Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

— Така. Ще ми се да узная как това маце те докара до подобно състояние за… колко?… няколко часа!

Конлан изпусна тежко дъх, докато завиваха край ъгъла.

— Да. Аз също бих искал да узная.

Шестимата воини, излегнали се в стаята, показаха различни степени на внимание, когато Конлан и Вен влязоха. Джъстис, с вечно присъстващия си меч, прибран в ножницата на гърба му, бе облегнат на далечната стена върху плаката на филма „Годзила“. Спря за момент да изучава гледката през единствения прозорец в стаята, отдаде подигравателно чест в посока на Конлан и се обърна да погледне отново навън.

Бастиян и Кристоф водеха битка на масата за хокей в ъгъла. Чукчето, с което удряше шайбата, се губеше в огромната ръка на Бастиян. Те погледнаха към него, но не спряха да удрят жълтия диск напред-назад по масата.

Бренън изключи звука на телевизора и бавно стана от кушетката. Той се вгледа в Конлан, безстрастен, както винаги. Посейдон бе прокълнал воина заради дребно прегрешение, в което беше замесена дъщерята на римски сенатор, лишавайки го от емоциите му.

Само че може би липсата на емоции не беше проклятие, а благословия.

Конлан не бе напълно сигурен. Особено сега, когато умът му продължаваше да се опитва да достигне до Райли, която все още лежеше безучастно.

Алексий наведе глава, нова привичка. След това я вдигна предизвикателно и отърси косата от лицето си.

Ужасяващи белези уловиха блясъка на лампите, като светлината хвърляше сенки върху кривите грапавини по кожата му.

Конлан си спомни как Алексий със своите тъмносини очи и дълга, буйна коса в кафяво и златисто винаги бе принуден да разпъжда жените. Очите му се върнаха на белязаната лява страна на лицето на воина. Дали една жена би била отблъсната от нея, или привлечена от болката, витаеща в очите му?

Това не беше въпрос, който Конлан би помислил да зададе. Нито преди, нито сега, ако не беше усещането за Райли, закътано в ума му.

Конлан срещна погледа на Алексий.

— Никога не се срамувай от белезите, които получи, докато ме защитаваше от Анубиса и шайката й от вампири пазачи, братко мой.

Алексий издаде звук, подобен на ръмжене, зародил се ниско в гърлото му.

— Белези, които получих, докато се провалях в опита си да ви защитя, имате предвид, милорд. Както се провалихме да ви защитим и тази вечер.

Тих звук внезапно прекъсна разговора им и привлече вниманието на Конлан към далечния ъгъл на голямата стая, където видя Денал полуседнал, полуоблегнат върху облегалката на друга кушетка.

— Денал, излекуван ли си? — попита Конлан, и се запъти да поговори с най-младия от охраната си.

Денал се намръщи.

— Излекуван съм. Уморен, но излекуван. Освен сърцето ми, принце мой. Сърцето ми е неутешимо, че ви предадох — поставяйки ръка на сърцето си, Денал погледна към Конлан. — Моля ви, вземете живота ми сега.

Конлан премига.

— Да направя какво?

Вен изсумтя, застанал точно вдясно зад Конлан.

— Чел е прекалено много стари свитъци. В допълнение това е първото му пътуване до сушата — той се наклони леко напред към младия мъж. — Пич, трябва да вкараш речника си в двадесет и първи век.

— Пич — заяде се воинът. — Както и да го формулираш, истината си остава същата. Аз бях най-близо до Конлан, когато онзи вампир го нападна. Аз трябваше да поема острието.

Конлан се пресегна и постави внимателно ръка на главата на Денал за момент.

— Но според разказа на Вен ти самият си се сражавал с три вампира, включително и онзи, който се опита да ме изкорми, не е ли така? И са те ударили с брадва по главата?

Денал сведе поглед, но кимна.

— Беше само тъпата страна на брадвата, милорд.

Бастиян се намеси, ниският му глас прозвуча като тътен.

— Аха, добре поне, че го удариха по главата. Там няма нищо важно, което да се повреди. Екстра сме.

Конлан усети как в него се надига смях от познатите закачки на Бастиян, но знаеше, че Денал е твърде сериозен, за да разбере, че неговият принц не се смее на него. Сподави веселието си и се обърна със сериозно лице към най-младия си воин.

— Благодари на Посейдон, че е било тъпата страна на брадвата, иначе главата ти щеше да е сцепена на две. И престани с тези „милорд“ и „принце“. Наричай ме Конлан.

Обърна се навреме, за да види как Джъстис изсумтява и завърта очи.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Джъстис?

Воинът се отблъсна от стената, бавно като леопард, подготвящ се за нападение. Странно, че винаги бе напомнял на Конлан на животно от джунглата. Дори и със синята си коса.

— Конлан, принце, както и да те наричаме, фактите си остават същите — все още не си ни казал какво ти се е случило. Какво ти е сторила Анубиса. — Джъстис плъзна поглед надолу по тялото на Конлан и после пак нагоре, а изражението му се делеше на косъм от смъртна обида. — Не знаем дали си не си бил… компрометиран. Нали?

Вен и Кристоф едновременно се засилиха към Джъстис.

— Ще ти сритам задника заради това, синьо момче — изръмжа Вен.

Кристоф не каза нищо, просто вдигна ръка намръщен. Блещукаща топка от енергия се бе сраснала с дланта му.

Конлан вдигна ръка, за да спре сблъсъка.

— Достатъчно! — заповяда той. — Оставете го намира. Има основание.

Гласът на Аларик прозвуча откъм вратата.

— Щеше да има основание, ако не бях аз този, който те излекува. И преди, и сега.

Аларик влезе величествено в стаята и спря в средата.

— Някой от вас съмнява ли се в силите на Посейдон?

Дори Джъстис не се осмели да богохулства. Едновременно и седемте глави се поклатиха отрицателно.

Нямаше съмнение тук.

Аларик се усмихна с онази своя ужасяваща усмивка — същата, която караше дори най-алчният атлантски лорд да плаща целия си десятък на храма на Посейдон.

— Така и трябва. Процесът на лечение не е просто физически. Аз прозирам истинските намерения и най-мрачните спомени на този, когото лекувам. — Погледът му се стрелна към Конлан. — Нашият принц не е покварен, въпреки, че всеки от вас би бил. По-силен е, отколкото дори самият той знае.

Конлан отмести поглед. Представата, че Аларик е споделил спомените му за мъченията и огъня не беше точно успокоителна.

Повредена стока.

Непоправимо деформиран.

Анубиса бе кралицата на лъжите и все пак може би имаше частица истина в това, което му беше повтаряла толкова много пъти.

Аларик продължи.

— Оставени на деликатните ласки на Анубиса, повечето от вас щяха да се пречупят. Конлан се върна при нас непокътнат. По-силен, отколкото бе преди. Не поставяйте под въпрос властта му пред мен отново, лорд Джъстис.

Джъстис сведе глава. Или в знак на съгласие, или изчакваше да дойде по-подходящ момент, за да отправи своето предизвикателство. Конлан реши да се тревожи за това друг път.

Аларик почти небрежно махна с ръка и енергийната топка, която все още светеше в ръката на Кристоф премигна и изгасна. Воинът дръпна ръка към устата си и изсъска.

— Не си играй със силата пред мен, малко момченце — каза му Аларик. — Отхвърляш ограниченията на Храма.

Кристоф, който вече не беше момче от над два века, пристъпи към Аларик. Негодуванието очертаваше всеки инч от опънатите изпъкнали мускули по врата и гърлото му.

— Силата на Посейдон не е достъпна само за тези от вас, които позволиха на Храма да ви отреже топките, жрецо. Способността да призоваваме водата и другите елементи е на разположение на тези от нас, които имат смелостта да я използват.

Очите на Аларик блеснаха толкова ярко, сякаш пронизващ зелен прожектор освети лицето на Кристоф.

— Не мисля, че искаш да водиш дискусия относно нечии топки с някого, който се е сблъскал с Ритуала на забвението и е оживял. В моя храм няма евнуси, малко момченце.

Кристоф не отстъпи.

— Е, ритуалът, с който те приемат като воин на Посейдон, също не е празничен пикник. Може би трябва да запомниш това, старче?

Конлан пристъпи между двамата, въпреки че Кристоф беше показал достатъчно разум да отстъпи назад.

— Достатъчно. Трябва да се съсредоточим върху Тризъбеца, както непрекъснато ми напомняш, Аларик. А не да разчистваме стари сметки — или да подхващаме нови — точно тук пред масата за хокей. — Той се обърна към Кристоф. — И не всички елементи, Кристоф. Знаеш, че огънят е забранен за Воините на Посейдон — за всички атланти.

Бастиян удари хокейната шайба и я вкара в целта с прецизно движение.

— М-да, никой не би бил толкова глупав, че да си играе с огъня, прин… ъ, Конлан. Ние сме добри момчета. Защо вие с Аларик не си починете, така че утре сутрин да станем рано? Имаме да сритваме няколко микенски задника.

Аларик кимна.

— Признавам, че се нуждая от почивка, след като извърших две лечения. За да разсея тази отрова, ми бяха необходими повече усилия.

Конлан чак сега забеляза, че лицето на Аларик бе почти сиво и изруга под нос. Един владетел би трябвало да е осведомен за здравето и нуждите на всичките си подчинени. Дори и на най-силните.

Аха, не струвам като владетел. В това няма спор.

— Почини си — нареди той. — Аз ще съм с Райли. Вен, организирай смените за наблюдение. Можеш…

Вен завъртя очи.

— Зная какво да правя, Конлан. Това не ми е първият работен ден.

Конлан наклони глава и се върна към официалния тон, за да наблегне върху желанията си.

— Прехвърлям задачата на Отмъщението на краля. Всички вие — спомнете си ранното си обучение и защитете емоциите си. — Нямаше друг начин да го каже освен направо. — Райли е акнаша.

Чу ги как поемат дъх, видя очите на Аларик да се присвиват и зачака.

Бренън проговори за пръв път, откакто Конлан влезе в стаята.

— Това обяснява реакцията й след битката. Ако се нуждае от някого, който да я пази, може би аз ще съм най-уместният избор, след като нямам емоции, с които да обърквам сетивата й — каза той с тихия си глас.

— Поне веднъж да има полза от моето проклятие.

Конлан присви очи, търсейки знак за горчивина по лицето на воина, но там се четеше само търпеливото спокойствие, с което Бренън винаги гледаше на света. Кълбо гняв се зароди у него само при идеята Бренън — или който и да е друг мъж — да прекара някакво време с Райли.

Добре тогава. Трябва да се стегна, дявол го взел.

— Благодаря ти, Бренън. Ще обсъдим плановете си на сутринта, но оценявам предложението ти — каза той, свеждайки глава към безчувствения си воин.

После се обърна към Вен.

— Нуждая се от малко почивка, за да завърши лечението. Дай ми време до зазоряване, освен ако няма нови проблеми.

След като погледна за последно с присвити очи Джъстис, Конлан напусна стаята. Запъти се към Райли, която излъчваше сигнали, че съзнанието й се пробужда.

Докато вървеше надолу по коридора, чу Бастиян.

— Вен, каква е работата с тази Райли? Емоционален емпат след толкова много хиляди години? Какво, по дяволите, става?

Конлан тръсна глава, когато почти магнетичен импулс го притегли към стаята й. Ще ми се да знаех.