Истината имаше навика да прави така. Когато обича истински.

— Трудно е да си незабележим, когато представляваш метър и деветдесет секси парче, Бренън. Да не би да имате някакъв вид отвара за великолепие във водата в Атлантида?

Тя погледна към двама им, стоящи пред нея, само мускули, носещи кожа и изобилие от стомана. Сякаш появили се от някоя странна паралелна вселена, където моделите носят оръжие.

Денал клатеше глава.

— Ние не живеем във вода в Атлантида. Куполът ни предпазва — тя премигна, след това се засмя толкова силно, че я заболя устата и се опита да обясни, когато той придоби раздразнен вид.

— Не, не, не се смея на теб, Денал. А на себе си. Попаднах в заешката дупка15 с подивели секси модели.

Това отново й докара най-лошия случай на нервно кикотене, което е имала някога, и Денал, който поклащаше неодобрително глава, само го влоши. Дори Бренан се усмихна, макар че усмивката не докосна очите му.

Когато успя да си поеме отново въздух, тя избърса очи.

— Добре. Съжалявам. Наистина. Понякога ме връхлита просто така. Без съмнение ще се смея и на смъртния си одър. Какво ще кажете за пица? Две или три?

Тя ги изучаваше, преосмисляйки плановете си за поръчката. Отвличане на вниманието. От това се нуждаеха.

— Не, пет пици с всички възможни добавки. И може да си пуснем някои от тези филми. Вен има най-внушителната колекция от класически филми, която съм виждала някога. Някой да е навит за оригиналния Кинг Конг?

* * *

Конлан следваше Аларик, докато прелитаха през града, с тела, преобразувани в проблясваща мъгла. Вен и останалите ги следваха в две коли от колекцията на Вен. Те откриха още в началото, че модерните оръжия, нещо повече, всички, които не съдържаха нито следа от орейхалк, не можеха да бъдат променяни от процеса на трансформация.

Вен обичаше да взема играчките си със себе си. Той имаше повече оръжия, отколкото във военен склад за снаряжение.

И те със сигурност се нуждаеха от тях. Въпреки че петима от воините на Райзън бяха убити, те все още може би ги превъзхождаха числено. Родът Микена може да са довели много, много повече за охрана на откраднатия Тризъбец.

Защо? Изпрати той мисълта към Аларик.

Той вярваше, че си мъртъв. Искаше Атлантида да заеме онова, което той мисли за полагащо й се място сред земляните. Стана нетърпелив от плахите действия на Съвета. Видя себе си като крал, без съмнение.

Конлан чу това, което остана неизречено. И ти вярваш в същото?

Макар да не беше емпат, не срещаше затруднение да разчете възмущението в мислите на жреца.

Ако не сега, кога, Конлан? Възложено ни е да пазим човечеството. Изпълнихме ли тази клетва, криейки се като жени? Не, това е неподходящо. Дори у твоята жена и нейната войнствена сестра няма и едничка мисъл да се скрият, което е срамота.

Аларик увеличи рязко скоростта, сякаш опитвайки се да избегне мислите за Куин. Конлан трябваше да разбере нещо повече за тази реакция, за да е сигурен. Но за момента имаше много по-належащ въпрос.

Аларик каква е тази гибел, за която говореше? Втори катаклизъм?

Но вместо да отговори, Аларик се гмурна надолу към дърветата, които бяха разпръснати около гол парцел, който граничеше с голяма, западнала на вид, сграда.

Постройка изпълнена със светлини и звук и обградена от коли.

Когато жрецът се върна в тялото си, той отметна глава и ръце назад, от всеки негов опънат мускул струеше напрежение.

— Тризъбецът е тук. Призовава ме… укорява ме. Извикай останалите. Открихме го.

Конлан, който съобщаваше посоката, в която се движеха, на Вен по време на пътуването, изпрати последните координати по мисловната им връзка. Вен. Побързайте.

Мислите на брат му се върнаха при него като стрела. Най-много пет минути. И после ще накараме господаря на рода Микенски да съжалява за деня, в който се е родил.

— Пет минути, Аларик. Трябва да изчакаме останалите. Като гледам паркираните коли, значително ни превъзхождат числено.

Аларик се запъти напред, очите му блестяха в мрака.

— Повечето са хора — изръмжа той. — Мога да ги почувствам. Както и да е, няма значение. Никой от тях не може да се мери с мен. Ще въздам правосъдието на Посейдон върху тяхната плът.

Конлан се озова светкавично пред Аларик, за да го блокира. Да препречи пътя му.

— Ще изчакаш. Като твой принц, ти заповядвам. Ако те унищожат по някаква случайност, заради численото си превъзходство, каква надежда ще остане за Атлантида?

Лицето на Аларик бе свирепо. Не се виждаше и следа от приятеля от детството на Конлан от яростния стремеж, изписан на лицето му.

— Махни се от пътя ми, принце. Това е повелята на един бог и ти не можеш да ме отклониш от моята задача.

— Не като принц, може би. Но като твой приятел? — Конлан протегна ръка, за да сграбчи тази на жреца.

Светлината от очите на Аларик пареше, там където докосна лицето на Конлан, но той не отстъпи.

Аларик отскубна ръката си, повдигна длани, за да призове силата и въздушен поток събори Конлан на земята. Той започна да се бори с елемента на вятъра, опитвайки се да се изправи.

Аларик просто се взря в него с каменно лице.

— Аз нямам приятели.

И след това се запъти през полето към ярките прозорци на склада.

Глава 28

Анубиса се присмя на приведената глава на така наречения господар-вампир. Нейният баща-съпруг щеше да се свие от срам, ако можеше да види разводнената кръв на тяхната раса.

Какъв късмет, че беше убила Хаос, когато имаше тази възможност. Мислите й се върнаха на неговата смърт със съжаление.

Съжаление, че тя никога нямаше да може да се повтори.

Абсолютният, унищожителен екстаз от изтръгването на югуларната вена на нейния кръвосмесителен любовник, докато той свършваше в нея. Неговият безсилен гняв, докато семето и кръвта му се изливаха от пениса и врата му в нея.

Той я беше направил богиня на смъртта и тя бе погълнала душата му. По някакъв начин беше толкова подходящо.

Но сега беше останала с това бледо подобие на величие, което се осмеляваше да се опитва да командва.

— Пропукването в естествената материя на елементите? Не го ли почувства, глупако?

Той се сви от страх в краката й, не беше достатъчно мъж, за да я погледне в лицето.

— Почувствах го, всемогъща моя. Какво би искала да сторя?

Тя почти нежно изпъна единия си крак, обут в коприна, и го изрита с достатъчно сила, за да го запрати във въздуха. Той се заби в стената на стаята си и се плъзна надолу към пода. Почти безгръбначен. Безполезен.

— Стани, ти, патетична торба с червеи. Това, което искам да направиш, е да проследиш аномалията и да откриеш тези атланти, които се осмеляват да смущават елементите. — Ярост разпали очите й до пламтящо червено и тя едва чувстваше кръвта, която се стичаше от ретините й, надолу по лицето.

— И вземи Дракос със себе си. Мисля, че той може би има малко от разума, който на теб очевидно ти липсва.

— Но…

Тя утихна, и температурата на въздуха в стаята падна до степен, достатъчна, за да замръзне човешката кръв. Така. Ето какво било усещането на ярост. Бяха изминали векове, откакто беше повдигала настроението си над летаргия.

— Съмняваш се в мен? — попита тя, гласът й беше шепот на огнена смърт.

— Никога — задъха се той, изправяйки се от пода.

— Намери атлантите. Веднага. И може би ще те оставя да живееш.

* * *

Вен шофира през последните стотина метра с изключени светлини, профучавайки по улицата с бясна скорост. Атлантското нощно зрение понякога беше предимство.

Джъстис излезе от колата, преди Вен да успее да изключи от скорост и да паркира. Бастиян и Алексий скочиха от задната седалка веднага след него.

Вен изскочи навън и погледна нагоре при звука на вятъра, бушуващ над главата му. Беше Кристоф, решен да пътува чрез мъгла, макар че силата и бързината му не можеха да се мерят с тези на Конлан и Аларик.

Вен кимна. Той разбираше гордостта.

— Конлан! — прокънтя гласът на Джъстис и Вен се затича.

Проклятие. Не брат му. Не отново.

Той се блъсна в групата от воини, тъкмо когато Джъстис издърпваше Конлан на крака.

— Ранен ли си?

Конлан му хвърли поглед, поклати глава и си пое дъх.

— Не, но ще наритам блестящия зелен задник на Аларик, когато се докопам до него. Копелето използва магия, за да ме разкара от пътя си към Тризъбеца. Не поиска да изчака подкрепление.

Кристоф се върна с проблясък във формата си до тях, с прехласнато изражение, което се взираше по посока на грозната сграда от тухли и стомана от другата страна на полето.

— Това е Тризъбеца — въздъхна. — Той пее. Никога не съм чувствал такава сила.

С вкаменено лице, Кристоф се препъна в посока на сградата, без да обръща внимание на вика на Вен да спре. Бастиян застана пред него и небрежно го удари в челюстта, като почти събори воина.

Докато премигваше и очите му започваха да отчитат заобикалящата го среда, Кристоф потри челюстта си и се намръщи на Бастиян.

— Защо, в името на деветте кръга на ада, го направи?

Бастиян се ухили.

— Просеше си го от известно време. О, и да, беше изпаднал в някакъв транс.

Конлан пристъпи напред.

— Достатъчно. Трябва да се разпръснем и да разберем в какво сме на път да се забъркаме. Нещо, с което Аларик вероятно се е заел вече. Ако има някой на пост, погрижете се за него. Безшумно.

Бастиян извади кинжалите си.

— Тих е моето второ име, милорд. Ние сме върхът.

Кристоф изсумтя.

— Грозен е второто ти име.

Алексий тръгна напред и изблъска с рамо Кристоф, докато го подминаваше.

— Още една дума и ще откриеш напълно ново значение на думата грозен, тъпако — изръмжа той.

С жестове Конлан даде знак на Джъстис да заеме позиция вляво, а на Алексий да направи същото вдясно. Той се отправи право напред към средата, като измърмори кратка молитва към Посейдон Аларик да се забави още една проклета минута.

Точно тогава прозорците на сградата се пръснаха на парчета.

* * *

Бренан рязко вдигна глава.

— Някой се приближава. — Ръцете му се озоваха на оръжията, които никога не бяха много далеч от обсега им.

Райли беше забелязала, че и с всички останали бе така. Дори когато беше в леглото с нея, кинжалите на Конлан бяха на масата, на една ръка разстояние.

Бузите й се обагриха в розово, когато осъзна, че мисли (за около петдесети път през последния час) за Конлан — гол. Боже, превръщаше се в мъж, в чиято глава беше само мисълта за секс, секс, секс. Оставаше да започне да се чеше по чатала и да развие непреодолима нужда да играе фентъзи футбол16.

— Вероятно е разносвачът на пица — отвърна тя. — Ура за доставката на време. Нека си взема портфейла.

И Бренан, и Денал станаха, за да я придружат. Тя постави юмруци на кръста си.

— Това е разносвачът на пица. Вероятно някакво мършаво гимназистче, което ще се напикае в гащите, ако се появите на вратата, изглеждащи като Конан Атланта. Ясно?

Прозвуча звънецът на вратата, а Бренан поклати глава.

— Няма да отидеш сама.

Тя призова логиката му.

— Виж, ако изплашиш момчето, той ще има страхотна история, която да разказва в пицарията, нали така? Наистина ли искаш адреса и телефонния номер на вашата, така наречена безопасна къща, да бъдат записани в компютърната система на хора, които си мислят, че търгуваща с дрога рокерска банда живее тук?