Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

Конлан отвори уста, след това я затвори отново, а гневът му постепенно намаля. Раздвижи пръсти и енергийната топка изчезна, после се отдалечи от брат си.

— Ти просто не уважаваш кралските особи, нали? — каза той на Аларик. — Но, колкото и да ми е неприятно, си прав.

Конлан погледна защитниците си, всички облечени като брат му в черни кожени панталони и дълги палта, които Вен бе настоял те да носят всеки път, когато излизат на повърхността. Той смяташе, че видът на печен рокер е също толкова добро прикритие, колкото всяко друго, за всеки, който се извисяваше над повечето от човешките мъже.

Неговите воини — Воините на Посейдон — стояха, готови за битка, стиснали ръце върху дръжките на кинжалите си, докато непрестанно оглеждаха заобикалящата ги среда за непосредствена заплаха към техния лорд.

А той стоеше тук и губеше времето им в глупави спорове.

Вен прокара ръка през косата си.

— Да, да, ясно. Както и да е, какво се случи? Всички усетихме смущение в елементите, когато беше нападнат. Какъв вид създание би могло да направи това? Вампир ли беше?

— Не…

Вен продължи, изричайки едновременно с брат си.

— И защо, в името на деветте кръга на ада, се изправи срещу него без нас? Защо тръгна, без нас?

Конлан огледа хората си, неговите братя по оръжие, преди да отговори. Изражението на Денал бе изпълнено с укор, но веднага се промени до сурова маска, когато воинът осъзна, че Конлан го наблюдава.

Вен проследи погледа на Конлан по редицата мъже. Неговите бойци. Заклели се в служба на Посейдон и на трона, бяха изправени пред съдби със зловеща цел. Те се бореха с всеки, който заплашваше човечеството. Мнозина загинаха. Тези, които бяха оцелели, се бяха закърпили и завърнали, за да се бият отново.

И каква бе тяхната награда? Бяха принудени да встъпят в бракове без любов с жени, за които им е наредено да се оженят. Както самият той щеше да направи до две седмици.

Конлан обмисляше начина на живот на своите хора, осъзнавайки отново какъв късметлия е. Нямаше никой друг, който би предпочел да му пази гърба.

Алексий, свиреп, с мрачно белязано лице.

Бренън, безстрастен, с изключение на кокалчетата на ръцете му, които бяха побелели от стискането на оръжията си.

Джъстис, с обагрената си в синьо коса, вплетена в плитка до кръста и с меч, чиято дръжка винаги се подаваше от ножницата зад рамото му. Членът на Седемте, когото Конлан разбираше най-малко, на когото вярваше най-малко. Но той беше воин, който бе сериозен противник, според общото мнение.

Бастиян, извисяващ се над останалите. Почти седем фута чиста мускулна маса и със съвършени инстинкти в битка.

Кристоф, чиято кожа леко проблясваше с остатъка от едва контролирана мощ.

И накрая отново Денал, най-младият от Седемте и най-новият в общата им цел. Все още се обучаваше в академията, когато Конлан… изчезна.

Преди да успее да проговори, гласът на Вен зазвъня отново.

— Ще ме светнеш ли какво точно си мислеше? Разсъждаваше ли изобщо? Тези мъже са се заклели да те защитават, дори да умрат за теб. Но ти трябваше да си играеш на екшън герой — брат му изпухтя, а отвращението бе изписано на лицето му. — Защото, това проработи толкова добре последния път, нали?

Някой ахна. Конлан наведе глава, приемайки болезнения удар. Ако беше изчакал достатъчно от воините си, когато преследваше Анубиса обратно в бърлогата й, може би той…

Не. Съжалението е за загубеняците.

Той се бореше да успокои гласа си.

— Все още не се колебаеш да играеш мръсно, нали, братко?

Вен поклати глава, а изражението му бе повече от намръщено. Възмущението върху лицето му беше очевидно.

— Един добър владетел позволява на подчинените си да си вършат работата, Конлан. Може би е време да научиш това.

Конлан се извъртя рязко, за да застане с лице към брат си, със стиснати юмруци. После пое дълбоко дъх и размисли.

— Може би си прав.

Дочу ново ахване зад себе си. Дори преди залавянето му, воините никога не бяха ставали свидетели на толкова много отстъпки от своя принц.

Може би беше време. Разумът трябваше да смекчи яростта. Може би философът трябваше да върви ръка за ръка с воина.

Конлан кимна на брат си.

— Вбесяваш ме, но имаш право.

Вен премигна, очевидно онемял. Конлан не спря да говори, докато това щастливо събитие продължаваше.

— Но ще го сметна за лична услуга, ако ми дадете вашата прошка и забравите случилото се, за да можем да се заемем с намирането на Тризъбеца.

Вен премигна отново, след което се поклони отсечено и усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— Считайте го за сторено, Ваше Височество.

— Наречи ме „Ваше Височество“ още веднъж и ще ти сритам задника — каза Конлан и на лицето му се появи унила усмивка, която бързо изчезна. — Трябваше да изчакам, признавам. Но това не е всичко, което трябва да призная. Налага се да обсъдим нещо. Считайте го за въпрос от изключителна спешност.

Вен повдигна едната си вежда. Тялото му, ако беше възможно, се напрегна до още по-голяма степен на предпазливост, докато обръщаше глава наляво и надясно в изследване на плажа и тъмнината напред.

— Какво има? Райзън? Попадна ли на някакви вампири или променящи формата си приятелчета? Дай ми някого, с когото да се бия, по дяволите.

Аларик се плъзна безшумно по пясъка, докато се приближаваше, напомняйки на Конлан акула, която се готви за атака.

— Каква беше заплахата? — настоя той. — Да не би да се сблъска с някаква нова форма на магия, която може да контролира дори и елементите?

Конлан поклати глава, претегляйки думите си.

— Почти съм сигурен, че ще съжалявам, че ви казвам това. Но имате право да знаете. Особено когато се отнася за потенциална слабост.

Само че сега говореше за своята лична слабост. Слабост на наследника на трона. Политическата стратегия на Атлантида щеше да настоява да си мълчи.

Военната стратегия на Атлантида — да разкрие всичко.

Той измери Вен и Аларик с поглед. Вен бе неговото семейство, а Аларик му беше приятел от дете. Конлан никога не бе крил нищо от тях. И все пак, докато се взираше в свирепия зелен блясък на мощта, блестяща в очите на жреца, Конлан стигна до неприятно заключение, че не беше съвсем сигурен, дали Аларик може да каже същото за себе си.

Конлан повика защитниците си да се приближат, след което заговори ясно в официалния тон, съответстващ на положението му. Без значение, че тази формалност се усещаше фалшива след толкова много години.

По дяволите, може би ако звучеше като крал, щеше се почувства като такъв.

— Моята припряност да тръгна бе неподходяща и неправилна в този случай. Брат ми ми напомни, че един добър крал позволява на воините си да правят това, за което са обучени.

Той измери лицето на всеки воин, а след това продължи с мрачен глас.

— Въпреки това, чувствайте се предупредени. Аз ще бъда крал и дори сега съм върховен принц. Ще действам, както сметна за редно през цялото време.

Той замълча и внезапно се ухили на Вен.

— Просто се опитай да не изоставаш, братле.

Хуморът напусна лицето му и Конлан вдигна глава, за да провери аромата на вятъра за някаква промяна в елементите, сканирайки околността за някой от живите или неживите наблизо. После изпрати мисловен сигнал, за да докосне Райли отново и проскърца със зъби, когато осъзна, че раздялата им дори за кратко го прави напрегнат.

Раздразнителен.

По дяволите, коя беше тя? Или по-скоро какво бе тя?

Дори не осъзна, че той бе останал в съзнанието й, незабелязано, докато изминаваше краткото разстояние до малкия си дом. Конлан беше нарушил връзката по време на разговора със своите воини и Аларик.

Той й изпрати нежно докосване. Аз съм тук, Райли. В безопасност ли си?

Той усети стреснатото й ахване и почти можеше да я види. Нейното докосване се върна при него, емоциите й пърхаха като малки морски анемонии4 в съзнанието му.

Конлан? Все още можеш да говориш с мен? Но аз съм на почти десет мили от брега на морето и някак зная, че ти все още си там.

Мога да те почувствам, акнаша. И ще те пазя. Ти си много важна за… моя народ.

Тя му отговори с лек намек за смях — това и непреодолимото усещане колко е изтощена.

Това е една много приятна мисъл, но аз не съм важна за никого. Просто имам нужда да взема една вана с мехурчета и да си легна да спя. Довиждане.

С тези думи усети как вратите към съзнанието й се затвориха рязко и прекъснаха връзката му с нея. Той трепна от усещането и устата му пресъхна. Бореше да опази тялото си от повторно втвърдяване при мисълта за голото й тяло, блестящо във вана с ароматни мехурчета. Той стисна очите си и изпъшка.

Вен присви очи.

— Какво има? Заплахата?

Очите на Конлан рязко се отвориха и видя брат си и останалата част от Седемте, навели се в бойна готовност, с приготвени остриета. Аларик вдигна ръце във въздуха, сякаш за да призове мощта си, а океанските вълни незабавно отвърнаха в грохотна симфония, разбивайки се в брега.

Конлан вдигна ръка.

— Не, всичко е наред. Няма заплаха — той се ухили. — Или, за да бъда по-точен, заплахата смята да си вземе вана с мехурчета.