Слава на бога, че никога не му каза, че го обича.

— Не че е така — измърмори горчиво тя. — Краткотраен момент на причинена от страст лудост, нали?

Частица от болка, намираща се някъде дълбоко в гърдите й, заболя в протест при тази мисъл, но тя я потисна. Безмилостно.

Точно, какъвто беше той. Безжалостен. Смачка глупавите й фантазии, че най-накрая е намерила някого, който щеше да разбере каква беше в действителност… и да я обича. И няма да я напусне.

— Райли?

Страхотно. Сега дори си въобразяваше гласа му. Тя стисна още по-силно очи и игнорира влагата, която се появи на миглите й. Пръст помилва бузата й и очите й се отвориха. Не беше го извикала във въображението си. Той беше тук.

Конлан коленичи пред нея и взе ръцете й в своите, въпреки опитите й да избегне хватката му. Внезапно стаята се оказа празна. Без воини, без оръжие. Само двамата.

И болката.

— Райли, не можеш да позволиш на секунда съмнение да разруши това, което намерихме помежду ни — каза той. — Аларик и неговите предсказания за гибел могат да изгният в деветте кръга на ада, доколкото зависи от мен. Имам нужда от теб.

Дори с щитовете, покрили емоциите й и блокиращи неговите, можеше да види терзанието на лицето му. Линиите, обграждащи устата му, сякаш се бяха задълбочили с десетилетие в рамките на последния половин час. Вероятно тя самата не изглеждаше особено секси. Не че я беше грижа. Отново затвори очи, твърдо решена да го игнорира.

Поколеба се, когато почувства дъха му върху лицето си, целувката на челото си.

— Оцелях петстотин години само защото не се доверявах на никого, Райли. Защото не вярвах в никого. Защото не обичах никого.

Тя отвори очи, защото се нуждаеше да види лицето му.

И свали щитовете си, изпитвайки потребност да почувства сърцето му.

И двете й казваха едно и също. Конлан, този горд воин, се унижаваше пред нея. Отчаяно искащ нейната прошка.

Болката в очите му съперничеше на всичко, което беше усетила в спомените му, от времето на мъчението на Анубиса. И неочаквано вече не можеше да го понесе.

Не можеше да понесе да бъде тази, която му причинява болка.

— Конлан, аз…

Звукът от ботуши, крачещи надолу по коридора, я прекъсна. Беше Вен, който бе надянал на лицето си изражение, подходящо за битка.

— Аларик каза, че тръгваме веднага. Тризъбеца крещи в главата му, при това с ново ниво на сила. — Той погледна надолу към Конлан и Райли и очевидно не беше щастлив от това, което видя, но не каза нищо. Просто се обърна на петите си и излезе с гневна походка.

— Трябва да тръгвам сега, mi amara акнаша.

— Знам. Пази се.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна? — гласът на Конлан беше напрегнат, а отчаянието го правеше дрезгав. — Можем да се справим с това тогава. Обещай ми.

— Да. Обещавам. Върви сега. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-скоро ще се върнеш.

Той я притисна към себе си в свирепа прегръдка, след което улови устните й в пламенна целувка.

— Ще оставя Денал и Бренан на стража при теб. Пази се заради мен, Райли. Имам нужда да си в безопасност.

Момент по-късно вече го нямаше, а предната врата се затръшна след него. Тя потъна в дивана, чудейки се дали той щеше да преживее сблъсъка с враговете си.

Питайки се, как щеше да оцелее тя, ако не успееше.

* * *

Райзън се загледа със значително задоволство в облечените в сини роби, коленичили фигури на двадесетте члена на Обществото на Платонистите, които бяха дошли да предложат услугите и почитта си на принца на Атлантида.

Все още не върховния, но и това щеше да стане.

Основният етаж на склада беше идеално място за импровизирана среща. Той стоеше на дървена платформа, а масата пред него беше празна, с изключение на обвит в плат пакет. Свещи осветяваха масата, макар да имаше прожектори, закачени из сградата.

Скоро Тризъбецът щеше да освети нощта.

Той бръкна с една ръка в джоба на якето си и погали камъка, който се намираше там. Сега беше времето за малко демонстрация на сила.

— Изправете се и вижте изпълнението на пророчеството — извика той. — Вижте първата стъпка на Воините на Посейдон, докато отново заемат полагащото им се място сред обществото на земята.

Той нежно отгърна плата от обекта, който бяха дошли да видят, и вдигна проблясващия златен Тризъбец високо над главата си.

— Тризъбецът на Посейдон! Инструмент за сила на владетеля на Атлантида от незапомнени времена!

Шумни поздравления разтресоха стените, а тропането с крака прогърмя и отекна в огромната стая.

— Атлантида! Атлантида! Атлантида!

Райзън извади смарагда от джоба си и сведе Тризъбеца до нивото на очите си. Затваряйки за миг очи, той произнесе кратка молитва.

„Посейдон, баща на водата.

Господар на елементите, въплъщение на справедливостта за всички атланти.

Чуй нашата молба, почувствай нашата нужда.

Възстанови Атлантида до предишната й слава.

Чуй нашата молба, почувствай нашата нужда.“

Той отвори очи и преди да може да помисли за ужасната смърт, която го чакаше, ако предположенията му са грешни, сложи смарагда в най-горния от седемте празни отвора на жезъла на Тризъбеца.

Сила се надигна веднага, след като камъкът пасна на мястото, изсвистя през Тризъбеца и почти изгори ръката му. Той стисна юмрук дори още по-силно около жезъла, изразявайки шумно радостта и триумфа си с всички останали.

Ослепяваща зелена и сребриста светлина се изстреля от Тризъбеца и освети затъмнената стая със силата на пустинно слънце по обяд. Самите елементи отговориха на примамливия повик на Тризъбеца и вятър се завихри безумно около него, повдигайки наметалата и косите на хората.

Струйки вода се втурнаха в стаята от стените, тавана, от ръждясалите тръби, които не бяха приютявали вода от много години. Те се завъртяха и усукаха из стаята, танцуваха със светлината, валсуваха в блестящ показ на сила.

Силата, ах, силата. Гласът на Райзън почти изчезна, гърлото му беше раздразнено, но той продължи да крещи своята победа.

Атлантида ще бъде моя и тези слаби човеци ще се предадат скоро след това. Отново светът ще трепери в краката ни. В моите крака.

— Аз съм Райзън от Атлантида и постановявам, че така ще бъде.

Тризъбеца изстреля вълна от унищожителна топлина през ръката му при тези думи, а той се смееше дори, докато тя прогаряше плътта му. Смееше се на болката.

И започна да планира битката.

Глава 27

— Може ли да постоя с вас? — Денал се поколеба на вратата.

Приличаше много на стрелец от Дивия запад. В допълнение към кинжалите, прикрепени към бедрата му, носеше през гърдите си сложна плетеница от кожени ремъци, шито придържаха нещо подобно на двоен кобур.

— Към О. К. Корал14 ли си се запътил? — попита Райли и намери сили да се усмихне.

Веждите му се сключиха.

— Моля?

— Нищо. Няма значение. Това е нещо от Дивия запад, вероятно отпреди твоето време. Не, че нещо е отпреди твоето време, всъщност. О, забрави.

Той закрачи към прозореца. Дръпна щорите настрани и надзърна навън.

— Бренън пое първата смяна отвън. В действителност не очакваме някакви проблеми. Никой не знае къде сме.

— Това си мислеха и Райзън, и бандата му. Какво ще стане, ако те също имат емпат под ръка?

Тя наблюдава как очите му се разширяват и ужаса преминава през лицето му.

— Не сме помисляли за това! Но, но Аларик каза, че ти си първата акнаша от десет хиляди години насам.

Райли се изправи, а после закрачи напред-назад.

— Точно така. А после се появи и сестра ми. И кой знае още колко има, които сте пропуснали в арогантността си?

— Знаете ли за други като вас и лейди Куин?

Лейди Куин. Колко щеше да се смее тя на това.

Или може би нямаше. Райли всъщност не познаваше тази нова Куин. Тази, която предвождаше върколаци в битки.

Тя отвори съзнанието си. Изпрати емоциите си в нощта, да търсят сестра й.

Не почувства нищо. Сякаш Куин наистина бе умряла в онази окървавена гора. Или пък я бе изолирала, отново. Криейки нещата, които бе извършила, и човека, в който се бе превърнала. Райли се натъжи при тази мисъл.

— Лейди Райли?

Тя премигна. Фокусира се върху лицето му.

— Не. Не съм срещала никой друг, освен Куин, който да може да изпрати и да получи емоции като нас. Мисля, че майка ми може и да е имала този талант. Нещо в спомените ми за нея…

Затваряйки очи, тя изпрати сетивата си в различна посока. В търсене на втория човек, който се бе настанил в сърцето й и си бе очертал с колчета място за къмпинг там.

Конлан.

Тя почувства реакцията му; синьото и златното на топлината и загрижеността му я заляха.

Райли? Нуждаеш ли се от мен?

Не. Аз… не. Пази се. Намери своя Тризъбец и се върни бързо. Моля те.

Веселието му проблесна в нея, примесено със силно облекчение. Дори от разстояние ме командваш. Трябва да обсъдим тази твоя склонност на неуважение към член на кралското семейство.

Хей, аз съм част от демократичната партия, приятел. Ние сритахме един кралски задник заради свободата, не мисли, че не можем да го направим отново.

Преди да успее да отговори на закачката й, връзката между тях потрепери. Кръвта се смрази във вените й.

Конлан?

Добре съм. Трябва да… трябва да се съсредоточа. Ще се видим скоро.

И бариерите на съзнанието му се затвориха, изхвърляйки я насила от емоционалната им връзка.

Денал стоеше пред нея, стиснал дръжките на кинжалите си в юмруци.

— Какво става?

— Не зная. Мисля, че няма нищо. Надявам се да няма нищо — тя седна на канапето. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — каза той мрачно. — Макар че аз трябваше да се бия с останалите от Седемте, за да си възвърнем Тризъбеца.

Той беше толкова млад. Достатъчно млад, за да бъде гневен, когато е оставен извън битка и кръвопролитие.

Или може би това бе мъжът в него, не младежът.

Тя се усмихна унило.

— Съжалявам, че ти се падна да си бавачка.

Отне му един удар на сърцето време, за да я разбере.

— Какво… о, не. За мен е чест да ви служа и защитавам, милейди. Просто…

— Не се тревожи за това. Ако имах чифт кинжали като твоите и знаех как да ги използвам, предполагам, че също щях да искам да участвам в екшъна. Поне щях да помогна да защитим…

— Принца — Денал кимна. — Тогава вярно ли е това, което легендата казва за акнаша? Че можеш да предизвикаш сливането на душите за толкова кратко време?

— Какво да направя? — Райли усети бузите й да пламват, бе толкова лесно да я разгадае човек, но бе любопитна. — Какво е сливане на душите?

— Казват, че когато една акнаша обича истински, тя ще се отвори за възлюбения си, за да може той да пътува из коридорите на сърцето и душата й.

— Много поетично — каза Бренан, влизайки в стаята. — Недостатъкът на местата от типа „скрити на най-очевидното място“, които Вен предпочита за скривалища, е, че съседите са подозрителни към такива като мен, които патрулират през нощта.

— Привличате нежелано внимание тук в предградията, така ли? — попита Райли, опитвайки се да говори с нехаен тон.

Думите на Денал я бяха разтърсили повече, отколкото искаше да си признае.