Денал изтегли меча си, с цялата стойка на „Аз съм воин, а ти си бедната беззащитна девица.“ Райли завъртя очи.

— Бренан? Ти си по-старият и по-мъдър, нали? Не съм ли права?

Звънецът на вратата прозвуча отново. Най-накрая Бренан кимна.

— Можеш да отидеш. Ще стоя зад вратата, докато приключиш сделката.

— Добре. Да тръгваме, преди пеперонито ми да изстине.

Тя спря филма — човек не можеше да не хареса Фей Рей17, и извади портфейла от джоба на якето си по пътя. Бренан й подаде няколко сгънати банкноти.

— Няма да плащаш за нашата храна, лейди Райли. Макар че благодарим за предложението.

Тя сви рамене и му позволи да пъхне парите в ръката й.

— Добре. Може би да бъдеш кралски воин е по-добре платено, отколкото да си социален работник?

Бренан застана зад вратата, като премести един чадър от пътя си.

— Атлантите имат ли наистина нужда от чадъри? Мислех си, че вие, момчета, обичате водата, — пошегува се тя, като се надяваше Денал да започне да говори за купола отново.

Но той само се ухили и поклати глава, след което се скри зад вратата на килера. Тя погледна към снопчето с банкноти.

— Боже, в действителност нямаме нужда от няколкостотин долара за пица. Момчето ще получи як бакшиш!

Смеейки се, тя отвори вратата, докато все още разделяше банкнотите.

— Влизай, пич, колко е…

И тогава беше блъсната назад върху пода от първия от тълпа съскащи вампири.

* * *

Аларик гледаше към Райзън над главите на наведените човеци, като му се искаше да повърне от светотатството да види Тризъбеца на това мрачно място. В ръцете на това крадливо копеле.

Ударът на първия му снаряд с енергия беше отскочил от кръга от мощ, заобикалящ Тризъбеца и този, който го държеше. Дори докато Тризъбецът защитаваше Райзън, неговата примамваща песен звучеше още по-настоятелно в главата му.

Спаси ме, жрецо. Занеси ме обратно в храма на моя бог.

Силата в този призив, усилена отвъд всичко, което беше познавал преди, го изпепеляваше, дори докато го примамваше. Сила отвъд всички представи.

А Райзън беше сложил само първия камък.

Да, само първия. Възстанови величието ми, Аларик, и слава и сила ще бъдат твои без мярка.

За част от секундата, мислите на Аларик се върнаха към Куин. Но тя никога не би могла да бъде негова. Ако силата щеше да е неговата единствена любовница, той щеше да я язди разгорещено.

Той вдигна ръце, издигна се във въздуха и се понесе над телата на воините, които бяха повалени от първия му залп.

— Идвам за това, което ми се полага по право, Микенецо, — извика той, с дълбок глас, който отекна със силата, която беше насочил.

— Твое? Претендираш прекалено много за себе си, жрецо. Тризъбецът принадлежи на Посейдон. Ти си само негов слуга — подигра се Райзън. — Или се стремиш към божественост сега, когато Конлан е мъртъв?

— Конлан е жив, глупако. Дори сега идва насам, за да разбие трогателната ти армия — това, което е останало, след като шейпшифтърите ви победиха вчера.

— Лъжеш! — изрева Райзън. — Би излъгал за мъртвия си принц, за да преследваш сила за себе си?

Гласът на Конлан се вряза в бученето на надигащата се сила.

— Изглежда слуховете за моята смърт са силно преувеличени.

Райзън рязко обърна глава към съвсем живия принц. Шокът явно беше отслабил хватката му, защото ръцете му затрепериха върху Тризъбеца и той почти го изпусна.

Точно, когато воините на Райзън се размърдаха и започнаха да се изправят от местата, където бяха паднали при първия залп, Вен, Джъстис и останалите се втурнаха през прозорците и задната врата на сградата. Обградиха стаята.

Райзън застина с отворена уста.

— Конлан! Как си оживял след седем години?

Конлан направи крачка към него, заплаха помрачаваше чертите му, а от всяка линия на тялото му се излъчваше кралска заповед.

— О, ще си поговорим, Микенецо. Или по-скоро, аз ще говоря, а ти ще слушаш. Но засега ще върнеш Тризъбеца на жреца на Посейдон.

Райзън вдигна блестящия жезъл във въздуха.

— Не мисля. Ние решихме, че Атлантида трябва да поеме по нов път. Дори да не си компрометиран след толкова много години с Анубиса, ти си заседнал в миналото. Аз съм пътят на бъдещето. С това тук никой не може да ме спре.

Аларик призова елементите и оформи топка от блестяща енергия, която запрати по Райзън. Тризъбецът отклони само част от удара и енергийната сфера изблъска Райзън няколко крачки назад. Около него воини от рода на Микена извадиха оръжията си и започнаха да се приближават.

Конлан обърна поглед към Аларик и кимна.

— Да си поиграем.

* * *

Райли се взря в ярките и червени очи на вампира, чийто длани стискаха врата й. Чу гласове; звукът на битката. Денал и Бренан ревяха името на Атлантида и Посейдон. И въпреки това всичко звучеше много далечно. И изглежда се случваше със забавен ход.

Всичко, върху което можеше да се фокусира, бе слюнката, събираща се в ъгъла на устата на вампира, докато я убиваше. Устните ме се присвиха над пожълтелите и изпочупени зъби, докато надигаше глава, за да я захапе.

Тя щеше да умре от зъбите на вампи с лоша устна хигиена.

Така и не казах на Конлан, че го обичам.

Отчаянието й даде сила. Тя изтласка ръцете си нагоре, а после ги разтвори според тактиката, която беше учила, за да се отскубва от хватката на нападатели.

Разбира се, това бяха нападатели, които не можеха да повдигнат къщата й с една ръка, както един проклет вампир би могъл да направи.

Но все пак това разхлаби хватката му за част от секундата. Достатъчно, че да удари с коляно слабините му, питайки се, докато го правеше, дали вампирите имат тестиси.

Противният му писък й подсказа, че имат.

Тя се претърколи изпод крещящото създание, като самата тя пищеше. Разтърси нощта с пронизителен, лишен от думи писък.

Изпрати мислите и ужаса си към Конлан, много по-силно, отколкото някога беше предавала.

Вампири! Прекалено много! Денал… О, Господи, не.

Тя замръзна за момент, обладана от ужас. Прекалено много, прекалено много, прекалено много. Няма да умра по този начин.

Тя сграбчи чадъра, който невероятно, но все още стоеше подпрян на вратата на килера и изтича към четиримата вампири, които атакуваха Денал.

— Махнете противните си ръце от приятеля ми! — крещеше тя, дори когато Денал забиваше меча си в гърдите на вампира пред себе си. Сигурно беше улучил сърцето, защото вампирът експлодира в отвратителна каша от кръв и кости върху килима.

Бъркотията започна да се стопява, още докато Райли се насилваше да мине от там с островърхия край на чадъра, прицелен към друг вампир.

Бренан извика към нея от ъгъла, където се биеше с още трима. Вероятно вече беше убил няколко от тях, тъй като доста повече от седмина други нахлуха през вратата.

— Райли! Онзи, който те нападна! Трябва да му отрежеш главата!

Тя спря, погледна към Денал, после към Бренан, след което отново към вампира, който се опитваше да стане.

— Със скапания чадър? — извика тя.

— Зад теб! Килерът!

Тя дръпна рязко вратата и видя помещение пълно с оръжия.

— Какво…

Сграбчи най-близкото нещо, което изглеждаше като бойна брадва от старите филми.

— Какво пък. Винаги съм искала да бъда викинг.

Стига си бърборила Райли, каза си тя, почти изплашена до смърт.

— Райли! Сега!

Тя трепна и рязко се завъртя, като държеше брадвата пред себе си. И отряза върха на главата на вампира, който пълзеше зад нея. Кръв и мозък се изляха от скалпа му, пръскайки съсиреци по краката и ботушите й. Което прогони и последната капка здрав разум от ума й.

— Има мозък по краката ми! — изпищя тя, като сечеше и кълцаше умиращия вампир, а един от ударите отдели главата му от врата.

— Не мога да понеса това! Не. Мога. Да. Понеса. Това.

Тя избяга от стаята, но се подхлъзна на кръвта и мозъка по пода и почти падна. Хълцайки от ужас и чист, пронизващ адреналин.

Затича се към вампирите, заобиколили Денал, все още сечейки и кълцайки с брадвата.

— Не, не, не! Оставете го на мира! — хълцаше, пищеше и викаше. Не говореше смислено. Не я беше грижа.

Отдавна бе минало времето за здрав разум.

— Има мозък по краката ми. Аз съм социален работник! Ще разрежа главата ти на три!

Сляпа ярост я завладя, и тя се въртеше от дясно на ляво, влагайки всичкия гняв и несигурност от деня в удара си. Брадвата се вряза в рамото на вампира пред нея и се плъзна надолу до центъра на гърдите му.

Когато падна на земята, пищейки, брадвата замина с него. Тя не можеше да я издърпа. Беше се заклещила между костите на вампира, в гръдния му кош.

— Райли! — гласът на Бренан проехтя към нея. — Излез от тук веднага! Излизай… бягай на безопасно място. Веднага!

Денал, който все още се биеше яростно, с меч в едната ръка и кинжал в другата, погледна към Райли над рамото на вампира, който го атакуваше.

— Лейди Райли! Моля ви! Отидете някъде на сигурно място! Позволете ми да изпълня ролята си на ваш защитник.

Тя стоеше там ридаеща, замръзнала между две биещи се групи. Бренан свали още един вампир и само един остана срещу него. Денал все още се биеше с двама.

— Трябва да взема друго оръжие. Трябва да помогна — изплака тя. — Конлан! Къде си?

Но когато се опита да се свърже с него, всичко което почувства, беше онази странна пустота, с която по-рано Райзън бе обградил себе си и хората си.

Тя се обърна и насили краката си, покрити със съсиреци и мокри от кръв, да я отведат обратно до стаята с оръжия. Почти беше стигнала, когато чу шумно тупване и изпълнения с болка рев на Денал. Обърна се да го види. Извика отново и падна на колене. Бренан стоеше, задъхан, над вече обезглавеното тяло на последния вампир.

Денал лежеше на пода, пронизан от меча, който вампирът беше промушил през стомаха му, преди да умре. Докато гледаше, с почти ослепени от сълзи очи, животът и светлината в очите на Денал отслабваха и потъмняха. Главата му падна настрани и той умря.

Глава 29

Конлан притискаше остриетата на кинжалите си към две различни гърла. Воините, които беше обезоръжил, бяха притаили дъх, приклещени до стената и без съмнение виждаха смъртта си в очите му.

Свистящият звук от стомана, която разсече въздуха, го предупреди за опасността, секунди преди още един от мъжете на Райзън да се строполи мъртъв в краката му. Конлан се обърна и видя Джъстис, който избърсваше меча си в дрехите на падналия мъж.

— Просто ти пазя гърба, Конлан.

Той кимна.

— Буквално, доколкото виждам. Дължа ти една услуга.

Джъстис повдигна вежда.

— О, мисля, че изобщо не трябва да започваме да ги броим, милорд. Защото „дължа ти“ вече стана двуцифрено число.

Вен и другите държаха останалата част от микенските воини на разстояние зад камари от полуавтоматични пушки. Проблемът с играчките на Вен беше, че в най-добрия случай надеждността на механизмите не беше много сигурна в близост до някой, който управлява елементите.

А в най-лошия случай бяха опасни.

Вен винаги казваше, че обича да живее на ръба.

Алексий се придвижи измежду хората, за да провери физическото им състояние. Всички те носеха странни роби, а на лицата им бяха изписани изражения на страх, примесен със страхопочитание. Конлан долови да се шепти „Атлантида, Атлантида“.