Добре че поне не казах „Фон Дракула“.

Трябва да й се признае обаче на полицайката, че има здрави нерви. Изобщо не й трепна окото. Нито пък спомена нещо дали ще предприемат разследване или не. Само ми благодари любезно и после ми връчи номера на фирма за таксита.

Да, отиването в затвора ми е в кърпа вързано. Чудничко! Само това ми трябва!

Поглеждам смръщено Сейди, която се е излегнала блажено на масата в стаята и съзерцава тавана. Не че ми помогна особено, като непрекъснато ми суфлираше в ухото, поправяше ме и даваше смехотворни предложения, като едновременно с това разказваше как някога двама полицаи се опитали да спрат нея и Бънти, докато се състезавали с колите си из полето, обаче не могли да ги стигнат и колко смешно било. Ха!

— Пак заповядай! — изричам с леден тон.

— Благодаря — казва лениво Сейди и гласът й се понася из стаята.

— Добре. Е — грабвам си чантата, — аз смятам да тръгвам.

Докато се усетя, Сейди вече е скочила на крака. Така да се каже де.

— Нали няма да забравиш за моята огърлица?

— Дори и да искам, не бих могла — отговарям нацупено. — Колкото и да се опитвам.

Изведнъж се озовава пред мен, блокирала пътя ми.

— Виж какво, никой друг, освен теб не може да ме види! Никой друг, освен теб не може да ми помогне! Моля ти се!

— Да не би да си мислиш, че като кажеш: „Намери огърлицата ми“, всичко ще се уреди като по магия?! — възкликвам раздразнено аз. — Първо на първо, не знам нищо за нея! Дори нямам представа как изглежда!

— Изработена е от стъклени мъниста и кристали — започва да обяснява въодушевено тя. — Пада дотук… — И посочва кръста си. — Закопчалката е инкрустирана със седеф…

— Ясно! — прекъсвам я аз. — Не съм я виждала. Но ако се покаже отнякъде, ще те уведомя.

Минавам покрай нея, отварям вратата и се озовавам във фоайето на полицейското управление. Изваждам телефона си. Фоайето е ярко осветено, с изтъркан линолеум на пода и бюро, което точно сега е празно. Двама едри типове с издути якета спорят разгорещено за нещо, докато един полицай се опитва да ги успокои. Отстъпвам назад в един безопасен ъгъл. Изваждам номера на таксиметровата компания, който ми даде детектив-полицай Дейвис, и започвам да го набирам. Забелязвам, че междувременно съм получила най-малко двайсетина гласови съобщения, но не им обръщам внимание. Сигурно са мама и татко, изкарали си ангелите…

— Хей! — стряска ме нечий глас и ръката ми замръзва върху телефона. — Лара, ти ли си?

Някакъв тип с пясъчноруса коса, поло и дънки ми маха весело.

— Това съм аз, Марк Филипсън! От шести курс в колежа!

— Марк! — възкликвам, разпознала го. — О, господи! Как си? Какво правиш тук?

Единственото, което си спомням за Марк, е как свиреше на бас китара в оркестъра на колежа.

— Добре съм — отговаря той и се приближава със загрижено изражение. — А ти какво правиш в полицейското управление? Всичко наред ли е?

— Разбира се! Няма как да не е! Просто съм тук за… едно… — Махвам неопределено с ръка. — Едно убийство.

— Убийство ли?! — стъписва се той.

— Аха. Но не е нищо особено. Е, разбира се, че е нещо особено… — побързвам да се поправя, забелязала озадачението му. — Но по-добре да не говоря повече за това… Както и да е. Ти как си?

— Страхотно! Ожених се за Анна. Помниш ли я? — Показва ми сребърна халка. — Опитвам се да свържа двата края като художник. Рисувам разни лица и други подобни.

— Ти си полицай? — изумявам се аз, а той се засмива.

— Полицейски художник. Хората описват престъпниците, аз ги рисувам. Поне ми плаща наема… Е, а ти как си, Лара? Омъжена ли си? Или може би живееш с някого?

За момент аз просто го гледам с идиотска усмивка. Накрая изричам:

— Бях с един тип известно време. Но не се получи. Иначе го приемам добре. Чувствам се отлично. Наистина.

Стискам пластмасовата чашка от кафе толкова силно, че тя се чупи.

Марк ме поглежда разтревожено, а после промърморва:

— Е, до скоро, Лара! — Вдига ръка. — Нали ще можеш да се прибереш вкъщи сама?

— Ще си извикам такси — кимам. — Благодаря. Радвам се, че се сблъскахме.

— Не го пускай да си отиде! — Гласът на Сейди в ухото ми ме кара да подскоча на място. — Може да помогне!

— Млъквай и ме остави на мира! — промърморвам под сурдинка, а на Марк се усмихвам още по-широко. — Чао, Марк! Много поздрави на Анна!

— Той може да нарисува огърлицата! Така вече ще знаеш как изглежда! — И внезапно е отново право пред мен. — Помоли го! Бързо!

— Не!

— Помоли го! — Сейди отново се превръща в банши и пронизва тъпанчетата на ушите ми. — Помоли-го-помоли-го-помо-ли-го!

Господи! Тази жена наистина ще ме побърка!

— Марк! — провиквам се аз, но толкова високо, че двамата яки типове в издутите якета престават да се карат и ме поглеждат кръвнишки. — Бих искала да те помоля за нещо много дребничко, ако нямаш нищо против…

— Разбира се — свива рамене Марк.

Влизаме в една свободна стаичка, помъкнали чаши чай от автомата в коридора. Сядаме на масата, а Марк вади листи и добре подострени моливи.

— Така — кимва той. — Значи огърлица. Това е нещо ново.

— Видях я веднъж на един пазар за антики — отново започвам да импровизирам аз. — И бих искала да си поръчам същата, обаче никак не ме бива в рисуването, та внезапно ми хрумна, че ти вероятно би могъл да ми помогнеш…

— Няма проблеми. Давай, слушам те! — Марк отпива глътка чай, ръката му с молива застива над листа, а аз вдигам очи към Сейди.

— Беше направена от мъниста — започва тя и вдига ръце, сякаш я докосва. — Две редици стъклени мъниста, полупрозрачни.

— Две редици стъклени мъниста — повтарям аз. — Полупрозрачни.

— Ъхъ — кимва той и започва да скицира кръгли мъниста.

— Такива ли?

— Малко по-овални — казва Сейди, като наднича над рамото му. — По-издължени. И между тях има кристали.

— Мънистата са по-овални — изричам с извинителен тон. — С кристали между тях.

— Няма проблеми… — Марк вече трие нарисуваното и скицира по-издължени мъниста. — Такива ли?

Вдигам очи към Сейди. Тя го наблюдава като хипнотизирана.

— И водното конче! — промърморва. — Не трябва да забравяш за водното конче!

През следващите пет минути Марк рисува, трие и пак рисува, докато аз му предавам коментарите на Сейди. Бавно, но сигурно огърлицата оживява на белия лист.

— Това е! — отсича накрая Сейди. Очите й блестят от възбуда, докато съзерцава рисунката. — Точно това е моята огърлица!

— Идеално! — казвам аз на Марк. — Уловил си я безпогрешно!

Известно време всички разглеждаме рисунката с благоговение.

— Хубаво бижу — отбелязва накрая Марк, откъсвайки се от произведението си. — Необичайно. Напомня ми за нещо. — Смръщва се, присвива очи и пак започва да разглежда рисунката, но накрая поклаща глава. — Не, не мога да се сетя точно на какво. — Поглежда часовника си и допълва: — Опасявам се, че трябва да тръгвам!

— Няма проблеми! — усмихвам се аз. — Много ти благодаря!

Когато той излиза, аз вдигам листа и разглеждам огърлицата. Да, не мога да не призная, че е много красива. Дълги редици стъклени мъниста, блестящи кристали и огромен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали.

— Значи това нещо търсим, така ли?

— Точно така! — отговаря със светнали очи Сейди. — Е, откъде ще започнем?

— Сигурно се шегуваш! — отсичам, грабвам мантото си и се изправям. — Днес нищо повече няма да търся! Прибирам се вкъщи, където ще изпия една чаша хубаво вино. А после ще си хапна нещо вкусно. И накрая ще си легна.

— А аз какво ще правя? — пита Сейди умърлушена.

— Нямам представа!

Излизам от стаята и се връщам във фоайето на полицейското управление. Точно в този момент забелязвам, че на тротоара пред главния вход едно такси оставя двойка възрастни хора. Хуквам навън и се провиквам:

— Такси! Можете ли да ме откарате до Килбърн?

Сядам, таксито потегля, а аз вадя листа с рисунката на Марк и го разстилам в скута си. Опитвам се да си представя как изглежда тази огърлица наистина. Сейди описа мънистата като бледожълти, полупрозрачни. А кристалите проблясват дори и на рисунката. Истинската огърлица трябва да е наистина забележителна. И доста скъпа. За момент ме изпълва необяснимо вълнение само при мисълта, че мога наистина да я намеря.

Но секунда по-късно разумът дръпва юздите на въображението ми. Така де, тази огърлица сигурно не съществува! А дори и да съществуваше, шансовете да открия някаква си огърлица, принадлежала на мъртва старица, която вероятно я е скъсала или изгубила преди десетки години, се равняват практически на… три милиона към едно. Не, три милиарда към едно!

Сгъвам листа с рисунката и го прибирам в чантата си. После се отпускам на седалката. Нямам представа къде в момента е Сейди, пък и изобщо не ми пука. Затварям очи, без да обръщам внимание на неспирните вибрации на телефона си, и си позволявам да се отдам на кратка дрямка. Ама че ден!

Четвърта глава

На следващия ден установявам, че рисунката на огърлицата е единственото доказателство за реалността на предишния. Сейди изчезна и всичко, свързано с нея, ми изглежда като сън. В осем и половина сутринта аз седя на бюрото си, пия кафе и съзерцавам графиката на Марк. Какво, за бога, ми стана вчера? Сигурно всичко е било плод на мозъка ми, който вече не издържа на напрежението. Огърлицата, момичето, воят на банши… Очевидно всички те са плод на моето собствено въображение.

За първи път през живота си започвам да разбирам родителите си. Защото вече и аз започвам да се тревожа за себе си.

— Здрасти! — Чува се трясък, когато нашата асистентка Кейт отваря рязко вратата и събаря купчината документи, които бях оставила на пода, докато вадех прясното мляко от хладилника.

Не може да се каже, че разполагаме с най-големия офис на света.

— Е, как мина погребението? — пита Кейт, докато закача палтото си, привеждайки се с усилие над ксерокса, за да достигне закачалката. За щастие тя си ни е доста гъвкава.

— Не особено добре. Всъщност завърших в полицейското управление. Нещо мозъкът ми изключи.

— Господи! — поглежда ме ужасено Кейт. — Сега добре ли си?

— Аха. Така де, поне мисля, че съм добре. — Крайно време е да се взема в ръце!

Сгъвам листа с рисунката на огърлицата, пъхвам го в чантата си и дръпвам ципа.

— Честно да ти кажа, знаех, че нещо се мъти — отбелязва Кейт, докато вдига русата си коса на опашка. — Вчера следобед се обади баща ти, за да ме пита дали напоследък не си преживяла някакъв особено голям стрес.

Вдигам стреснато поглед и изписквам:

— Нали не си му казала, че Натали ни напусна?

— Разбира се, че не! — отсича възмутено Кейт. И с право — тя отдавна е тренирана какво да казва на родителите ми — с една дума: нищо.

— Както и да е — махвам ръка аз с далеч по-голяма доза ентусиазъм, отколкото изпитвам. — Няма значение. Вече съм добре. Някакви съобщения?

— Да! — отсича Кейт и с типичната си ефективност автоматично посяга към бележника си и го отваря. — Вчера се обади Шърийн. Каза, че днес ще ти се обади.

— Страхотно!

Шърийн е единственият успех в нашето Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Наскоро я уредихме за директор операции в софтуерната компания „Макросант“. Всъщност още следващата седмица трябва да тръгне на работа. Сигурно се обажда, за да ни благодари.

— Нещо друго? — питам и точно в този момент телефонът звъни.

Кейт поглежда дисплея и очите й се разширяват.

— О, да! Още нещо! — побързва да ме уведоми. — Обади се Джанет от „Леонидас спортс“. Искаше да знае какво става по техния случай. Каза, че ще се обади точно в девет сутринта. Това трябва да е тя. — Забелязва паниката в очите ми и допълва: — Искаш ли да вдигна аз?