— Не си вампир, защото имаш пулс — каза Райли. — Шейпшифтър ли си? В какъв звяр ще се преобразиш?

Отстъпвайки, тя се огледа за прозорец, друга врата или може би звероукротител.

За каквато и да било помощ. Той се разсмя отново.

— Няма да се превърна в звяр, безстрашна. Аз съм различен от всичко, което познаваш.

— На мен ли го казваш — измърмори тя.

Внезапно, изненадващо той коленичи пред нея.

Дори така главата му достигаше до гърдите й, напомняйки й отново за ръста и силата му. Не беше точно от типа непознати, с които би искал да си сам в някоя стая.

Само че… само че тя беше влизала в ума му. И от това, което беше почувствала от емоциите му, нямаше нищо друго, освен почтеност. Тя не беше сигурна откъде знаеше това, но беше така.

Той я погледна, а черните му очи бяха сериозни. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала… по-красив, отколкото някога си бе представяла, че може да бъде един мъж. Може би наистина сънуваше.

Мъничкият синьо-зелен пламък, който си мислеше, че си е въобразила по-рано, проблесна в центъра на зениците му.

— Дал съм клетва да защитавам целия човешки род и — като изключим един кратък период от време — изпълнявам тази роля от векове. И все пак тази вечер, в един момент ти показа повече кураж и смелост, отколкото някога съм видял.

Тя започна да говори, но той я спря, вземайки ръцете й в своите.

— Имаш моята признателност и ще бъдеш под моята защита от днес, докато вълните повече не докосват брега.

Думите носеха усещането за обещание… усещането за клетва.

Внезапно на Райли й стана трудно да си спомни някаква причина защо не трябваше да иска да чува обещания и клетви от този мъж. Като изключим… като изключим… нещо, което бе казал…

— Човешкият род? Е, беше съвсем ясно там навън, че не си човек, какво беше това с топките от изпепеляваща вампирите енергия. Така че какво, по дяволите, си ти? — попита тя, излизайки от транса, в който я бяха потопили думите му, и отстъпи назад.

Конлан се усмихна и се изправи грациозно на крака.

— Не съм от никой от деветте кръга на ада — каза той. — Аз съм Конлан от Атлантида.

Райли избухна в смях.

— О, да бе. Разбира се, че си. А аз съм Алиса от страната на чудесата.

Тя поклати глава. Старата Алиса имаше право. Странно, колко странно.

Глава 13

Конлан сложи ръце зад гърба си и ги стисна една в друга. Не можеше да й позволи да разбере колко самоконтрол му костваше да стои в тази стая заедно с нея. Сами.

С огромно легло, заемащо по-голямата част от пода. Всяка частица от тялото му се напрегна при мисълта да я обгърне отново в завивката.

Да я обгърне с ръце.

Какво, по дяволите, му ставаше? Беше по-зле от похотлив новобранец, току–що приключил с обучението си. Никога не беше реагирал така на жена. Която и да било жена. Особено на човек. Нито дори на такава, която изглежда зачервена и сънена, точно както би изглеждала на сутринта след вечер на удоволствия в неговите прегръдки.

Съсредоточи се.

Мислите му прескочиха към девицата от Атлантида, която бе избрана за него.

Жената, която никога не бе срещал… която никога не бе срещала него.

Още една архаична атлантска политика, студена и безчувствена.

За разлика от жената, която стоеше пред него, топла и жива.

— Даже гореща — промърмори той.

Райли спря да се отдръпва от него, едва когато се сблъска с леглото. Погледът му бе привлечен надолу към краката й. Километрично дългите й крака.

Безкрайни крака обвити в плътно прилепнал, избелял деним.

Той искаше краката й да са обвити около кръста му.

Гърдите й го изкушаваха дори под огромната риза, бяха достатъчно пълни, така че можеше да ги види как се притискат към плата, когато помръднеше по определен начин. Беше ги почувствал срещу своите на плажа. Талията й беше изваяна съвършено. Пасваше точно на ръцете му.

Тя бе пищна и чувствена. Не беше жена с фигура, подобна на клечка, както бе модерно през настоящото десетилетие. Можеше да я държи под себе си, да нахлуе в нея, без да го е страх, че ще я счупи, можеше да изпълни ръцете му с извивките си…

— Атлантида. Добре — каза тя отново, като го измъкна от фантазиите му и може би дори му попречи да свърши точно там, в панталоните си.

Той изруга под нос на древен атлантски.

— И спри с това веднага — продължи тя, а бузите й отново станаха розови. Толкова розови, колкото бяха, когато гледаше към гърдите му. Само при мисълта за това в него се разби нова гореща вълна и той пристъпи към нея.

— Да спра с кое? — направи още една стъпка.

Гласът й бе задъхан, дрезгав.

— Спри да зяпаш краката ми. Спри да ме гледаш, сякаш съм в менюто. Спри да се приближаваш. Спри да бъдеш толкова… толкова… толкова напорист.

— Напорист? — още една стъпка.

Тя вдигна ръце, сякаш за да го отблъсне, макар той да беше на поне пет стъпки от нея.

— И престани да повтаряш всичко, което казвам — продължи тя и тропна с крак.

Това го накара да се усмихне. Толкова пламенна! Нищо чудно, че не можеше да я изгони от мислите си. Беше загазил. Но не го интересуваше.

— Ако обещая да спра да повтарям думите ти, може ли да направя още една стъпка? — попита той, изпивайки я с очи.

На златното сияние от лампите до леглото косата й проблясваше като кехлибар под светлината на огън от камина. Като огряния от слънчевата светлина купол на храма на Посейдон. А очите й бяха сини като повърхността на океана по здрач.

Проклятие, изведнъж се превърна в поет. Губеше разсъдъка си.

Може би да се приближи с една стъпка по-близо, не бе толкова добра идея. Той спря.

Тя поклати глава, после кимна.

— Не мисля… да, не, ах! Защо ми е толкова трудно да мисля, когато си наблизо.

Конлан кръстоса ръце на гърдите си, здравият разум изведнъж започна да се завръща.

— Това е добър въпрос — каза той, присвивайки очи — Защо ти имаш такова въздействие върху мен? Какво си ти? Как така имаш достъп до мисловните пътеки на атлантите и още повече, как можеш да усещаш емоциите ни? Как е възможно аз да усещам твоите? Да не би да си оръжие, изпратено да тества защитните ми способности.

— Оръжие, да бе, идиот такъв. Не съм оръжие, аз съм социален работник — пристъпвайки встрани, Райли започна да заобикаля леглото. — И виждам, че пак се върнахме на темата за Атлантида. Ти си от изгубения континент. Плод на въображението на Платон, който се предполага, че е изчезнал внезапно преди повече от единадесет хиляди години. Тази Атлантида?

Той отпусна ръце и направи още една крачка към нея. Не можеше да се спре.

Не искаше да се спре.

— Платон бе наказан заради приказливостта си в диалозите си „Критий“ и „Тимей“. Солон не постъпи разумно, като сподели с Платон тайните, които бе научил от онзи египетски жрец. Но нашите потомци знаят как да пазят тайните на Атлантида.

Още една стъпка. Възбуждащото й ухание достигна до него. Свежо. Като от цветя, с нотка на зеленина. Океанска папрат, може би.

Той вдиша дълбоко, наясно че може да я открие дори само по уханието й от този момент нататък. Обожаваше аромата й в ноздрите си.

Искаше да усети вкуса й в устата си. Ръцете буквално го сърбяха да почувства кожата й.

Тя го гледаше. О, вярно. Нещо за континенти.

— Не е точно изгубен континент. Ние винаги сме знаели къде се намираме — каза той. — Просто създадохме щит, който да скрие Седемте острова от вашите технологии. — Усмихна се. — Когато изобретихте подводниците, почти ни създадохте проблеми за малко.

Тя видимо заотстъпва назад, докато не се върна от другата страна на леглото.

— Добре, покажи ми хрилете си.

Хванат напълно неподготвен, Конлан я зяпна за момент, след това отметна глава назад и избухна в смях.

Райли го изгледа така, сякаш бе умопобъркан.

Разбира се, това не беше много далеч от истината. Той вероятно бе ненормален.

Докато се опитваше да си поеме дъх, той поклати глава.

— Благодаря ти за това, акнаша. Имах нужда да се посмея след случилото се тази вечер — усмивката му изчезна. — Всъщност, след изминалите седем години. — Вземайки решение, Конлан се отдръпна от нея и седна на стола в ъгъла на стаята. — Ако седя тук, далеч от теб, ще се почувстваш ли достатъчно в безопасност, за да чуеш какво имам да кажа?

Трепереща, с вид, като че би могла да изхвръкне от стаята, Райли стоя неподвижно в продължение на няколко секунди и го наблюдава. Накрая изглежда тя стигна до някакво решение. Кимна и седна на леглото, кръстосвайки крака.

— Да, ще те изслушам. Най-странното е, че аз вече се чувствам в безопасност с теб. Или може би не е странно, имайки предвид какво се случи на плажа по-рано.

Конлан искаше между тях да има само истина.

— Ти беше в ума ми, Райли. Искаш или не, сега ти ме познаваш много по-добре от останалите. Може би по-добре от всеки, с изключение на нашия лечител.

Тя се взря в него, поколеба се, след което кимна.

— Досега би трябвало да си осъзнала, че аз също бях в твоя ум — каза той, почти страхувайки се да го признае. — Виждал съм добротата и готовността ти да се жертваш. Аз те познавам.

Освен ако нечестието й не бе скрито зад някакъв трик на съзнанието й, подигра му се умът му. Кой знаеше на какво бе способен един истински емпат?

Райли скочи от леглото и започна да крачи напред-назад пред него.

— Нищо не знаеш — каза тя горчиво. — Доброта? Да бе, аз съм просто човек, който се старае да върши работата си възможно най-добре. И обикновено се проваля напълно.

Тя спря пред него, толкова близо, че можеше да се протегне и да я докосне. Наложи се да стисне с ръце облегалките на стола, за да се спре.

Да се спре да я докосне. Проклятие, искаше да я докосне.

— Разкажи ми — каза вместо това.

— Да бе. Ти си от митичната Атлантида и искаш да чуеш за един ден от живота на социален работник?

— Разкажи ми — повтори той, отваряйки съзнанието си за нея, за да почувства тя, че говори истината. Да усети, че иска да знае всичко за нея.

На лицето й се появи учудено изражение.

— Наистина искаш да знаеш, нали?

— Така е.

Тя направи пауза за момент, а след това се отпусна на килима близо до него и почти в транс разказа събитията от деня си. Докато обясняваше историята на момичето с пистолета, Конлан трябваше да се бори с всяка частица от самоконтрола си, за да й попречи да види гнева му. Искаше да убива. Искаше да разкъсва, съдира, да забие юмрук в стената.

Не направи нито едно от тези неща, а стоеше с маска на спокойствие върху лицето, като отчаяно се опитваше да призове обучението си, обективността си. Как беше възможно тази жена да му влияе толкова много?

Той се вгледа в нея, седяща на пода пред него, а по лицето й се четеше мъка, докато му разказваше за децата, които се е опитала да спаси с всички сили. За деца, които вече имаха собствени деца. Безнадеждната борба срещу мизерията и обществото, което няма време за безпомощните.

Докато тя говореше, а той усещаше емоциите, скрити зад думите й, въпросът в ума му се промени.

Нима беше възможно тази жена да не му влияе толкова много?

Думите й заглъхнаха.

— И точно тогава ти се появи и предполагам знаеш останалото. Може би сега ще ми кажеш кой и какво точно си ти, и защо ме последва до къщата ми? — Тя се огледа наоколо, премигвайки, из стаята, след което се изправи на крака отново бдителна. — И докато сме на въпроса, би могъл да ме уведомиш къде, по дяволите, се намирам.