак с вдигнат палец. Именно Ед беше този, който предложи: „Пиши направо десет милиона!“. Лично аз бях повече склонна на пет и при това смятах, че и те са много. А най-страхотното е, че това сега е обявено пред шестстотин души и цяла редица журналисти, така че той няма как да се отметне.

— И отново благодаря на всички ви за присъствието! — оглеждам църквата. — Когато картината беше открита, Сейди вече беше в старчески дом. Тя така и не разбра колко е обичана и ценена. Ако можеше да ви види сега, всичките, събрани тук, щеше да бъде много щастлива! Щеше да разбере… — Тук осъзнавам, че очите ми се пълнят със сълзи.

Не, няма да се огъна! След всичко, което успях да направя — не!

Незнайно как, но накрая успявам да се усмихна, поемам си дъх и продължавам:

— Щеше да разбере, че е оставила уникална следа в този свят! Че е дала щастие на толкова много хора и оставеното от нея ще бъде тачено поколения наред! Като нейна праплеменница не мога да изпитвам нищо по-малко от огромна гордост! — Отново се обръщам към картината, плъзгам поглед към нея, а после пак се обръщам и поглеждам публиката. — А сега единственото, което остана да кажа, е… за Сейди! Бихте ли вдигнали чашите си, ако обичате…

Настъпва раздвижване и шумотевица и звън на чаши, когато всички протягат ръце към коктейлите си. При пристигането си всеки гост получи по един коктейл — джин фис или „Сайдкар“, приготвени специално от двама бармани от хотел „Хилтън“. (И изобщо не ми пука дали хората обикновено пият коктейли на заупокойните служби или не!)

От църковния орган се разнасят уводните акорди на „Йерусалим“, а през това време аз слизам тържествено по стълбите на подиума и се приближавам към Ед, който е до родителите ми. Той е облечен в най-удивителното оригинално сако от двайсетте, за което плати цяло състояние на един търг в „Сотбис“ и с което изглежда като същинска звезда на черно-бялото кино. Когато възкликнах ужасено заради цената, той само сви рамене и заяви, че знае какво означавал за мен периодът на двайсетте години на двайсети век.

— Браво на теб! — прошепва сега Ед и стиска ръката ми. — Сигурен съм, че тя много се гордее с теб!

А когато пеенето започва, аз осъзнавам, че не мога да пея с хората. Не знам защо, обаче гърлото ми се е стегнало и отказва да пропусне звук. Вместо това оглеждам обсипаната с цветя църква, красивите тоалети на присъстващите и всичките тях, събрани тук, пеещи в памет на Сейди. Толкова много различни хора, от различни нива на живота. Стари, млади, семейни, приятели от старческия дом… хора, до които тя се бе докоснала по един или друг начин. Всичките — събрани тук. Всички — заради нея.

Точно това заслужаваше Сейди!

Точно това е заслужавала! Винаги!

* * *

Когато службата най-сетне завършва, органистът се впуска в ритмите на чарлстона (Изобщо не ми пука дали на заупокойните служби обикновено има чарлстон или не), а паството бавно се изнизва навън, всеки с коктейлната си чаша. Приемът ще се състои в Лондонската портретна галерия — благодарение на прекрасния Малкълм Гледхил, както и на любезните момичета с табелките, които съобщават на хората закъде да се запътят.

Но аз не бързам особено. Все още нямам сили да се изправя пред задължителните речи, социалните разговори и шумотевицата. Засега. Седя си на първия ред в църквата, вдишвам аромата на цветята, изчаквам народът да се изтече.