— Какъв вид услуга, Бренан?

Воинът склони глава пред своя принц, след което се обърна отново към Райли, очите му гледаха съсредоточено, но, странно, в тях липсваше каквато и да било емоция. Мъжът сигурно бе страхотен играч на покер.

— За разлика от Алексиос, ще те помоля да ме изследваш и да ми кажеш, какво можеш да научиш за моите чувства — каза той с абсолютно спокоен и равен тон.

Това разпали любопитството на Райли.

— Защо ще ме молиш за това? Някакъв вид тест ли е?

Той наклони глава на една страна.

— Може би. Но тест за мен, не за теб. Ще ми направиш ли тази малка услуга?

Тя вдигна поглед към Конлан, който кимна, а челюстта му се стегна.

— Само ако искаш да го направиш, Райли.

Тя се поколеба, после кимна. Издърпа дланта си от тази на Конлан и задържа ръцете си отстрани до тялото си, затвори очи и отвори вратите на съзнанието си. Странно жужене връхлетя сетивата й, сякаш мисловните течения на атлантите в стаята се излъчваха в стерео вълни, насочени към нея, но от разстояние.

Тя се концентрира върху Бренан и изключи страничните шумове. Постъпи, както с Конлан, и изпрати сетивата си в главата на воина, който стоеше съвсем неподвижно пред нея, макар тя да трепна леко, в очакване на силата на емоциите му.

После ахна при това, което откри. Или по-скоро, което не намери.

Очите й се отвориха шокирано.

— Как го правиш? Как успяваш да скриеш напълно чувствата си, дотолкова, че не мога да почувствам ни най-малка следа от тях?

Воинът сведе поглед към нея, а очите му продължаваха да бъдат спокойни.

— Не крия нищо. Би ли опитала отново?

Тя премигна, без да разбира какво става.

— Имаш ли нещо против да те докосна?

Зад нея Конлан издаде отново същото странно ръмжене. А после обхвана кръста й с ръката си и я издърпа плътно до себе си.

— Честно! До гуша ми дойде от тези твои маркиращи територията глупости — каза тя, сръга го в ребрата с лакът и се отдалечи от него. — Вземи се в ръце. Това е интересно.

Бренан повдигна едната си вежда, а някой в стаята се изсмя шумно. Райли игнорира и двамата.

— Може ли? — попита тя отново.

Бренан кимна веднъж и затвори очи. Райли се приближи с една стъпка до него, достатъчно близо, за да докосне лицето му с ръце, но не достатъчно, че да предизвика у Конлан друг момент ала „Тарзан“. Вдигна ръцете си и ги постави върху страните на Бренан.

Затвори очи и изпрати сетивата си да изследват ума му, по-интензивно отпреди. Разглеждаше, търсеше, ровеше се и за най-малкия намек за цвят — най-миниатюрната следа от емоция.

Нямаше нищо. Дълбините и плитчините на душата му бяха ясни като кристална, планинска вода. Толкова прозрачни, колкото разтопения лед на глетчер.

Нямаше нищо. Никакви чувства. Никакви емоции.

— Сякаш душата ти е умряла, човечността ти е умряла, но тялото ти все още не го знае — прошепна тя и съжали за думите си, още щом се изплъзнаха от устата й.

Тя свали ръцете си и отстъпи назад от него.

— Какво си ти? Как може душата ти да е празна, с изключение на интелекта ти?

Бренан се усмихна, но нито една частица от усмивката не достигна очите му.

— Прокълнат съм. Надявах се, че един акнаша ще успее да открие някакви следи от емоциите, които се молих да си възвърна някой ден. Но ако не е така, тогава ти си права. Аз съм просто един мъртъв мъж, който имитира действията на живите.

Пълната липса на чувство в думите му, които трябваше да бъдат изкрещяни с агония и болка, подчертаха казаното от него.

Импулсивно, Райли постави ръка върху рамото му.

— Не разбирам много от тези акнаша работи. Но ако съществува нещо в тези способности, които притежавам… е, ако по някакъв начин мога да проумея как да ги използвам, за да ти помогна, обещавам да дам всичко от себе си.

Зад нея Конлан рязко пое дъх и тя се обърна към него, готова да спори. Но изражението в очите му нямаше нищо общо с притежание, а показваше единствено благоговение.

— Райли, ти ни оказваш чест. Ние доведохме вампири в дома ти, отвлякохме те посред нощ, третирахме те като затворник и въпреки това притежаваш достатъчно добрина, за да предложиш помощта си на моя брат воин.

Тя се изчерви и завъртя очи.

— Не е голяма работа. Аз само…

— Ти само предложи помощта си, отново, след като снощи може би ми спаси живота. Повярвай ми, това е много голяма работа.

Бренан се поклони дълбоко пред нея.

— И за мен е наистина голяма чест, че ми я предложи.

Преди да се сети какво да каже в отговор, тя чу звука от прочистването на нечие гърло зад себе си. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и пред себе си видя да стои мъжът, който бе лежал ранен на земята предишната нощ, с кинжали, извадени от ножниците и кръстосани пред него.

— Аз съм Денал, лейди Райли. Вашата смелост и саможертва ще бъдат вдъхновение за песните на поети векове напред — каза той с пламенен глас.

Тогава той падна на едно коляно пред нея.

— И с настоящите думи обявявам себе си за боец и защитник на Лейди Райли, ако тя ме приеме.

Младата жена наблюдаваше, онемяла, как той й подава кинжалите с дръжките напред и навежда глава. Тя обърна глава, за да погледне Конлан, с надеждата да получи съвет как да се справи със ситуацията, но той просто сви рамене и не каза нищо.

Райли пое дълбоко дъх и отново отвори щитовете в съзнанието си, преодоля странното странично жужене и направи оценка на мъжа, коленичил пред нея. Денал беше пълната противоположност на Бренан, излъчваше емоция и пламенни възгледи за чест, дълг и кавалерство.

Тя се усмихна леко, чудейки се дали някога е била толкова млада. Но усмивката й избледня, когато осъзна, че всъщност той може да е много по-възрастен от нея.

Цялата тази работа за Атлантида беше прекалено сложна.

Но той все още бе на колене, все още чакаше. Чувството на очакване тегнеше в стаята. Райли се огледа и разбра, че всеки един чакаше да разбере как тя ще отговори на изявлението на Денал.

Поемайки дълбоко дъх, Райли взе предложените кинжали.

— Аз, ами, благодаря ти, Денал. В опасни времена, като сегашните, не мога да си представя по-ценно предложение от това за защита. Ти…

Тя се огледа отново, опитвайки се да намери подходящите думи. Тези момчета сякаш бяха обсебени от формалности и ритуали. Накрая тя се спря на нещо просто.

— За мен е чест.

Денал вдигна поглед към нея със сияещи очи и се изправи на крака. Райли му подаде кинжалите, надявайки се, че постъпва правилно. Той ги пое и прибра в каниите, поставени от двете страни на масивните му бедра.

Останалите воини започнаха да аплодират, да изразяват одобрителни викове и да тропат с крака. Райли се усмихна и понечи да каже нещо, когато леден глас се разнесе зад гърба й.

— Не е ли трогателно? Може би следващия път ще направим групова прегръдка.

Глава 18

Конлан се обърна, за да застане пред Аларик.

— Не ми харесва тонът ти, жрецо — каза той и скръсти ръце пред гърдите си.

Аларик повдигна едната си вежда и сви рамене. Не че Конлан очакваше да се уплаши, но проявата на малко уважение би била приятна.

— Ще получиш уважение, когато го заслужиш — отговори Аларик, като за пореден път зловещо наподоби мислите на Конлан.

Конлан задели в ума си тази подробност, за да я обмисли по-късно и преди дори възклицанието да се отрони от устните на Райли, блъсна Аларик в стената.

— Или ще ми служиш, или не. Посейдон те издигна в ранг върховен жрец, но ролята на кралски съветник я давам аз — взря се в очите на жреца. — Ако това отношение е твоят начин да покажеш, че искаш да се откажеш от работата, считай го за сторено.

Пусна ризата на Аларик и се обърна към Райли.

— Сигурно умираш от глад. Надявам се, че някоя от тези бездънни ями ни е запазила един или два мъфина.

Тя го изгледа изумено и отвори уста, за да заговори. Но той поклати глава и изненадващо Райли последва мълчанието му.

Докато двамата прекосяваха стаята в посока на ниската масичка за кафе, отрупана с храна, гласът на Аларик се разнесе зад тях.

— Не, не искам да се откажа от работата, идио… принце мой. Опитвам се да я върша, което включва намирането на Тризъбеца, за да можеш да се възкачиш на трона.

Конлан никога не бе чувал толкова мъка в гласа на жреца. С ръка под лакътя й, той насочи Райли към Вен. След което се обърна, за да се изправи пред Аларик.

— Вината не е твоя. Ако не друго, тя е моя, защото не бях там, за да защитя храма.

Бастиян стовари чашата си за кафе върху масата.

— Вината е моя. Имах много приятели от рода Микена. Боговете са ми свидетели, че трябваше да заподозра плановете им.

Джъстис се засмя.

— Да, всички сме виновни. Никой не е отговорен. Има ли изобщо някакво шибано значение? Докато седим тук, ядем препечени филийки и си прехвърляме вината, Райзън се отдалечава все повече и повече.

Конлан вдигна ръка.

— Достатъчно. Джъстис е прав. Аларик, успя ли да определиш местоположението на Тризъбеца?

— Не. Виждам го за момент и след това изчезва. Сякаш са открили някакъв магически щит, който го покрива. Или Тризъбеца сам се крие от провалилия се жрец.

Вен проговори с натежал глас.

— Тогава сме обречени. Можем да го търсим по старомодния начин, но е възможно той да се намира на хиляди мили и повече, във всяка една посока.

— С него има отряд воини — намеси се Кристоф. — Освен ако не са се разделили. На десет или повече воини, които пътуват заедно, ще им бъде трудно да се скрият.

Конлан пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

— Тогава ние също ще се разделим и ще ги последваме. Аларик има ли някакъв начин да засилиш търсенето.

Преди Аларик да успее да отговори, Райли се намеси.

— Да не би случайно да говорите за банда момчета, които излъчват същата емоционална вибрация като вас, с изключение на глупостите от рода на „Ура, ура, мисия, мисия“, които съпровождат мислите им.

Девет глави рязко се обърнаха към нея. Тя премигна, а после продължи, като насочи вниманието към съзнанието си.

— Ако отговорът е да, то те едва ли са на повече от двадесет мили от тук. Трябваше да се постарая доста, за да се защитя от емоциите им през последния половин час и нещо. Мислех, че е някакъв вид обратна връзка от всички вас, но започвам да разбирам как да категоризирам и разграничавам вълните и техните определено са различни.

Тя затвори очи и Конлан можеше да почувства концентрацията й. Изведнъж Райли скочи от дивана и почти изпусна мъфина си върху главата на Вен.

— И трябва да се размърдаме, защото са се запътили да нападат някакви шейпшифтъри. В момента.

* * *

Вен обърна глава към вратата и воините излязоха от стаята след него, оставяйки Конлан и Райли да спорят за някой си Рамирес. Начинът, по който брат му се тревожеше за чувствата на някаква човешка жена, бе почти смешен. Ако сливането на душите правеше това с мъжа, то, слава на Посейдон, никога не му се бе случвало. Харесваше жените си, глупави и незапомнящи се, а имаше усещането, че лейди Съншайн не е нито едно от тези неща. Но това не беше негов проблем. Поне не още. Ако тя създадеше проблеми, е, той щеше да се погрижи. Това му беше работата, нали?

Стигна до килера близо до входа и отвори вратичката. Като се пресегна между няколко от якетата и палтата, сграбчи пръта, на който висяха закачалките, с една ръка и го завъртя три четвърти завъртане напред и половин назад. Последва щракване и бръмчащ звук и прътът със закачалките, палтата и всичко останало се дръпна встрани, в отвор, направен от панел, който се плъзгаше навътре от дясната страна на малката стаичка. Втори панел в задната част на килера се отвори безшумно към малка стая, изпълнена с много лъскави играчки.