Той я дебнеше и крачеше в кръг около нея, който постоянно се стесняваше. Знаеше, че трябва да спре. Но не можеше да го стори.

— Не направих нищо необичайно, въпреки че текущите събития показват, че Райли може би е помогнала в лекуването ти — каза той грубо. — Необичайното в случая бе какво ми стори ти.

Тя дори не беше красива. Той винаги си бе мислил, че някой ден ще се влюби, с онази величествена и възхитително несподелена любов в някоя изумителна красавица. Богиня сред жените. Сред жените от Атлантида.

Но това развлечено човешко същество — тази бунтовничка, не приличаше на нищо от това, което си беше представял. Тя беше толкова слаба, че изглеждаше като недохранена, с огромни очи с тъмни кръгове под тях над хлътналите бузи. Късата й коса изглеждаше, като че я е отрязала с онзи нож, който носеше в джоба си. Дрехите й не бяха по-добри от тези на просяците, които беше виждал по улиците.

Въпреки това я желаеше толкова отчаяно, че изпитваше физическа болка, сякаш някой го стискаше за топките.

— Не знам какво си мислиш, че виждаш, но аз не съм като сестра ми — каза тя, а гласът и емоциите й бяха изпълнени с тъга. Топлината и цветовете на нейните емоции се завъртяха около него, измъчваха го. Виненочервено, мъгливосиво и синьото на морето по здрач затанцуваха в него, през него и го пронизваха със своята горчивина.

Напълниха очите му със сълзи. Той се опита да се пребори с тях. Съпротивляваше се срещу копринената мрежа, която тя толкова непринудено тъчеше около сърцето му. Около душа му. Жената, която можеше да укроти морско чудовище. А той беше чудовището.

— Ти въобще не си като сестра си — съгласи се той. — И все пак си точно като нея. И двете сте безразсъдно идеалистични. Тя се опитва да спасява бебета на наркомани, а ти се опитваш да спасиш света.

Маневра, после нападение.

— Знаеш ли, че Райли даде живота си за двама от нашите воини?

Тя пребледня още повече, въпреки мраморната белота на кожата си. Нейната перфектна кожа. Кожа, която той искаше да вкуси.

— Какво? — ахна тя. — Но, чакай малко. Ти каза „даде живота си“. Тя си беше съвсем жива в онази стая.

— Да, Посейдон си играе със семантиката толкова лесно, колкото със съдбите и човешките животи. Той я обяви за негова собственост.

Тя се намръщи и пристъпи една крачка по-близо до него.

— Какво, по дяволите, означава това? Да не би някакъв древен перверзник и митологичен бог да има намерение да изнасили сестра ми? Защото, ако е така, ще сритам рибената опашка, която има вместо задник.

Аларик трепна от това богохулство, но после го осени прозрение, като гръм от ясно небе. Той самият щеше да се изправи срещу Посейдон и да се бие с него, за да защити Куин. Беше съсипан.

Странно, че думата, която тя беше използвала, за да опише сама себе си, се вля в ума му така лесно. Съсипан.

— Защо си съсипана? — попита той внезапно. — Какво имаше предвид, когато го каза?

Беше неин ред да трепне. Тя се завъртя на пета и отправи поглед към панорамната гледка. Нямаше нищо в изоставените сгради и потрошени коли, което да задържи вниманието й, но очевидно нещо в спомените й го направи.

Той тихо се приближи, докато не застана непосредствено зад нея. Можеше да почувства как топлината на тялото й затопля ледената му кожа, замръзналата тундра на сърцето му. Знаеше, че трябва да си върви или щеше да се изгори.

Преди да успее да помръдне, тя се обърна отново и почти се озова в прегръдката му. Бяха толкова близо един до друг, че само дъхът им ги разделяше. Един дъх и една догма на единадесет хиляди години.

— Бунтовничката и жреца — каза той с груб глас. — Каква двойка сме само.

Очите й бяха огромни на фона на измършавялото й лице.

— Но двойка е това, което никога не може да бъдем. Вършила съм неща… грозни и непростими неща. В името на свободата.

Той вдигна ръка, за да докосне лицето й, но спря, с пръсти само на инч разстояние от кожата й.

— А аз не правех нищо. В името на един бог.

В следващия момент се оказа на около дузина крачки разстояние и се втренчи в нея. Остави цялото въздействие на глада и желанието му да се стоварят като гръм върху нея. Вътре в нея.

Тя се приведе напред, обгърна с ръце тялото си и започна да плаче.

— Нямам право да моля за това, но моля те, върви си сега — изрече Куин с наранено достойнство в гласа си. — Ще работим заедно тази вечер, а след това никога повече няма да се видим. Но сега си върви. Не ме измъчвай с образи на онова, което никога няма да имам.

Той й се поклони, а след това по някакъв начин намери сили да си тръгне. Знаеше, че когато се изправи срещу Барабас, то щеше да е нищо в сравнение с куража, който призова в себе си в този момент.

Глава 35

Райли се препъна и сграбчи ръба на плота, където търсеше бисквитите, за които Куин бе споменала. Остра болка се вряза в нея и почти я повали на земята.

— Куин. О, Куин — простена тя.

В същия момент Конлан вече бе до нея и обвиваше ръце около тялото й, като изръмжа на Джак, който се бе приближил, за да й помогне.

— Райли? Добре ли си?

— Да. Не. Не знам. Става дума за Куин, тя… — притокът на мъка внезапно спря. Куин бе затворила защитите си.

Райли изпрати подкрепа и любов на сестра си.

Куин, можеш да разчиташ на мен. Обичам те. Не съм сигурна какво става с теб, но можеш да разчиташ на мен.

Но единственият отговор бе мълчание.

Вен влезе в стаята.

— Хей, ние отиваме да разучим района, след като вече се стъмва. Ще вземем някаква храна, докато сме навън. Джъстис познава доста добре окръга и, разбира се, хората на Куин…

Гласът му заглъхна и вниманието му се насочи към Джак.

— Какво, по дяволите, си ти? Никога не съм подушвал нещо такова преди?

Джак му се намръщи.

— Страхотни маниери, задник! Разхождаш се наоколо и душиш хората постоянно, нали?

Вен се усмихна.

— Искаш ли да излезем навън? Защото съм под дяволски голямо напрежение и ще се радвам да ти сменя физиономията просто за забавление. Така че хайде.

Внезапно Джак оголи зъби.

— Може би искаш да провериш фазата на луната, преди да предизвикваш алфата в жилите ми, водно момче.

Райли се откъсна от Конлан и застана между двамата мъже.

— Имаме ли сантиметър в стаята?

Вен премигна и я стрелна с объркан поглед.

— Какво?

Младата жена изобрази на лицето си възможно най-сладката си и невинна усмивка, а Конлан се опита да не се разсмее. Знаеше какво ще последва.

— Ами, мислех си, че двамата можете да си ги извадите, да ви ги премерим и да приключим с въпроса — отвърна тя с развеселен глас.

Отне едно сърцебиене, но след това и Вен и Джак избухнаха в смях и протегнаха ръце за ръкостискане.

— Вен. Ще ни разведеш ли наоколо, момче от джунглата?

— Джак Шепърд. И за теб съм мъжът от джунглата.

Вен погледна към Конлан, който кимна в знак на съгласие, и двамата с тигъра напуснаха стаята. Планът беше добър. Макар да нямаше причина да не се доверят на Куин, преценката й за хората около нея беше под въпрос, докато не се докажеше противното.

Не се искаше кой знае колко досетливост, за да се извърши някакво предварително наблюдение. Райли изсумтя и поклати глава.

— Момчетата винаги си остават момчета, нали?

Тъмна сянка прекоси стаята и се материализира във формата на Аларик.

— Какъв е планът?

— Къде е сестра ми?

— Идва насам. Искаше… да остане сама за момент.

— Ако я нараниш, аз ще…

Конлан постави ръка на рамото й и й изпрати мислите си.

Райли, погледни го. Виж го със сърцето си. Той по-скоро би умрял, отколкото да я нарани.

Тя замълча, насочи вниманието си към Аларик и след това отново хвърли поглед към Конлан.

Може би. Но съществуват много повече от само един начин да нараниш някого.

— Планът е да изчакаме и да нападнем на зазоряване, когато силата на вампира е най-малка — отговори Конлан на Аларик.

— Тогава ще се върна малко преди съмване — отвърна Аларик с дрезгав глас. — Пази я вместо мен, Конлан — погледът му се стрелна към Райди. — Пази и двете.

Жрецът вдигна ръце и изчезна. Райли тръсна глава.

— Никога няма да свикна с това, нали?

Конлан се приближи до вратата, за да провери за по-сигурно дали Вен е оставил достатъчно охрана. Знаеше, че брат му се е погрижил, но имаше нужда да се размърда, да направи нещо.

— Отвратително е само да стоиш и да чакаш — каза той.

— Мислиш ли? — гласът на Райли беше повече от леко саркастичен. — И все пак точно това искаш да правя, нали така?

— Различно е. Ти си…

— Жена? О, определено не искаш да навлизаш в тези води, господинчо — предупреди го тя.

Той отново я придърпа към себе си и положи чело върху нейното.

— Ти си сърцето, което тупти в тялото ми. Ако умреш, моят живот ще приключи заедно с твоя — промърмори.

Тя потрепери в прегръдките му, а после вдигна лице за целувка.

— Тооолкова си добър.

— Зная.

Райли се засмя.

— Стига с това самодоволство, рибке. Ти също така си и прекалено стар за мен, с около четиристотин и петдесет години и отгоре. Припомни си го, когато започнеш да се надуваш.

— За теб съм принц рибка — подразни я.

Бавно, усмивката се стопи от лицето й.

— Това ли наричат „да се смееш пред лицето на смъртта“? Защото не се чувствам особено развеселена.

Гласът на Куин се чу откъм вратата.

— Добре дошла в клуба, сестричке.

* * *

Вен и Джак се върнаха с достатъчно сандвичи за малка армия, но Райли не успя да се насили да хапне повече от няколко хапки.

Малка армия. Да, е, ние сме точно това. Много малка армия.

Потрепери и придърпа по-плътно якето си, макар да се досещаше, че студът е по-скоро вътрешен. Мисълта за смъртта не беше особено сгряваща и радостна.

Погледът й следваше Куин, докато тя се разхождаше из стаята и говореше на бандата си от независими бойци. Кой би помислил, че нейната крехка сестра ще се превърне в лидер на бунтовници? Или че самата Райли ще се влюби в престолонаследника на трона на митична земя?

Цялото изживяване сякаш беше извадено от ръкопис на фентъзи роман, където рамките на прозаичната действителност се размиваха до фантастични образи.

Или това, или имам наистина отвратителни халюцинации. Избрах лош момент да не бъда наркоман.

Мисълта изненадващо я накара да се засмее, което бе причината Конлан, който бе застанал в другия край на стаята и говореше с Джак, да й хвърли поглед и да повдигне въпросително една от тъмните си вежди. Начинът, по който този мъж я усещаше, беше почти осезаем вътре в нея; чувстваше присъствието му в кръвта си, под кожата си и да пробягва по нервните й окончания.

Райли потрепери отново, но по съвсем различна причина. Реши да се позабавлява и насочи към него съвсем конкретни емоции, които прелетяха разстоянието. Желание.

Та, чувала съм, че сексът от рода на „животът ни е в опасност и може би идва краят на света“ е доста горещ.

Фокусира цялата си концентрация върху образа на двама им заедно, с преплетени крайници. Устните й върху тялото му. Ръцете й също.

Наблюдаваше как мисълта го връхлетя. Видя как рязко си пое дъх, а мускулите на челюстта му се стегнаха. Секунди по-късно той стоеше пред нея и я притискаше към стената.