Той се изправи, бавно, за да не я изплаши.

— Ти ме караш да бъда по-смирен, Райли. Трябва да отвърна на честността ти със същата монета. Аз съм най-висшият сред Воините на Посейдон, заклели се да защитават човешкия род.

Той хвана краищата на ризата си и ги дръпна настрани, за да покаже знака на Посейдон, който носеше. Високо върху дясната страна на гърдите му, където самият Бог на моретата бе прогорил символа на Воините на Посейдон върху плътта на Конлан.

Кръгът, символизиращ всички хора по света, беше пресечен от пирамидата на познанието, предадено им от древните народи. Силуетът на тризъбеца на Посейдон разполовяваше и двете.

— Този знак, който нося, е като свидетелство за клетвата ми. И все пак от това, което разбрах измежду думите на твоя разказ, тази вечер ти заслужаваш да го носиш повече, отколкото аз.

Тя вдигна ръка, сякаш да проследи символа с пръсти. След което я отдръпна назад и се ухили.

— Пак започна да говориш официално — каза тя. — Някак си това ми напомня за майка ми, която ми се кара, когато съм загазила. Райли Елизабет Доусън означаваше, че съм загазила здраво.

— Райли Елизабет — повтори той, вкусвайки звука от думите. — Отива ти. Силни и женствени и двете.

Някак неусетно, той се приближи до нея.

Топлината, излъчваща се от нея, съблазънта в извивките на тялото й, в линията на шията й, го претеглиха. Тя погледна към него, а пламъчетата на тревога в очите й се смениха с разбиране.

Той все още можеше да я усети в себе си. Мислите й, чувствата й.

Искаше да усети себе си в нея.

Конлан повдигна ръце към нейните, придърпвайки я напред. Бавно. Внимателно. Давайки й възможност да го отблъсне. Молейки се да не го направи.

Пристъпи напред, за да я срещне по средата. Опиянен от аромата й. С желанието да зарови лицето си в копринената коса, която беше разбъркана около раменете й.

С желанието да зарови тялото си в топлината й.

В името на Посейдон, нуждаеше се да я докосне отново. Нуждаеше се да я целуне отново.

— Райли — изстена той. — Моля те.

Тя знаеше точно какво има предвид. Той можеше да го види, докато разбирането в очите й се смени с очакване. С нетърпение.

Тя повдигна лицето си и нежно докосна устни до неговите. И той бе изгубен.

Изгубен в усещането, в цветовете, искрящи в ума й — в неговия ум — в техните умове. Изгубен в чувството за нейната мекота, притисната срещу неговата твърдост. Целувката се задълбочи. Той я задълбочи. Плъзна езика си в топлината й, в нейната сладка, приветстваща уста и колената му почти се подкосиха, когато тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си.

Топлина, цветове и прииждаща нужда. Хванат във водовъртеж, циклон, всеобхващаща, стремителна океанска буря от желание, той пристегна ръцете си около нея и я повдигна, докато краката й не се отлепиха от пода. Гърдите й се триеха в голата му гръд. Той изстена гърлено, в нейното гърло, в пространството останало между устните им.

Тя вдигна крака и ги обви около бедрата му, размърдвайки се, за да се намести по-добре върху тялото му и топлината между краката й изведнъж се озова точно срещу члена му. Невъзможно, но той се втвърди дори повече, сигурен, че ще разцепи панталоните си… ще разкъса ризата й… ще смъкне дънките й. И ще разбере дали цветовете в главата му ще станат толкова ярки, че да избухнат в хиляди звезди, когато нахлуе в нея.

Страстта, погълнала сетивата му, се изстреля в него с гръм.

Или не, по дяволите. Това беше вратата, която се отвори с трясък.

Конлан се завъртя, за да посрещне заплахата, изръмжа и едновременно с това бутна Райли на земята и зад себе си.

Моя. Трябва да я защитя. Моя!

Вен стоеше на вратата с отворена уста, за втори път тази нощ.

— Ъ-ъ, да. Добре. А-а-а, съжалявам, че ви прекъсвам, но Аларик смята, че се нуждаеш от почивка, а ти, ами, ти излъчваш сексуални вибрации, които са толкова поразяващо силни, че карат всеки мъж в къщата да се надъ… а-а-а, да се чувства неудобно.

Зад него Райли издаде приглушен звук. Конлан усети вълните от смущение, пулсиращи от нея. Той се опита да възвърне разума си, като си пое дълбоко дъх.

Вен. Моят брат. Не е заплаха.

— Аз… точно така. Почивка — пое още една стабилна, дълбока глътка въздух. Аларик. Тризъбецът. — Той успя ли да открие местоположението на Тризъбеца?

Вен поклати глава, а веселието беше щамповано на лицето му.

— Не, има нужда да се възстанови от лечението. Но използва няколко неласкателни думи, за да опише как вие, ъ-ъ-ъ, пречите на почивката му.

Конлан можеше да си представи как брат му редактираше думите на Аларик. Ако Райли излъчваше това горещо сексуално желание към всеки воин в къщата… и към жреца, който бе дал обет за въздържание… е, по дяволите. По дяволите.

— Взех си бележка — каза той, все още дишайки тежко. — Райли също се нуждае от почивка.

Изчака брат му да схване намека и да си тръгне, но Вен не си падаше особено по тактичността.

— Няма ли да ни представиш, братко? — Вен стоеше там, без да помръдне и му се хилеше като идиот.

Конлан отвори уста, за да го смъмри, но Райли го изненада, като пристъпи иззад гърба му.

— Виж, Тарзан, може и да съм смутена, но не е като да трябва да ме защитаваш от собствения си брат, нали?

Тя тръгна към Вен, който избухна в смях при споменаването на „Тарзан“. Стигна до него, с изправени рамене, сякаш опитвайки се да изглежда равнодушна.

— Аз съм Райли.

Когато тя подаде ръка на брат му, Конлан неволно направи крачка напред и ниско в гърлото му се зароди ръмжене, преди да успее да се спре.

Той рязко вдигна глава и се вгледа във Вен, шокиран от собствената си реакция. От вида на изражението му стана ясно, че е шокирал и брат си.

Конлан заби пръсти в бедрата си, борейки се за контрол. Какво му ставаше?

С предпазливо изражение Вен отмести поглед от Конлан, пое ръката на Райли и нежно я разтърси.

— Можеш да ме наричаш Вен — след това направи нещо, което изненада Конлан дяволски много. Той се поклони ниско, извади кинжалите си от ножниците им с плавно движение и ги кръстоса върху гърдите си. — Моите услуги и чест са на ваше разположение, лейди Съншайн, заради това че защитихте моя брат и принц.

Райли рязко обърна глава и се взря в Конлан с ужас в очите.

— Принц? Той принц ли каза?

Вен се изправи.

— Упс. Мислех, че си й казал, Конлан, след като ще я водим вкъщи, за да я изучаваме.

Блясъкът от емоциите на Райли се изостри, а след това изчезна внезапно от главата на Конлан. Тя сви ръце в юмруци върху бедрата си.

— Принц? — повтори тя, с глас, който ставаше опасно тих. — Кого ще водите вкъщи в Атлантида? И какво точно ще изучавате?

Устните на Вен потрепнаха, докато той очевидно се опитваше да не се разсмее. Конлан мрачно се закле да го накара да си плати, много и съвсем сериозно. Отмъщението на краля не беше толкова недосегаемо, че брат му да не може да му срита задника, дори сега.

— Упс, отново — повтори Вен. — До после, пич. Виждам, че двамата имате да си говорите за някои неща.

Докато Вен се изнизваше от стаята и затваряше вратата зад себе си, Конлан въздъхна с искрено съжаление.

— Някакъв шанс да се върнем към целувките? — попита той, опитвайки се да придобие възможно най-невинно изражение.

Тя присви очи.

— Започвай. Да говориш.

Той въздъхна отново.

— Да. И аз така си помислих.

Глава 14

Райли пак заобиколи леглото, тъй като имаше нужда да остави малко разстояние между себе си и Конлан. Или трябваше да каже принц Конлан.

Принц Конлан. Свещена кралска особа от Атлантида. В какво се беше забъркала този път? И защо той трябваше да ухае толкова хубаво? На подправки и океан и на истински, стопроцентов мъж? С това прекрасно ухание, невероятно тяло и чувствен глас трябваше да се досети, че е прекалено хубаво, за да е човек. Дявол да го вземе, последната й среща беше с адвокат, който имаше повече мозък, отколкото мускули.

Не че мислеше, че Конлан няма мозък. Тя бе в ума му и беше съзряла невероятна интелигентност. Повечето от нещата, които казваше, показваха логика и аналитични способности. Но когато я докоснеше, ами, логиката изхвърчаше през прозореца. От прозорците и на двамата, ако трябваше да разшири метафората извън пределите й.

— След десетилетие съжителство с шейпшифтъри и вампири, които общо взето излязоха от митовете и легендите и се вляха в улиците — дявол го взел, дори в Конгреса — идеята за Атлантида не е толкова трудна за вярване, колкото би трябвало да бъде — призна тя. — Плюс това го има и онзи готин номер, който направи с водата. Има смисъл един атлантидец да притежава власт над водата, нали?

Той се усмихна с онази бавна, опасна усмивка и тя продължи по-бързо, преди да се е разсеяла.

— Е, говорите ли с рибите? И каква е работата с хрилете? Имате ли? Ако да, къде? Имам предвид, вие… ъм, имате ли… нормални части?

Той премигна, после започна да се смее отново, докато топлината се изкачи от гърдите към лицето й.

— Никога не казваш това, което се очаква, нали? — попита я.

След което се усмихна и повдигна ръце с дланите нагоре. Блестяща синьо-зелена светлина започна да се излъчва от тях и се издигна нагоре с искри, завъртя се спираловидно в каскада от светлини из цялата стая и после през вратата на банята.

След секунди началото на спиралата от светлина се върна в спалнята, но с една изумителна разлика. Светлината се въртеше в тунел от вода. Тръба от течност — може би три или четири инча дебела — се изви и се спусна около стаята. Около нея, докато тя стоеше, замръзнала, с отворена уста. След това се върна при Конлан и го обгради, сякаш галеше тялото му за момент, а след това изчезна в кожата му. Но той въобще не беше мокър.

Тя затвори уста, сигурна, че изглежда като идиот, особено когато усмивката му премина в смях. По дяволите, но той беше наистина секси, когато се смееше. Нервите й, които вече бяха раздразнени от свръхдозата тестостерон и, добре де, от очевидното сексуално напрежение в стаята, се разбиха на още по-малки парченца.

Тя се облегна на стената и потърка раменете си с длани, опитвайки се да се отърве от настръхването.

— Не, обикновено не правя това, което се очаква — отвърна и опита да се върне към нормалността на предишния им разговор. — Трябва да чуеш за нещата, които сестра ми правеше, за да ме спре да не издрънкам тайните й пред момчетата. Между другото, сръчен номер с водата.

Той се настани удобно обратно в стола, запазвайки дистанция, като очевидно се опитваше да я успокои.

— Благодаря. Мога да правя и животни от балони.

— Обзалагам се, че можеш.

Той й се ухили.

— Никога не съм имал сестра. Бяхме само Вен и аз. Имаш ли други сестри? Или братя?

— Не, само двете сме. Мама и татко починаха, когато бяхме малки и развихме имунитета, „ние срещу света“. Приемните семейства… — тя прехапа устни. — Научихме се да не се привързваме към хората. Обикнеш някого и той си отива.

Райли се отърси от меланхолията. Едва ли това беше нещо, което той искаше да чуе. Само че изглеждаше заинтересован. Той чувстваше, че е заинтересован.

— Куин е… ами, тя е един вид крехка. Винаги съм се грижила за нея, въпреки, че е малко по-голяма.

Нямаше голям смисъл да споделя семейната си история, докато бе облегната на стената, затова тя предпазливо пристъпи напред и се настани на края на леглото.

Готова да скочи встрани от него, ако я приближи.

Или бе готова да скочи върху него, ако я приближи?