Седемте служеха като най-доверената стража на върховния принц на цяла Атлантида. Дори когато него го нямаше и се предполагаше, че е мъртъв.

Освен това те ръководеха и координираха отрядите от воини, които патрулираха на сушата. И бдяха над проклетите хора, които се оставяха да бъдат поведени като стадо… Как ги наричаха кръвопийците? Овце?

А междувременно Вен и воините на Посейдон трябваше да се крият в сенките. Вън от полезрение.

Шибано инкогнито. И да защитават земляните от гадните типове сред кръвопийците, чудовищата с козина и всички останали отрепки, които бродеха в нощта. При това, честно казано, гаднярите изглежда преобладаваха сред точно тези биологични видове през по-голямата част от времето.

Бяха свършили дяволски добра работа през последните близо единадесет хиляди години. До един ден, преди десет години, когато откачалките, които обитават нощта, не решиха да излязат от ковчезите си. Първо вампирите, после и шейпшифтърите. Работата на воините на Посейдон стана поне петдесет милиарди пъти по-трудоемка, когато това се случи.

Поради някаква причина Анубиса не си беше направила труда да въведе хората си — нейното вампирско общество — в тайната на Атлантида. Но Вен знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако някой познаваше капризността на боговете и богините, то това бе атлантът.

Обречен да стои на дъното на морето по прищявка на Посейдон.

Не че, Вен някога се беше оплаквал от това. Поне не на глас.

Все пак беше трудно да защитаваш човечеството, когато големите, грозните и злите се скитаха свободно, а атлантите трябваше да се крият в сенките. Но Вен беше спорил по този въпрос със Съвета, докато лицето му не посиня и накрая се бе отказал. Старейшините не искаха никой да знае за Атлантида и докато Конлан не се възкачеше на трона, никой не можеше да се противопостави на техния декрет.

Вен отново погледна надолу към брат си, като едва регистрира успокояващите звуци на арфите и флейтите, на които свиреха девиците от храма, в нишите, обграждащи Конлан. Предполагаше се, че музиката трябва да помогне при лечението.

Вен се засмя. Да бе, само че Конлан ненавиждаше тази лека, префърцунена простотия на Дебюси. Когато наследеше трона, вероятно щеше да поиска на коронацията му да свирят Брус Спрингстийн или Ю Ту.

Ако. Ако Конлан се възкачеше на трона.

Дори не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако брат му беше загинал. Защото познайте кой е втори на опашката? Аха. Вен щеше да се превърне от Отмъщението на краля във върховен принц в рамките на една височайша, прокълната от боговете минута и нямаше никакъв шибан начин да се окаже подходящ да управлява каквото и да било?

Погледна отново надолу към брат си, който лежеше съвсем неподвижно. Конлан беше израснал като член на кралското семейство, с честта и дълга и всички онези весели простотии, вкоренени в душата му. А Вен растеше като абсолютен уличен побойник. Голяма част от душата му беше грозна. Онази, която бе увехнала и загинала, докато стоеше до майка си в последните й минути, преди тя да почине. Когато го бе умолявала да спаси сам себе си. И да пази брат си.

Той й бе обещал да го стори, ридаейки, докато тя умираше.

Страшно хубава работа свърши, удържайки на думата си, няма що.

Дървото се пречупи под стиснатите му юмруци.

— Избрал си жилаво дърво, което да чупиш с голи ръце — отбеляза сух глас.

Вен не вдигна поглед към жреца, а вместо това се зае да изважда трески от раздраните си, кървящи длани.

— Аха, вече не правят парапетите като преди — промърмори той.

Аларик тръгна напред — по-скоро се плъзна, за да застане до него. Мъжът беше като призрак, мрачен и зловещ.

— Мога да излекувам драскотините, ако искаш — предложи с безстрастен тон.

— Мисля, че лекува достатъчно за един ден, не е ли така?

Аларик не каза нищо, само се загледа надолу над перилата в спящия принц.

Вен изучаваше жреца, докато той наблюдаваше Конлан. Аларик и Конлан бяха израснали заедно, тичайки насам-натам из кралството като пакостливи деца, каквито бяха, и щурмуваха улиците и полетата със своите игри и лудории. Рядко бяха обуздавани от снизходителните си родители или от населението, което се държеше почтително с кралския наследник и неговия братовчед.

По-късно си проправяха път през таверните и сервитьорките със същия замах и момчешки чар.

Вече нямаше нищо момчешко в жреца. Той носеше силата на поста си като боен щит. Незабележим, но непогрешим. Острите линии на лицето му и ястребовият аскетизъм на носа му напомняха на всеки, който се изправеше срещу него, че той бе мъж на вярата, отдаден на нуждите на службата си до мозъка на костите.

На нуждите на силата. Ако слабото сияние на зелените му очи не бе послужило вече за предупреждение, то последното влизаше в тази роля.

Върховен жрец, мрачен фантом, инструмент на Посейдоновата сила.

Плашещ кучи син.

— Не, не е останала и една проклета частица момчешки чар, в когото и да е от нас, нали, Аларик?

Аларик повдигна вежда, но не показа друг признак на изненада от коментара.

— Искаш да знаеш дали е бил компрометиран — отбеляза с изтощено и пепеляво лице.

След като бе лекувал Конлан в продължение на около дванадесет часа, беше наистина впечатляващо, че дори може да стои на краката си.

— След Алексий… — започна Вен, но после спря, неспособен да продължи. Ако Анубиса беше компрометирала душата на брат му, тогава кралското семейство наистина беше обречено. Най-накрая щеше да е изпълнила обещанието си отпреди пет хиляди години.

Тъй като Вен щеше да прекрачи през самите порти на Ада, за да забие кинжалите си в кръвопийския й задник. А беше достатъчно честен със себе си, за да е наясно, че никога няма да се измъкне от този сблъсък жив.

Аларик си пое дълбоко дъх.

— Той е цял.

Цялото тяло на Вен се отпусна от облекчение, толкова интензивно, че зрението му буквално откачи. Той запремига, за да разсее малките сиви петънца, които заплуваха пред очите му.

— Слава на Посейдон!

Аларик запази мълчание, което разбуди подозрението на Вен. Съвсем мъничко съмнение.

— Аларик? Има ли нещо, което не ми казваш? Наистина ли е просто съвпадение, че той се завърна у дома точно няколко часа, след като Райзън взриви портите на Храма и открадна Тризъбеца?

Жрецът стисна челюст, но не каза нищо в продължение на още една минута. Най-накрая заговори.

— Колкото до Райзън, не мога да кажа. Все още не мога да го открия чрез силите си. Относно Конлан… — Аларик се поколеба, после изглежда стигна до някакво решение и кимна. — Принцът е цял. По някакъв начин, въпреки седемте години на изтезания, той е цял. Тя не е успяла да компрометира съзнанието му или да плени душата му за лична употреба. Но…

Вен сграбчи ръката на жреца в стоманена хватка.

— Но? Но какво?

Аларик не отговори, само погледна надолу към ръката на Вен, която беше вкопчена в неговата собствена. Фактът, че жрецът можеше да я изпепели с една-единствена вълна от силата на елементите, увисна помежду им.

Точно в този момент на Вен въобще не му пукаше. Но все пак въздъхна и освободи ръката на Аларик.

— Но какво? Той ми е брат. Имам право да знам.

С едва забележимо кимване Аларик отново хвърли поглед към неподвижната фигура на Конлан.

— Но само защото тя не е успяла да подкупи душата му, за да я използва, това не значи, че Конлан е запазил напълно разсъдъка си. Никой не може да оцелее с непокътната душа след толкова продължително изтезание.

Той вдигна поглед към Вен с безизразни очи. Мъртви. Очи, които обещаваха унищожение. Вен видя собствената си нужда да срита нечий вампирски задник, отразена в зениците на жреца.

— Конлан се завърна при нас, Вен. Но може в продължение на доста време да не разберем колко точно от него е това.

Вен оголи зъби в свирепа пародия на усмивка.

— Ще измислим нещо. Брат ми е най-силният воин, когото някога съм познавал. А Анубиса ще научи какво точно означава, че аз съм Отмъщението на краля. — Сграбчи дръжките на кинжалите си с проблясващи очи. — Ще изстрелям едно малко отмъщение право в мършавия й задник.

Очите на Аларик мигновено блеснаха с искряща зелена светлина, толкова ярка, че Вен запремига срещу нея.

— О, да. Ще научи. А аз с удоволствие ще ти помогна с този урок. — Докато двамата излизаха от залата за наблюдение, Аларик погледна обратно към перилата, които Вен бе счупил, а после отново към мъжа. — Посейдон има свое собствено отмъщение, което да предложи.

Вен кимна и мълчаливо положи втората си тържествена клетва.

Дори и това да ми коства живота, Анубиса ще бъде унищожена. Слава тебе, Посейдон.

Кучката ще умре.

* * *

— Интересен избор на време.

Конлан се напрегна, пръстите му се раздвижиха, за да се пресегне за стотен, хиляден път към меча, който Анубиса беше откраднала от него. Тогава фамилиарността на гласа проникна в съзнанието му през летаргията от процеса на лечение.

— Аларик — промълви и отпусна гърба си обратно върху възглавниците.

Върховният жрец на Посейдон се вгледа надолу в него и лек намек на усмивка изкриви ъгълчето на устата му.

— Малко е досадно да си прав през цялото време. Добре дошъл обратно, Конлан. Дълга ваканция?

Конлан седна на масата на лечителя, изработена от мрамор и злато, протегна се и се взря в плътта, която беше закърпена. В костите, които бяха наместени и възстановени. В белезите, които никога нямаше да заздравеят.

Погълна го нуждата да изпепели лицето й и да отдели главата от тялото й с една голяма шибана енергийна топка. Разяде вътрешностите му. Той се отърси и се фокусира отново върху жреца.

— Да си прав през цялото време? — повтори. — Ти си знаел, че съм жив?

— Знаех — потвърди Аларик, суровите линии на лицето му бяха като гравирани. Той скръсти ръце и се облегна назад върху една бяла мраморна колона.

Погледът на Конлан бе привлечен от ивиците от орейхалк1 с бакърен цвят, които се увиваха около изваяните форми на делфини в скок и на нереиди2, които се смееха на своята игра. Мирисът на нежни, зелени и сини лалета насищаше въздуха.

Образите и ароматите на дома, които му бяха отнети за седем прокълнати години.

Рязко върна погледа си върху Аларик.

— Остави ме да изгния? — Гняв, предизвикан от предателството избухна в него, в противоречие със здравия разум. Аларик вероятно е имал задължения към Храма. Към народа им. Към Атлантида.

Аларик се изправи и бавно отпусна ръце, сдържаността му само подчерта огромната сила, стаена в него, а леденозелените му очи искряха гневно.

— Търсих те. Всеки ден през последните седем години. Дори днес, преди да се появиш, се подготвях да се присъединя към брат ти, който чакаше горе за поредното безнадеждно пътуване, за да те потърсим и спасим от мястото, където си бил държан в плен.

Конлан стисна челюст, спомняйки си за последната жлъчна забележка на Анубиса, после кимна.

— Тя ни прикриваше. Следователно е по-силна, отколкото някога сме предполагали.

Лицето на Аларик се вкамени, ако можеше да се каже подобно нещо за чертите и изваяните линии, които вече изглеждаха като излети от мрамор.

— Анубиса — каза той категорично. Не беше въпрос. — Не е изненадващо, че богинята на нощта може да прожектира празнотата на смъртта, за да замаскира своите… занимания.

Думата изтезания увисна, пулсираща във въздуха между тях. Поне жрецът имаше благоприличието да не я изрече.

Конлан кимна и посегна към белега в основата на гърлото си, преди да осъзнае какво прави. После, когато разбра, се насили да свали ръка.

— Тя ме държеше далеч от вода. Много далеч от всякакъв вид вода, с изключение на необходимата за пиене, за да ме поддържа жив. Нямах никаква възможност да канализирам сила, абсолютно никаква.