Изпепели. Унищожи.

Когато Райли рухна върху неподвижното тяло на Конлан, тя започна да се смее.

След това не можеше да спре. Продължаваше да се смее, без да забележи, кога смехът се превърна в ридания и най-накрая погледна нагоре и видя кръг от мъже, които гледаха надолу към нея, с извадени кинжали. Главата й пулсираше, болеше, сякаш щеше да се сцепи от ехото от… от какво по-точно?

Мъжът, който стоеше малко по-настрани от другите наклони глава и прикова в нея студения си зелен поглед. Той беше красив, като останалите, и все пак очите му бяха празни. Мъртви. В работата си бе виждала закоравели престъпници рецидивисти с повече емоции в очите, отколкото неговите притежаваха.

— Конлан не е ранен сериозно. Остриетата са намазани с отрова… дозата би била фатална за човек — съобщи той и надменно я изгледа отвисоко. — Няма да е голям проблем да пречистим кръвта му от нея.

Тя изхълца тихо, възвърна нормалното си дишане и после погледна предизвикателно към него.

— Изглеждаш като сериен убиец, приятел. Но който и да си, освен ако наистина можеш да помогнеш на Конлан, ще трябва да минеш през мен, за да се добереш до него.

От останалите се чу колективно ахване, от всичките шестима, не седмина, за малко да пропусне онзи, който лежеше на земята, а от главата му капеше кръв, когато се надигна, за да я погледне.

— Тя се мъчи да го предпази, след като ние се провалихме — процеди той, бършейки с ръка кръвта от очите си. — А ние сме се клели да го защитаваме.

Друг от тях, който приличаше страшно много на Конлан, кимна с мрачно лице, а след това гръмко се засмя.

— Тя със сигурност те постави на място, църковен плъх.

Мъжът, който се смееше, падна на едно коляно и се поклони пред нея, усмивката му се стопи до сериозно изражение и сведе глава.

— Не сме срещали такава смелост сред хората, лейди. Вие се жертвахте, за да защитите брат ми. Но трябва да оставите нашия лечител да му помогне.

Тя посегна към главата си в опит да й попречи да се разцепи, поразена до безмълвност, когато разпозна източника на прииждащата болка. Беше той. Този, който бе коленичил пред нея. Не, не точно. Тя погледна към всички тях, учудването й надделя над страха. Бяха всички те. Техните емоции. Техните гняв и болка.

Райли протегна ръка към огромния мъж, който твърдеше, че е брат на Конлан, нежно докосна ръката му и после бързо я отдръпна.

— Болка — прошепна тя. — Страх за брат ти. Ярост и отмъщение… кой е Терминъс?…

Когато очите на мъжете се разшириха, отразявайки собствения й шок, тя огледа останалата част от групата. Цветове, прекалено много цветове… болката, сблъсъка, тътена на тяхната ярост, пулсиращ в мозъка й. Пулсиращ в сърцето й. Пулсиращ в душата, й.

Твърде много. Твърде много. Твърдемноготвърдемноготвърдемного…

Тя се усмихна с най-добрата си професионална усмивка от типа „Здравейте, аз съм вашият нов социален работник“ и сключи ръце.

— Беше ми достатъчно, благодаря — прошепна тя.

След това затвори очи и за втори път тази вечер — за втори път в живота си — изпадна в безсъзнание. Но го чу — братът на Конлан — докато пропадаше сред тъмните дълбини на тишината в мрака. Чу изненадата в гласа му.

— Тя прочете мислите ми, Аларик. Емоциите ми. И може би се ровеше в главата ми. Тя прочете мислите на всички ни.



Барабас повдигна глава и изсъска. Дракос вдигна поглед от картите на масата в спалнята му.

— Милорд? Какво има?

— Терминъс — изръмжа Барабас и запрати лампата, която стоеше на масата, на пода. — Мъртъв е.

— Но…

— Окончателно мъртъв. Връзката му с мен се прекъсна. Усещах силата и яростта му, както вампир-господар усеща всеки от кръвната си линия. — Това бе недвусмислено напомняне. Дракос не бе от кръвната линия на Барабас и той никога не му се доверяваше напълно.

— Нещо… нещо ново, Дракос. Изправени сме пред нещо ново и каквото и да е то… който и да е… има силата да управлява елементите.

Дракос обърна глава, за да погледне стоманената врата, изградена в стената на подземието.

— Анубиса ли е? Все още ли си убеден, че тя се стреми да се върне в Рагнарьок?

— Гибелта на боговете. Може би. Тя е дъщеря съпруга на Хаос. Към какво друго да се стреми? Тя се храни не с кръв, а с ужаса и отчаянието.

Както бих правил и аз, само ако можех, и все повече и повече докато годините минават.

Дракос прекъсна мислите на господаря си.

— Време ли е да се допитаме до свитъците?

Загледан в най-брилянтния си генерал, Барабас се замисли за момент. Дали мие верен? Мога ли да му имам доверие? А дали има значение? Ако ми помогне да открия отговорите, от които се нуждая, после винаги може да го сполети някой нещастен случай.

Барабас прекоси подземието.

— Мисля, че може би е време.

Глава 11

Нервните окончания на Конлан горяха, болката се разпростираше по цялото му тяло. Той се събуди с рев, сграбчвайки гърлото на фигурата пред себе си.

— Смърт за изменниците от Алголагния! — и видя изпълнените със състрадание очи на Аларик.

Отпусна здравата си хватка от гърлото на жреца и извърна поглед. Състраданието бе нещо, което никога не бе понасял — нито сега, нито когато и да било.

Той се нуждаеше… нуждаеше се от…

— Райли? — попита с дрезгав глас.

Процесът на лечение винаги изгаряше тялото, оставяйки гърлото възпалено и някак пресъхнало. Поглеждайки надолу към разпокъсаната си и окървавена риза и гладката, ненаранена кожа, където последно бе видял да го пронизва върха на меч, той знаеше, че се е наложила малко помощ от Аларик. Още един дълг за изплащане.

Аларик размени бърз поглед с Вен, който стоеше от другата страна на Конлан, и отново погледна към него.

— Тя е невредима — каза той.

Конлан бавно се надигна, за да седне в края на леглото, докато оглеждаше познатата стая, която разпозна като част от една от къщите на Вен, които използваше за безопасни скривалища. Не се беше променила много през годините, откакто не я бе виждал. Същите практични мебели. Същите филмови афиши по стените.

Двойка хищници му се зъбеха от плаката на Варан срещу Кобра6 на стената срещу леглото.

Конлан погледна от гигантските зверове към съветниците си и почти се изсмя. Би дал равни шансове на измислените герои срещу брат му или Аларик.

Като се замислеше, влечугите нямаха никакъв шанс.

— Да, тя е добре, физически — добави Вен неясно.

Конлан се изправи, олюлявайки се и застана срещу брат си.

— Какво имаш предвид с „да, физически“? Ранена ли е? Да не би някое от вампирските копелета да й е повлиял с някакъв трик над съзнанието?

Той дишаше тежко от усилието да остане прав, но проклет да бъде, ако им позволеше да разберат. Беше достатъчно гадно, че Аларик получаваше свободен достъп до съзнанието му при всяко лечение.

Вен поклати глава.

— Не, ако не броим момента, в който се хвърли пред крака на вампира, за да предпази дебелата ти глава. Или — хей, това е добро — моментът, в който скочи на гърба на кръвопиеца, който те намушка.

Кръвта на Конлан се отдръпна от лицето му и слабостта в коленете му се удвои.

— Тя се е изложила на опасност заради мен? Къде е? Трябва да я видя веднага. Трябва…

Аларик го прекъсна спокойно.

— Може би трябва да кажеш две думи на младия Денал, който вярва, въпреки че ни превъзхождаха числено — три към един…

— Да, и въпреки раната в главата му — намеси се Вен.

— Че е предал своя принц — продължи Аларик, а очите му сипеха зелен огън срещу Конлан. — Може би трябва да помислиш за доброто на хората си преди за това на един човек.

Конлан стисна юмруци и още по-необуздана ярост прониза вътрешностите. Той я потисна.

— Може би — подигра му се, — може би трябва да ми кажеш къде са всички те, за да мога да отида и сам да проверя как са.

Вен посочи с ръка към изхода на стаята и Конлан се насочи към него, като първоначално се препъна, а после събра сили, докато пристъпваше. Когато достигна вратата, спря и се обърна към Аларик. Спомни си своя дълг независимо че думите засядаха в гърлото му.

— Моите благодарности, че ме излекува. И може би, вместо да ме смъмряш, може да разбереш защо в ума ми няма нищо друго, освен тази човешка жена, с която току-що се запознах.

Вен се разсмя.

— Дявол да го вземе, Конлан, и аз мога да ти отговоря. Тя е убийствено секси…

Конлан се завъртя рязко, ръката му се вдигна против волята му и сграбчи ризата на Вен.

— По-добре спри до тук, братко — озъби му се той. — Сравняваш я с твоите курви на своя отговорност.

Вен подсвирна, очевидно невпечатлен, след това отдели пръстите на Конлан от ризата си.

— На моя отговорност, а? Щом те е докарала дотам, да използваш официален език към мен, големи братко, предполагам, че наистина е специална.

— Определено е специална. Бих казал също и опасна — каза тихо Аларик.

Конлан не му обърна внимание и тръгна към вратата, най-после прочистил ума си за достатъчно дълго, та да си спомни, че можеше да се свърже с ума на Райли. Но когато се опита, нищо не се получи. Което никак не допринесе за спокойствието му.

Вен го поведе по къс коридор към една от няколкото спални в къщата и бутна вратата, за да я отвори. Конлан можеше да види тялото, сгушено под юргана, неподвижно. Прониза го страх. Той сграбчи ръката на Вен в стоманена хватка, колкото да се спре да не хукне към нея, толкова и за подкрепа.

— Каза ми, че е невредима.

— Спокойно. Изглежда, че тя просто изключи, умствено. Претовари се или нещо подобно. И не е за чудене след това, което направи.

Вен му описа накратко детайлите от битката, включително и участието на Райли в нея. Конлан стоеше там и слушаше как една крехка жена бе изложила живота си на риск заради него и болка прободе гърдите му. Точно в областта на сърцето, което мислеше, че е изгубил. Когато Вен стигна до момента, в който Райли се бе изправила пред Аларик, очите на Конлан заблестяха.

— Това трябва да е било като да му заврат риба меч в задника. „Обикновен човек“ се изправя срещу върховния жрец на Посейдон? По дяволите, тя е смела.

Тогава го побиха тръпки и го обхвана недоволство към самия него.

— Разбира се, аз трябваше да я защитя. И останалите от вас също.

Вен сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, брат. Нямаше как да знаем, че вампирите покриват с отрова остриетата си напоследък. Тази рана от меча дори не би те забавила, ако не беше тя.

Отмествайки с усилие поглед от Райли, Конлан погледна брат си.

— А останалите от Седемте? Ранен ли е някой?

— Ела, ще ти покажа, докато Райли поспи малко. Основно порязвания и натъртвания, нищо, с което не биха се сдобили в една хубава игра на тлачтли7 — каза той.

Конлан почти се разсмя. Разчитай на Вен да сравни смъртоносна битка с древна атлантска игра с топка. Е, Ацтеките даваха в жертвоприношение загубилите, когато те я бяха играли, нали така?

Тръгнаха обратно по коридора към стаята, която Вен бе превърнал в зала за игри и гледане на телевизия.

— Денал го фраснаха доста сериозно в главата. За щастие, е почти толкова твърдоглав, колкото си и ти. Но има наистина тежък случай на „Аз провалих господаря си“. Може би ще поискаш да му кажеш две думи.

Конлан стисна челюст.

— Голямо момче съм. Не ме е грижа за мен. Но ти — всички вие — трябва да защитавате Райли заради мен.

Вен остана с отворена уста, след което я затвори рязко.