— Неее! — Протяжен, болезнен вой. — Неее! Спрете! Трябва да спрете!
И за мой огромен ужас момичето се втурва към дървената рампа и се опитва да си издърпа ковчега обратно. Обаче ръцете й изобщо не действат — непрекъснато потъват в капака.
— Моля те! — вдига очи към мен тя и ме поглежда отчаяно. — Не им позволявай!
Тук вече започвам да се паникьосвам. Ама истински. Нямам представа защо получавам подобни халюцинации и какво точно означават те. Обаче знам едно — всичко ми изглежда съвсем реално. И не мога просто да си стоя и да гледам сцената с безразличие.
— Неее! — провиквам се аз. — Спрете!
— Лара… — започва мама.
— Съвсем сериозно! Има съвсем основателна причина и пречка, поради които този ковчег не трябва да бъде… изгарян! Трябва да спрете! Веднага! — Втурвам се напред по пътеката. — Натиснете бутона или ще го направя аз!
Напълно объркана, свещенослужителката отново натиска бутона и ковчегът се заковава на мястото си.
— Скъпа, защо не вземеш да изчакаш вън? — изрича викарият.
— О, само се прави на интересна! Нищо ново! — махва пренебрежително с ръка сестра ми Тоня. — Основателна причина и пречка, глупости! Че каква пречка би могло да има, а?! Изобщо не я слушайте, а си продължавайте работата! — допълва с диктаторския си глас тя и викарият определено настръхва.
— Лара — игнорира сестра ми тя и се обръща към мен, — имаш ли причина да искаш да спреш погребението на твоята пралеля?
— Да!
— И тя е? — поглежда ме въпросително викарият.
О, боже! Ами сега какво да кажа? Че едно привидение ми е заповядало ли?
— Защото… хммм…
— Кажи, че съм била убита! — Вдигам стреснато очи и точно срещу себе си виждам момичето. — Кажи го! Тогава ще бъдат принудени да отложат погребението! Кажи го! — Вече стои точно до ухото ми и пак крещи. — Кажи го! Кажи го! Кажиии гооо!
— Мисля, че леля ми е била убита! — изтърсвам най-неочаквано аз.
И преди съм виждала роднините си да ме гледат като настъпени жаби, но чак толкова не съм ги виждала. Всички са се извърнали като по команда назад в столовете си и ченетата им са увиснали неразбиращо. Приличат ми на някакъв странен натюрморт и ми идва да се разкискам като идиот.
— Убита ли?! — обажда се първа викарият.
— Да! — отсичам безпрекословно. — Имам причина да смятам, че тук има нещо гнило! Затова се налага да задържим тялото като веществено доказателство!
Викарият тръгва бавно напред и се вторачва в мен с присвити очи. Очевидно се опитва да прецени доколко може да ми вярва. Обаче тя не знае, че едно време със сестра ми редовно играехме на издържане на погледи и аз винаги побеждавах. Вторачвам се в нея по същия начин, попивайки изцяло сериозното й, скръбно, непоколебимо изражение.
— Убита значи… Но как? — изрича накрая тя.
— Предпочитам да обсъдя този въпрос с полицията — отсичам категорично, сякаш играя в епизод от сериала „От местопрестъплението“, наречен „Погребален дом“.
— Искаш да извикам полицията? — Свещенослужителката вече е изпаднала в истински шок.
О, боже! Ама разбира се, че не искам да викаме кошмарната полиция! Обаче вече няма връщане назад! Налага се да продължа да играя убедително.
— Да — кимвам след подходяща пауза. — Мисля, че така ще бъде най-добре.
— Хей, не може да я вземате на сериозно! — избухва Тоня. — Не е ли очевидно, че просто се опитва да предизвика сензация?!
Само от един поглед разбирам, че на свещенослужителката започва да й писва от сестра ми, което е пък е много добре за мен.
— Уважаема — изрича рязко тя, — не мисля, че имате думата по този въпрос! Твърдение като това не може да бъде оставено без последствия! И сестра ви е напълно права — тялото трябва незабавно да бъде изпратено на криминолозите!
Имам чувството, че викарият се хвана. Очевидно и тя гледа твърде много крими сериали. Какво друго да прави в събота вечер?! И както може да се очаква, тя се приближава още повече към мен, снишава глас и пита съзаклятнически:
— Кой, според вас, е убил вашата пралеля?
— Предпочитам засега да не казвам нищо по този въпрос — изричам с подходящо мрачен тон. — Сложно е. — Хвърлям многозначителен поглед на Тоня. — Мисля, че разбирате какво имам предвид!
— Какво?! — Лицето на сестра ми почервенява от възмущение. — Да не би да обвиняваш мен?
— Нищо не съм казала! — отсичам и си придавам непроницаем вид. — Ще говоря единствено с полицията!
— Ама това са пълни глупости! Хайде, ще свършваме ли или какво? — обажда се най-сетне и чичо Бил, като прибира телефона си. — Защото и в двата случая колата ми е вече тук и смятам, че без това отделихме предостатъчно време на тази старица!
— Повече от достатъчно! — приглася му леля Труди. — Хайде, Диаманте! Това започна да се превръща във фарс! — И започва нетърпеливо да си събира списанията от столовете.
— Лара, нямам представа каква игра играеш! — изръмжава чичо ми и докато се разминава с татко, промърморва: — Тази твоя дъщеря има нужда от професионална помощ! Напълно е превъртяла!
— Лара, скъпа! — Мама се измъква от мястото си и се приближава. Челото й е набраздено от страх за мен. — Та ти дори не познаваше пралеля си Сейди!
— Може и така да е, а може и да не е! — отсичам и скръствам ръце пред гърди. — Не си мисли, че ти казвам всичко!
Божичко, май вече сама започвам да си вярвам! Току-виж съм повярвала и в измисленото убийство!
Викарият определено изглежда тотално шашардисана. Очевидно си дава сметка, че това вече не й е в категорията.
— Най-добре е веднага да извикам полицията — промърморва. — Лара, би ли изчакала тук, моля? А вие, останалите, можете да си тръгвате.
— Лара! — Татко се приближава към мен и ме хваща за ръката. — Скъпа!
— Татко… Просто вървете — изсумтявам, правейки се на несправедливо подценена. — Просто трябва да сторя необходимото. Ще се оправя!
С погледи, представляващи чудати потпури от страх, възмущение и съжаление, членовете на моето семейство се изнизват в индианска нишка от погребалната зала, следвани чинно от викария.
Оставам сама сред тишината на залата. И изведнъж магията като че ли се разваля. Какво сторих току-що, по дяволите?! Да не би да полудявам?
Всъщност последното би обяснило всичко. Може пък да е добре за мен да ме приемат в някой тих, спокоен дом за психичноболни, където по цял ден се разхождат в бели гащеризони и рисуват, и където не им се налага да мислят нито за бизнес пред провал, нито за бивши гаджета, нито за талони за паркиране.
Отпускам се на най-близкия стол и въздъхвам дълбоко. Халюцинираното от мен момиче се материализира в предната част на залата, кацва точно пред дървеното табло и се вторачва в снимката на дребната, прегърбена старица.
— Е, наистина ли си била убита? — не мога да се сдържа да не попитам.
— О, не мисля! — махва с ръка тя.
Изобщо не ми обръща внимание, а още по-малко — ми благодари. Все на мен ще се падне — призрак без обноски!
— Е, пак заповядай! — промърморвам нацупено. — Нали се сещаш? Винаги, когато имаш нужда!
Но момичето дори не ме чува. Оглежда залата, като че ли не може да схване нещо.
— Къде са цветята? — пита внезапно. — Щом това е моето погребение, къде са тогава цветята?
— О! — преглъщам виновно. — Цветята бяха… сложени другаде. Погрешка. Иначе бяха доста, честна дума! Много красиви бяха!
„Тя не е истинска! — повтарям си настойчиво. — Това е просто моето виновно подсъзнание!“
— Ами хората? — Вече звучи озадачено. — Къде е всичкият народ, който обикновено ходи по погребения?
— Някои от тях просто не можаха да дойдат — промърморвам и тайничко си стискам палци — дано да звуча убедително! — Иначе много искаха да дойдат, обаче…
Спирам, защото точно в този момент тя се разтваря във въздуха — точно в момента, в който й говоря.
— Къде ми е огърлицата? — Подскачам стреснато на стола си, когато дочувам гласа й в ухото си.
— Нямам представа къде ти е шибаната огърлица! — възкликвам. — И престани да ме тормозиш! Даваш ли си сметка, че съвсем скоро ще ме уличат в лъжа? А ти дори не си ми благодарила!
Настъпва тишина. Тя свежда глава като провинило се хлапе.
— Благодаря — изрича накрая.
— Няма защо.
Момичето от моята халюцинация започва да си играе с металната гривна във формата на змия, обгръщаща китката й, и аз установявам, че започвам да я разглеждам по-внимателно. Косата й е тъмна и бляскава и обрамчва лицето й, докато тя привежда глава. Има дълъг, снежнобял врат и едва сега констатирам, че огромните й блестящи очи всъщност са зелени. Бежовите й пантофчици са миниатюрни — не повече от 36, 37-и номер. Така, като я гледам, е приблизително на моята възраст. Или може би малко по-млада от мен.
— Чичо ти Бил — изрича накрая, като не спира да върти гривната си. — Уилям. Едно от момчетата на Вирджиния.
— Точно така. Вирджиния беше моята баба. А моят баща е Майкъл. Което те превръща в моя пралеля. — Тук спирам и се хващам за главата. — Ама това е истинска лудост! Откъде изобщо бих могла да знам как изглеждаш?! Как е възможно да имам халюцинации?
— Защото нямаш халюцинации! — отсича тя и вирва брадичка. — Аз съм истинска!
— Не е възможно да си истинска! — изричам нетърпеливо. — Ти си мъртва! Тогава какво си? Призрак ли?
Настъпва неловък промеждутък мълчание. А след това момичето вдига очи и казва:
— Не вярвам в призраци!
— Аз също! — пригласям със същия презрителен тон. — Няма начин да съществуват!
Вратата се отваря и аз подскачам уплашено.
— Лара! — Викарият се приближава. Лицето й е зачервено от вълнение. — Говорих с полицията. Поръчаха да отидеш в полицейското управление.
Трета глава
Брееей! Туй, в полицейските участъци, вземали убийствата много на сериозно! За което би трябвало и сама да се досетя, разбира се. Напъхаха ме в малка стаичка само с една маса и пластмасови столове, по стените с плакати, предупреждаващи хората да си заключват колите. Връчиха ми чаша чай и някакъв формуляр, който трябва да попълня, а някаква полицайка ме уведоми, че съвсем скоро с мен щял да дойде да поговори някой детектив.
Идва ми да се разкискам истерично. Или да се изкатеря през прозореца.
— И какво ще кажа сега на този детектив? — извиквам, когато вратата най-сетне се затваря. — Та аз не знам нищичко за теб! И как по-точно си била убита? Със свещника в гостната ли?
Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Седи си на перваза на прозореца и поклаща крака. Въпреки че, заглеждайки се по-внимателно, забелязвам, че тя всъщност не е точно на перваза, а се носи на около два сантиметра над него. Тя забелязва погледа ми, вижда пролуката и сбърчва раздразнено нос. После се намества старателно, докато накрая изглежда така, сякаш наистина седи на перваза. След което отново започва да клати безгрижно крака.
„Всичко е само в ума ми! — повтарям си за кой ли път днес. — Да погледнем разумно на нещата! Щом моят мозък я е родил, значи отново моят мозък ще бъде този, който ще се отърве от нея!“
„Махай се!“, мисля си, колкото ми е възможно по-концентрирано. Затаявам дъх, стискам юмруци и повтарям като мантра: Махай се, махай се, махай се!
Сейди внезапно ме поглежда и тихичко се изкисква.
— Хей, знаеш ли, че изглеждаш много странно? Да не би да имаш газове?
Тъкмо се каня да й отвърна подобаващо, когато вратата се отваря. И сърцето ми прихлопва. Влиза детектив, облечен в най-обикновени дрехи, които обаче му придават много по-страховит вид, отколкото ако беше в униформа. О, господи! Май я загазих!
— Лара! — Детективът ми подава ръка. Висок е, има широки рамене, тъмна коса и очевидно не се церемони особено. — Аз съм детектив-инспектор Джеймс.
— Здравейте! — изквичавам нервно. — Приятно ми е да се запознаем!
"Във вихъра на двайсетте" отзывы
Отзывы читателей о книге "Във вихъра на двайсетте". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Във вихъра на двайсетте" друзьям в соцсетях.