Той се напрегна, мускулите му се опънаха за контрол, докато тя потрепваше под него. Когато Райли се върна обратно на твърда земя, отвори очи и се загледа в него.

— Конлан?

Той се наведе и положи нежна целувка на устните й, ясно изпъкналите мускули на врата и раменете му й подсказваха колко много му струваше въздържането.

— Райли, знай това. След като древните истории го предричат, значи е истина. Чакал съм те, без да зная, през целия си живот.

Тя се втренчи в него, замаяна от това какво думите и емоциите му й казваха.

— Да не би да казваш…

— Обичам те, Райли. Ти плени сърцето ми. — С тези думи нещо в контрола му изглежда се пречупи. Той потъна в нея още веднъж, два, три пъти, после се заби в нея с един последен тласък, който го въведе толкова дълбоко, че тя го почувства в утробата си. Конлан отхвърли глава назад, извика името й и експлодира в нея. Умът, сърцето, дори душата му се отвориха за нея, по-пълно, отколкото някога преди и тя усети, че танцува, завърта се, отдава се на емоциите му. На страстта му.

И тя избухна отново, издигайки се все по-нагоре и по-нагоре към място, където никога не е била преди. Експлодира отново около него. Спускаше се отново и отново…

Към любовта. По някакъв начин, невероятно, но тя обичаше този мъж, който току-що беше срещнала. Мъжът, когото бе познавала винаги.

Преди да успее да си поеме дъх от това осенение, плавно вдигна щитовете си на място. Това не беше факт, който бе съвсем готова да сподели. Дори с Конлан.

Не още. Беше прекалено скоро. Ако обикнеш хората, те напускат. Не беше готова да го остави да си тръгне. Може би никога.

Конлан се строполи върху нея, като се подпря на ръцете си, така че да не я смачка с тежестта си. Единственият звук в стаята беше тежкото дишане. От двама им. След около минута, той се раздвижи и се претърколи настрани, като все още я държеше в прегръдките си.

— Забрави планината на боговете — промърмори. — Бих се отказал на мига от нея заради това.

Глава 24

Райли се събуди затоплена, доволна и приятно чувствителна на места, на които не е била от много дълго време. За момент тя не отвори очи, напълно щастлива просто да лежи в ръцете на Конлан, с глава, приютена на рамото му. Слънчевата светлина топлеше стаята. Мирът, дори въображаемият, какъвто знаеше, че е този, стопляше сърцето й.

— Чудех се кога ще се събудиш, поспаланке.

Тя се обърна леко, за да му се усмихне.

— Поспаланке? Минаваше четири часа, когато най-накрая ме остави да си почина.

Усмивката на лицето му беше самодоволна и безспорно мъжествена. Тя се засмя, после го ощипа.

— Хей! — Той се завъртя и я притисна под себе си. — Знаеш ли какво е наказанието за нападение на член от кралското семейство от Атлантида?

Тя завъртя очи.

— О, горкото бебе. Това лекичко ощипване? Със сигурност тъмница.

Очите на Конлан проблеснаха пакостливо и с нещо определено похотливо.

— О, не. Без тъмница за теб. Наказанието е тежък физически труд. В спалните ми покои.

Райли се закикоти. Не можеше да се спре. Видът на нейния горд воин, за пръв път весел и закачлив, просто я правеше щастлива.

Сърцето на Конлан подскочи при звука на безгрижния смях на Райли. Никога не се беше застоявал, след като преспеше с жена. Винаги бе знаел, че трябва да избягва неудобните ситуации. Но Райли. Райли. Смееща се, с бузи зачервени от щастие и в резултат от нощната страст. Той беше почувствал желанието й да се задълбочава, беше разбрал кога емоциите й капитулираха. И все пак, не си беше признала. Не и с думи.

Той се ухили.

— Може би трябва да поработим над това.

— Да поработим върху идеята как върша тежък физически труд? Не мисля — отговори тя, извивайки се в опит да се освободи.

Той отмести ръце и й позволи да се повдигне на лакти. Което всъщност го настани точно там, където искаше да бъде, с лице на нивото на възхитителния й малък пъп.

Той се спусна, хващайки я в капан отново, и облиза топлата й кожа.

— Хей! Не е честно — каза тя, все още смеейки се.

— Стой мирна — промърмори той, след което се плъзна надолу в леглото, докато не стигна интригуващия триъгълник от златисточервени къдрици.

— Конлан? Какво…

Гласът й заглъхна, когато той придвижи ръката си и проследи къдриците с един пръст.

— Мисля, че присъдата ти е на път да влезе в сила, mi amara. Лежи мирно и приеми наказанието си.

Той раздели бедрата й и ги приклещи с ръце.

— Но…

Конлан плъзна езика си по пътя, по който пръста му беше преминал, и тя изстена. Той се усмихна.

— Мисля, че затворникът трябва да се държи добре или наказанието ще се проточи.

Райли пое с усилие дъх, когато езикът на Конлан се плъзна по нея отново. Нервни окончания, които дори не подозираше, че притежава, се подпалиха и изстреляха огън по вените й, изпращайки дъга от електрически взрив право от езика му към всеки инч от тялото й.

Тя изстена, докато той целуваше, лижеше и я смучеше, отделяйки същото внимание, което беше засвидетелствал на гърдите й. Само че този път, тя щеше да свърши в устата му, ако не спреше.

Райли отмяташе глава насам-натам върху възглавницата, давейки се в усещането. Предаваше се на примитивния огън, който искреше от него и от нея, от двама им. Кой знаеше къде свършва единият и започва другият? О, устните му, езикът му, устата му. Тя беше готова да избухне. Само ако, само ако…

Той плъзна един пръст вътре в нея и натисна надолу.

— Конлан! — някой — тя ли беше това! — изкрещя.

Той добави втори пръст и започна да ги вкарва и изкарва от нейната влажност в синхрон с това, което правеше с езика си, и Райли се задъха, стенеща, умоляваща.

И тогава той спря. Очите й се отвориха рязко и тя се взря в него, докато се опитваше да диша и да се фокусира. Той й се усмихна, зениците му почти бяха погълнати от този танцуващ синьо-зелен пламък.

— Свърши за мен, Райли. Нека да почувствам твоята сладост в гърлото си.

След това отново наведе глава и тя свърши при първия допир на устата му. Отново и отново и отново, докато не си помисли, че ще припадне от усещането.

Когато Конлан най-накрая я освободи, я придърпа надолу до себе си и докосна бузите й.

— Плачеш. Нараних ли те?

Тя го погледна през сълзите, оплетени в мишите й.

— Не. Далеч е от това. Мисля… Мисля, че може би излекува нещо вътре в мен.

Тя обви ръце около врата му и придърпа главата му към себе си.

— Имам нужда от теб, вътре в мен, Конлан. Моля те.

Удоволствие и истинско чувство за притежание проблеснаха в очите му.

— Тогава ще ме имаш.

Той повдигна краката й и намести твърдата си ерекция срещу нея, насочвайки я към чувствителното й ядро.

— Сега? — попита той, като я закачаше.

— Сега.

С един тласък, той проникна в нея докрай и тежките му топки се удариха в дупето й. Тя извика и се стегна около него, гърчейки се отново и отново.

Конлан се отдръпна, навлезе още веднъж и изстена, когато тялото й се стегна около неговата твърдост. След по-малко от дузина тласъка той извика и достигна собственото си освобождение, потрепна в ръцете й, а спазмите му вътре в нея продължиха дълго след това.

Когато отново можеше да формулира някакви думи, Райли се засмя.

— Добре, напълно пледирам за виновна, ако това е наказанието.

Конлан се завъртя на една страна и я издърпа със себе си.

— Не съм сигурен, че можем да наречем това наказание — каза той, като все още дишаше тежко. — Освен може би за теб. Самоконтролът ми е толкова лош, колкото на неопитен младеж в ранните му дни в Академията.

Тя се сгуши в ръцете му.

— Разкажи ми.

— За моята липса на контрол?

— За Атлантида. Трябва да е невероятна.

Той улови устните й в целувка.

— По-невероятно е, отколкото можеш да си представиш. Нямам търпение да ти покажа дома си. Първо обаче душ. После храна. След това ще ти разкажа всичко, което поискаш да узнаеш.

Тя поклати глава.

— Храна. В момент като този. Всички мъже ли мислят за храна?

Той седна, с нея, все още в прегръдките му, а после стана и я понесе, все едно не тежеше нищо.

— Не съм сигурен, че можеш да ме питаш това след такава нощ, малък емпат. Поне не и така, че да звучи правдоподобно.

— Не съм малка! Пусни ме долу — каза тя, като се държеше здраво за врата му и се смееше.

— Ще го направя. Под душа. — Той разкърши вежди в имитация на похот. — Споменах ли, че съм от Атлантида? Направо съм страхотен с водата.

Тя се смя по целия път до банята, където откри, че той не беше страхотен с водата.

Беше грандиозен.



Вен излезе изпод душа и осъзна какво дразнеше ума му. Не беше чул нищо от стаята на Райли цяла нощ. А определено беше видял Конлан да влиза там, след като му подхвърли безцеремонно Денал. Беше очаквал експлозия. От един или друг вид.

Не че беше имал намерение да се мотае наоколо, ако нещо подобно на вибрациите на чист секс започнеха да пулсират през стените, както миналия ден. Нещо в емпата и атланта караше сексуалното напрежение помежду им да се излъчва гръмко на радио честотата. Може би това беше въпрос, върху който трябваше да се замисли.

Сети се за сестрата на Райли, докато навличаше чисти панталони и тениска. Нее, мацката беше прекалено мрачна и сложна за него. Той ги обичаше простовати и приветстващи. Лесни за напускане.

Боговете му бяха свидетели, че и той е предопределен за същата неприятна съдба, като тази на Конлан. Да се омъжи за някоя древна девица, която щяха да изберат за него след време. Беше дълг на кралското семейство да реализират плановете на Съвета, отнасящи родословието на Атлантида.

Разочарованието да бъдеш принц. Не че някой от Воините на Посейдон щеше да избегне точно това вълнуващо задължение. Принудителна женитба за девица на единадесет хиляди години. Юху, можеше ли да удържи вълнението си?

Поне имаше още петдесетина години, преди онази му работа да попадне на дръвника, така да се каже.

Грабна чантата, която беше захвърлил до вратата, когато се прибра по средата на нощта. Сметна, че Райли щеше да си я поиска сега.

Ухили се при мисълта какво може да завари в стаята й.

Отвори вратата и излезе в коридора, като почти връхлетя върху Аларик. Жрецът отново беше облечен изцяло в черно, което само подчертаваше изключителната бледност на лицето му.

Някой беше пропуснал съня си за разкрасяване.

— Внимавай къде стъпваш, Венджънс. — Ръмженето на жреца би изплашило повечето хора.

Вен само се засмя.

— Какъв таралеж ти е влязъл в гащите? Не можа да заспиш, след като се направи на глупак пред сестрата на Райли миналата нощ ли?

Аларик замръзна, след което бавно обърна глава, за да погледне Вен. Мощ искреше в очите му със свирепо зелено.

— Може би ще поискаш да се научиш да гледаш в краката си в повече от едно отношение. Аз съм почти на границата на търпението си.

Вен точно понечи да му отвърне, но нещо в очите на жреца го спря. Ако не беше сигурен, че греши, щеше да се закълне, че Аларик изпитва някаква болка.

Ако не беше сигурен, че греши.

— По дяволите, защо да разваляме деня, преди дори да съм си изпил кафето? Нека да си вземем кофеина, Аларик. О, трябва да занеса тези неща на Райли, ако тя и Конлан не са се избили един друг миналата нощ. Не почувствах нищо от стаята й снощи.