— Престани, жрецо, — изръмжа той. — На каквото и да си играеш, нямаме време за подобни глупости. Трябва да сложим картите си на масата, веднага.

Все едно не беше проговарял.

— Искаш да ти покажа моите? — Аларик наперено прекоси стаята към Куин и Райли, но спря на половин дузина стъпки от тях, преди Конлан или Вен да имаха шанса да помръднат. — Какво ще кажеш за това?

Очите му заблестяха още по-нажежено, отколкото Конлан някога беше виждал, когато Аларик небрежно повдигна първо едната, а след това и втората си ръка във въздуха. Едновременно с движението, Куин и Райли бяха повдигнати от дивана, докато не започнаха да левитират на инчове от тавана, все още в седяща позиция, разположени върху блестящи топки от синьо-зелена светлина.

— Това как е? — настоя Аларик. — А какво ще кажеш за това?

Свали ръцете си с движение надолу, след което ги вдигна с дланите нагоре, като си мърмореше нещо под носа. Жените се спуснаха надолу към пода, след което фонтан от вода ги прихвана и грациозно ги повдигна и двете обратно на дивана.

С друго рязко движение на ръката му, водата изчезна. Нито Райли, нито Куин имаха и капка по себе си.

Райли ахна тихо.

— Уау, това беше доста… беше…

— Сладък кабаретен трик, рибено лице — каза Куин. След което демонстративно се прозя. — Приключихме ли с дима и огледалата? Или, извинете ме, това беше вода и огледала, нали?

В рамките на един сърдечен удар Аларик я повдигна от дивана и я придърпа към себе си.

— Не ме предизвиквай, жено. И двамата ще съжаляваме за това.

Но не гняв беше това, което Конлан чу в гласа на Аларик. Беше почти умоляващо отчаяние. Когато Куин отговори, гласът й беше толкова тих, че Конлан едва различи думите й. Когато го направи, те нямаха никакъв смисъл.

— Забрави, каквото и да си мислиш, че си видял в мен, красавецо, — промърмори тя. — Аз съм съсипана.

Следващото, което направи тя, накара и Конлан и Вен да се втурнат през стаята, за да я защитят. Защото младата жена вдигна ръце и ги постави на лицето на Аларик.

Звук, който Конлан никога не беше чувал преди, излезе от гърлото на жреца, суров, задавен звук, изпълнен с опустошителна болка. Шокираща звукова вълна, която буквално отблъсна Конлан и брат му назад и те се приземиха тежко на пода.

В секундите, които му отне да си поеме дъх и да вдигне поглед нагоре, Аларик беше изчезнал. Куин стоеше сама, с ръце все още замръзнали на мястото, където беше лицето на жреца. Сълзи се стичаха по нейното собствено.

Райли скочи и обви ръце около сестра си.

— Може би трябва да отложим това до сутринта, — каза тя, като погледна свирепо към Конлан. — Мисля, че Куин преживя достатъчно за днес. И двете преминахме през много. Трябва да я отведа у дома, Конлан.

Преди Конлан да успее да изрече и една дума в протест, подкрепа се появи от неочаквано място. Куин избърса сълзите от бузите си с опакото на ръцете си, след което прочисти гърлото си.

— Не, — каза тя. — Мисля, че трябва да останеш с тях.



Четиримата седяха около кухненската маса, Райли и Куин държаха чаши, пълни с горещ, сладък чай. Конлан и Вен пиеха бира. Конлан седеше достатъчно близо до Райли, така че тя можеше да се протегне и да го докосне, ако поиска. Не че се нуждаеше да го докосне. Много.

Повечето от останалите мъже се отбиваха, точеха се по един или двама, някои носеха храна и бира, други — новини. Никой не донесе резултати. Рейзън беше изчезнал.

Райли се опита да се усмихва на всеки от тях, особено на Денал, който коленичи пред нея и й поднесе пълен наръч цветя, след което излезе заднешком от стаята, като внимаваше да поддържа безопасно разстояние от Конлан и Вен.

Последният направи остроумна забележка за ученическото увлечение на Денал, но никой не намери сили да се усмихне. Сега всички седяха, всеки от тях залисан в собствените си лични мисли. Когато Джъстис се появи, това беше почти облекчение.

— И така, цялата банда е тук — каза той със своя всезнаещ маниер.

Разбира се, всеки, който можеше да носи синя плитка, дълга до кръста, преметната над меч, закрепен за гърба му, вероятно можеше да бъде толкова многознаещ, колкото поиска. Райли беше виждала какво може той с този меч.

— Моравата ми никога няма да бъде същата — измърмори тя.

Куин погледна нагоре от съзерцанието на чашата си и зърна Джъстис.

— Ти! — ахна тя. — Мислех, че си градска легенда.

Вен се облегна назад в стола си, балансирайки го на два крака.

— Точно така. Откаченият убиец с брадва, който се мотае из Алеята на влюбените, и Джъстис. Има смисъл, наистина, като се замислиш за това. И от двамата страшно много те полазват тръпки, нали така?

Джъстис игнорира закачката и насочи вниманието си върху Куин.

— Какво точно си чувала?

— О, защитник на слабите, модерен Робин Худ, бла-бла-бла. Малко си труден за пропускане — отвърна Куин, като плъзна поглед от ботушите му по целия шест фута и половина път нагоре или някъде там, до върха на оцветената му в синьо глава.

Джъстис се поклони леко.

— Ти също, трудно можеш да бъдеш пропусната. Твоята ярост и печал горят достатъчно ярко, че да осветят града. Може да поискаш да научиш от сестра си техниката за предпазване на емоциите си.

С тези думи той напусна стаята с големи крачки, оставяйки Куин да се мръщи на гърба му. Райли си помисли, че е крайно време да се намеси.

— Какво става, Куин? В края на краищата, започвам да имам усещането, че не си административен асистент в застрахователна компания.

Смехът на Куин прозвуча дрезгаво, сякаш беше минало много време, откакто беше намирала нещо за забавно.

— Не, не за застрахователна компания. Както казах по-рано, трябва да зная каква е работата с атлантите, преди да ти кажа нещо.

Тя прикова поглед в Конлан.

— На чия страна сте?

— Страна в какво? — попита Райли. — За какво говориш?

— Страна в революцията, малка сестричке.

Райли пое дъх. Естествено, беше чула слухове за революция срещу бързото навлизане на свръхестествени видове в човешкото общество и правителство. Но тя стоеше настрани от това. Не се интересуваше от политиката — правеше достатъчно, като просто се опитваше да запази клиентите си здрави и нахранени. И живи.

Конлан кимна леко.

— Добре. Ето толкова от истината, колкото съм склонен да ви кажа сега, и го правя при условие че нито една от вас не сподели тази информация с никого.

Столът на Вен се приземи с трясък на всичките си четири крака.

— Не можеш да направиш това, Конлан. Не можеш…

— Райли има право да знае, след като ще я вземем у дома с нас. Следователно сестра й също трябва да разбере.

Райли почувства как сухожилията на врата й стават твърди като дъска.

— Каза същото и преди. Интересно, но изглежда не си спомням да съм била питана дали искам да ходя някъде.

Конлан взе ръката й в своята и я стисна.

— Вярваш ли ми?

— Аз… — Тя направи пауза, помисли си отново за това, което беше зърнала в спомените му; в душата му. — Да. Вярвам ти. Това, акнаша, нещо, което има между нас — може би обърква здравия ми разум, но действително зная, че мога да ти имам доверие. Но къде е у дома? Наистина ли говориш за изгубения континент Атлантида?

Вен изсумтя.

— Никога не сме били изгубени. Просто се крием от вас, глупаци.

Куин се наведе напред, като положи скръстените си ръце на масата.

— Щях да внимавам кого наричам глупак на твое място, рибке.

Той се ухили.

— Искаш ли да ме провериш за хриле?

— Достатъчно! Може ли да пропуснем караниците и просто да се върнем на въпроса? — попита Райли.

Конлан кимна.

— Да. Ние сме от континента Атлантида. Преди повече от единадесет хиляди години, Седемте острова се носеха по повърхността на океаните, както сега вашите собствени земи. Нашата цивилизация и технологии превъзхождаха много тези на хората от онова време, но ние споделяхме толкова познания в областта на науката и изкуството, колкото смятахме за подходящи.

— И сте изпаднали дотам, да помагате на нас, бедните, низши хора? — подигравателно попита Куин.

— Куин. Не помагаш — измърмори Райли, а сестра й извъртя очи, но утихна.

— Както често се случва, хората, с които Атлантида винаги се е наслаждавала на мирно съжителство, станали ненаситни — продължи Конлан.

Не всички; дори не повечето. Но няколко корумпирани, които били на власт. Достатъчно, за да лансират идеята да превземат земите ни и да вземат това, което е било наше.

— Да, особено златото и всичко ценно — изръмжа Вен.

— Можело, е да се справим с това. Според древни свитъци сме били на границата да намерим решение. Но точно тогава вампирите решили да се намесят — каза Конлан.

Райли потръпна.

— Имали сте вампири дори тогава?

— Кръвопийците са наоколо от началото, когато бог Хаос преспал с измамната си дъщеря Анубиса и започнал цялата отвратителна… — Вен мина на лирично звучащ език, който не беше дори малко познат на Райли.

— Те може и да са акнаша, но не разбират древния атлантски, Вен — отбеляза Конлан, иронична усмивка изви устните му.

След това доброто настроение изчезна от лицето му, а на негово място се появи изражение, толкова ужасяващо, че Райли стисна силно ръката му, в опит да го извади от какъвто и да е ад, който беше видял в ума си.

Изглежда това помогна малко, но Райли все още виждаше печата на хищник в свирепия израз на лицето му. Много внимаваше да не се протегне и да не докосне емоциите му. Знаеше, че не иска да види, каквото и да виждаше той в ума си.

— Анубиса — процеди Конлан. — Нечестивият съюз между Хаос и Анубиса, богинята на смъртта. Тяхното потомство са прародители на всички кръвопийци. Самата Анубиса е вампир, но доколкото успяхме да разберем, тя се храни повече с отрицателни емоции, отколкото с кръв. Колкото по-пламенни, толкова по-добре.

— Като болката от мъчение — прошепна Райли, като внезапно осъзна какво беше видяла и почувствала в спомените на Конлан.

Той издърпа ръката си от нейната и изражението му се превъплъти в маска на спокойствие. Фалшива маска на спокойствие по-скоро. Как беше успял да оцелее? Как би могъл който й да е да го направи? С мисълта дойде и отчаянието.

— Как можем да победим някой, който се смята за богиня?

— Тя е богиня — каза Вен.

Райли поклати глава.

— Не и за мен. Аз съм монотеистична и признавам само един Бог. Не че не съм съгласна с вашите вярвания по някакъв начин, но трябва да имам вяра, че тя не е всевластна. Във всеки случай, ако тя има божествени сили, тогава сме в беда.

— Забравяш, че ние също сме предвождани от Бог. Силата на Посейдон превъзхожда тази на Анубиса — посочи Вен.

Ярост я разкъса.

— Ами, къде, по дяволите, беше той, когато неговият собствен принц е бил измъчван почти до смърт? — извика Райли, като блъсна стола си назад, за да стане. — Къде беше глупавият ви морски Бог на моретата тогава?

Конлан я придърпа в ръцете си за кратка прегръдка, след което плавно я вдигна да седне в скута му, сякаш правеха това от години.

— Чест е за мен, че би предизвикала самия Посейдон, за да ме защитиш, mi amara акнаша — промърмори той в косата й.

Усещането на дъха му върху ухото й раздвижи нещо ниско в корема й и мускулите на бедрата й се стегнаха. Ако Куин и Вен не стояха точно там, взирайки се в тях невярващо с отворени усти, тя щеше да се обърне в скута му и да дари Конлан с една страстна целувка. Можеше и да го направи, въпреки всичко.