— Изчезна — изпъшка той. — Този глас… в главата ми… говореше за смърт… И тогава Тризъбецът избухна в ръцете ми.

Райзън отпусна глава в дланите си, без да обръща ни най-малко внимание на половин дузината мечове, кинжали и пистолети, които бяха насочени към него от близко разстояние.

— Изчезна! Какво направих?

— И ти си я чул също? Чул си Райли в главата си? — Конлан грабна ръката на Райзън и го разтресе. — Чул си повика й?

— Всички я чухме, братко — каза Вен.

Конлан обходи с поглед групата и видя как всички кимнаха с глава.

Той скочи на крака и тръгна напред.

— В такъв случай тя се нуждае от нас. Денал, Бренан… всички те имат нужда от нас веднага.

След тези думи той се превърна в мъгла, устреми се през стаята и стигна до прозореца, който щеше да го отведе навън и при Райли. В същото време я призова е емоциите си и когато усети само празнота, се помоли да не е станало твърде късно.

Райзън отвори очи. Изтощаването на енергията му го беше изпратило в безсъзнание, вероятно за доста време, ако сковаността на ръката, свита под тялото му, бе изобщо някаква индикация. Той се напрегна да седне и огледа тъмната стая. Лунната светлина, която влизаше през прозорците, единствена осветляваше опустошението.

Тела на хора и атланти лежаха разпръснати по целия под. Много от тях се размърдаха, още докато ги оглеждаше. Не бяха мъртви, а повалени от взрива. Тогава осъзна какво липсваше. Конлан и Тризъбецът бяха изчезнали. Той се бе провалил.

Райзън затвори очи, когато тежестта на неуспеха му се стовари върху него. Възможностите му се бяха изчерпали и би трябвало да сложи край на собствения си живот. Краят му щеше да бъде приет като кончината на предател, който бе унищожил честта на рода Микена.

Виковете внезапно го откъснаха от самосъжалението, на което се бе отдал. Вълна подир вълна от вампири прииждаха от прозорците и се приземяваха върху неговите воини и беззащитните платонисти.

Цяла дузина от тях се насочи към него.

Той се усмихна и извади кинжалите си. Поне щеше да умре като воин и да отведе в ада някои от проклетите кръвопийци със себе си.

— Да видим какво можете.

Глава 30

Конлан мислеше, че знае какво означава изтезание.

Но нищо не можеше да се сравни с болката, която го разкъса, при вида на голото и окървавено тяло на Райли, простряно на пода, докато телата на Денал и Бренан бяха отпуснати до нея. Меч, кинжали и една брадва бяха разпилени покрай тях.

Всички оръжия бяха изцапани с кръв.

Той прелетя през отворената врата, материализирайки се отново, и изпълнен с болка рев се надигна в гърлото му.

— Райли, не, не… не…

Той падна на колене до нея и съблече ризата си, за да покрие нейната голота. После притегли топлото й тяло в обятията си.

Нейното топло тяло. Страхувайки се да повярва, едва докосвайки я, постави длан пред устата и носа й.

Тя беше жива.

— Тя е жива! Благословени Богове, тя е жива! — Той сведе чело срещу нейното и прошепна молитва на благодарност. — Ти си жива, акнаша. Никога повече не ще се моля за нещо друго.

Аларик се преобрази в тялото си зад него, оглеждайки стаята, дори докато клякаше близо до Денал.

— Какво се е случило тук? Защо са в безсъзнание? Не виждам рани по тях.

— Донеси ми одеяло — настоя Конлан. — Трябва да я покрия. И да я сложа да легне.

Аларик поклати глава.

— Не я мести още. Позволи ми да я прегледам за вътрешни наранявания.

Той се приближи и задържа ръка над рамото на Райли.

Конлан се пребори с желанието си да изръмжи срещу жреца. Първичните му инстинкти бяха станали дивашки в нуждата му да брани и защитава, подобно на животно — женската си.

— Не я докосвам, Конлан. Ти трябва да… Ооо!

Жрецът отдръпна ръката си назад, сякаш се изгори. После се взря в Конлан с очи, разширени от шок.

— Отдръпни ризата си от гърба й, Конлан. Трябва да видя рамото й.

Напълно смутения глас на Аларик накара Конлан да се подчини. Той нежно отмести малка част от плата, който я покриваше.

Тогава и двамата се вгледаха в знака на Тризъбеца, от чиито дамгосани в плътта й ръбове все още се вдигаше дим.

— Това е знак, който не мога да излекувам, Конлан — прошепна Аларик.

Те се спогледаха, после отново сведоха погледи към почернялата кожа и в този момент миглите на Райли трепнаха и тя отвори очи.

— Конлан? Аларик? Мъртва ли съм?

Преди да успее да й отговори, тя отново изпадна в пълно безсъзнание. Аларик не можа да я изкара от него и предложи да я оставят да поспи. Конлан я занесе в спалнята и нежно почисти краката и ръцете и от кръвта, която беше полепнала по тях.

Ръцете му трепереха, когато погали извивката на глезена й и му се искаше да закрещи. Искаше да разкъса, унищожи, убие някой или нещо. Искаше да заплаче.

Не направи нито едно от тези неща. Не беше достоен да плаче за нея. Той остави да я нападнат. Можеше да бъде убита. Не само беше безполезен като принц. Беше се провалил и като мъж. Тя заслужаваше нещо по-добро.

Той спря за момент, стиснал топла хавлия в ръката си и се вгледа в бледата й кожа. Дори сега, умът му се разбунтува при мисълта да бъде наранена от някого. Някой щеше да умре.

Защо беше гола? Какво й бяха сторили? Кои бяха те?

При мисълта, че някой мъж, или по-лошо — създание, я е нападнало, го прободе унищожителен гняв.

Но защо Тризъбецът? Аларик беше казал, че това е знак на жреците, но не можеше да каже нищо повече, докато Райли не се събудеше.

Но жрецът беше разтърсен. Несигурен. Почти уплашен, ако суровите черти на лицето му бяха някакъв признак.

— Райли — прошепна Конлан, придърпвайки одеялото върху вече чистото й тяло. — Моля те върни се при мен.

Почукване отекна върху вратата. Той скочи и застана между вратата и леглото, с ръце върху кинжалите си. Вен отвори вратата.

— Готови сме да тръгваме. Притежавам още едно място, далеч извън града. Няма никакви къщи на мили разстояние. Никой, освен мен не знае за него, откакто го купих преди няколко месеца.

Вен прекоси стаята и се приближи до брат си, поглеждайки към фигурата, която спеше на леглото.

— Тя ще се оправи ли?

Конлан коленичи до нея, нежно отмествайки косата от лицето й.

— Трябва да се оправи — отвърна той просто. — Ако ли не, аз ще си отида с нея.

Вен понечи да заговори, но спря и постави ръка върху рамото на Конлан.

— Тогава ще се погрижим тя да е добре. Да вървим.

Конлан подпъхна одеялото още по-плътно около Райли и я вдигна на ръце. Той последва Вен надолу по коридора, където чакаха останалите и обикаляха около Аларик, който беше блед като мъртвец.

— Бренан и Денал са отзад в Хамъра — каза Бастиян. — Аларик ни каза, че те само са заспали и скоро ще се събудят.

— Такъв сън не съм виждал никога — измърмори Джъстис. — Те дори не трепнаха, когато ги носехме до колата. Това те кара да се чудиш какво им се е случило.

Алексий посочи чадъра, който лежеше на пода.

— Защо точно чадъра? Имаше разпилени оръжия по целия под, когато влязохме след теб. Преброих една брадва, няколко кинжала и двата им меча. Но нямаше нито едно оръжие от каквито и да било нападатели, нищо, дори следа от тях, освен кръвта им по нашите оръжия.

Кристоф вдигна ръце с дланите си нагоре.

— Не че ми е работа, но след като Аларик е извън строя, аз мога да се опитам да почувствам каква сила би могла да е използвана.

Той затвори очи и вдигна глава, мускулите на врата му се напрегнаха. Внезапно тялото му подскочи, сякаш нещо го удари.

— Някой е призовал сила тук. Огромна сила. Със същото ниво като онази, която ни връхлетя в склада, Аларик. Какво би могло да направи това?

Кристоф се обърна към Аларик.

— Нито Денал, нито Бренан могат да владеят елементите на подобно ниво. Как е възможно да е била призована такава сила?

— Бил е Тризъбецът — отвърна жрецът равно. — Посейдон е връчил своя жезъл на Райли и я е ръкоположил. — В смеха на Аларик звънна злокобно безумие. — Оказва се, че Посейдон е поискал твоята акнаша, Конлан. Сега тя му принадлежи.



Докато караха към новото убежище, Аларик отказа да спекулира повече какво може да се е случило. Или дори да обсъжда какво е имал предвид за Райли. Къщата бе несиметрично построена, тип фермерска, разположена доста далече от това, което Вен наричаше рядко използван селски път. Конлан забеляза знаци за коневъдството в района и няколко различни породи коне, докато преминаваха през околността. Той изчака в колата с Райли, докато останалите проверяваха сградата. Никой не искаше да поема повече рискове.

— Не е обезопасено като бункер в момента, но има потенциал да бъде, след като се освежи малко. Плюс това има предимството да е съвсем на гъза на географията — каза Вен, когато се върна.

— Не ме интересува какво ще ти коства. Сложи всички на пост — отсече Конлан. — Всички освен Денал и Бренан. Тях ги остави да почиват.

— Майтапиш ли се? Не бих могъл да ги накарам да си почиват дори и ако ги завържа — каза Вен. — Откакто се свестиха, са се настървили да защитават лейди Съншайн. Изглежда имат да разказват уникална история.

Конлан се намръщи на брат си, но Вен просто поклати глава, а лицето му остана сериозно.

— Аз им вярвам, брат. Те казаха, че тя се е хвърлила насред вампирското меле. Това е много повече, отколкото може да се очаква от нея, човече. — Той погледна към неподвижната фигура в ръцете на Конлан, докато влизаха в къщата. — Тя е изключителна жена. Заслужава нещо по-добро от това, в което я забъркахме.

Кръвта замръзна във вените на Конлан. Когато проговори, едва контролирана ярост се таеше в думите му.

— Заслужава, но аз не мога… аз няма да я пусна да си отиде. Никога, Вен.

Брат му сви рамене.

— Не мен трябва да убеждаваш. Аларик е този, на когото му минават разни мисли през главата по този въпрос. Аз самият ще се радвам да се измъкна от правилата „не съгрешавай и се ожени за единадесет хиляди годишна девственица“. Но доста по-умни от мен мъже ще трябва да разрешат този проблем.

Той въведе Конлан в обширна стая в края на коридора на втория етаж и се извини. Брат му нежно положи Райли в леглото и я зави с одеялото, като си пожела диханията й да не бяха толкова слаби. Кожата и да не беше толкова бледа.

Той придърпа един стол през килима до леглото и взе едната й ръка в своите. И отправи молитва към боговете, които го бяха оставили да страда седем години.



Няколко часа по-късно Вен се върна да му каже че Денал и Бренан молят да го видят. Конлан все още стоеше на стола, държейки ръката на Райли. Имаше нужда поне да докосва кожата й, след като съзнанието и емоциите й бяха затворени за него.

Той се застави да диша, въпреки че камъкът заседнал в гърлото му, заплашваше да го задуши. Аларик беше казал, че тя ще се оправи. Трябваше да се уповава на това.

Мълчанието на Посейдон бе оглушително.

— Доведи ги — заповяда Конлан. — Няма да я оставя.

Вен кимна.

— Предположих, че няма да го направиш. Те са тук.

Конлан наблюдаваше как Денал и Бренан влизат в стаята, с погледи, втренчени в Райли. Бренан му кимна бегло и после отново насочи вниманието си към леглото.

Денал отметна глава назад и нададе такъв вой на мъка, че космите по ръцете на Конлан се изправиха и сякаш ледена вълна се стрелна по гръбнака му.

— Мъртва е? — Денал се запрепъва към леглото. — Тогава това не е било сън?