Вратата на залата се отвори с трясък и неговият помощник Дракос, връхлетя в стаята.

— Почувствахте ли го, Барабас?

Барабас кимна, с почти незабележимо движение на главата.

— Почувствах го. Какво беше това?

Дракос се спусна на земята, а сребристата му коса се разля върху раменете му. Барабас бе наясно, че повечето от неговите жени тайно отправяха жадни погледи към генерала му.

Ще трябва да направя нещо относно Дракос. Станал е почти достатъчно силен, за да ме предизвика. Може би е време за нов помощник.

Но на глас той само отговори на зададения въпрос.

— Може би нищо. Може би всичко. Изпрати главния отряд. Не можем да си позволим да се разсейваме точно сега.

— Анубиса?

Барабас едва се сдържа да не потръпне.

— Тя не… не е на разположение напоследък. Не, че някога ни казва нещо от това, което знае.

— Все пак, ако я предизвикаме… — каза Дракос, стискайки челюст.

— Достатъчно — изрева Барабас. — Прави, каквото ти казвам.

— Както заповядате, така и ще бъде направено — отговори Дракос, отклонявайки поглед и покланяйки се ниско. — Аз ще ги поведа.

— Не. Имам нужда от теб тук — каза Барабас. — Изпрати друг. Може би Терминъс.

Дракос повдигна вежда, но иначе лицето му остана напълно неразгадаемо. Това не беше изненадващо за вампир на повече от девет хиляди години, но въпреки това беше дразнещо.

Барабас се изправи с движение, чиято скорост го превърна в напълно размазано петно, което може би щеше да ужаси окования мъж от Айова, ако една от жените не беше прерязала в същия момент югуларната3 му вена.

— Толкова трудно се намират добри политици в наши дни — отбеляза Барабас. — На всички им липсва определена издръжливост.

Пристъпвайки край пръските кръв и вдишвайки плътния, меден аромат с удоволствие, Барабас махна с ръка към своя генерал.

— Имам по-важна задача за теб, помощнико мой. Трябва ми друг телепат. Може би бях прекалено изискващ в привързаността си към последния.

Отново се замисли за купчината безжизнена плът, която бе оставил на пода на спалнята си, изпитвайки повече от съжаление.

Дракос заговори безстрастно.

— Телепатите са малко и са рядко срещани, господарю мой, и става все по-трудно да бъдат открити. Надявах се, че този…

Барабас го прекъсна.

— Изпитваш ли ме, Дракос?

Макар че той наистина бе необичайно суров с телепатите тази година. Жаждата му за кръв и плът нарастваше, вместо да отслабва, колкото по-възрастен и силен ставаше, и имаше нещо в това да чува измъчените мисли на жертвата си чрез телепатична връзка, което бе непоносимо съблазнително.

Само ако емпатите все още съществуваха. За да почувства действително болката на овцата, докато я причиняваше… той потръпна от чист екстаз само при мисълта.

Никой не бе оцелял толкова дълго, колкото него — не бе останал нито един Барабас, до когото да се допита за съвет, ако се изправи лице в лице с още по-непреодолим глад, докато годините се нижеха. Може би бе предопределен да стане повече животно от шейпшифтърите, които планираше да унищожи.

Отърсвайки се от черните си мисли, той изведе Дракос от залата, хвърляйки поглед назад към жените си, които обезумяло лочеха конгресменския фонтан от кръв.

— И повикай секретаря ми. Имам ново предложение по отношение на онзи последен законопроект, върху който беше наложена обструкция. Мисля, че на останалата част от Конгреса може да й се стори по-… приемлив… сега.

Той се спря на вратата и обърна глава към останките от най-решителните си противници според вестник „Дъ Хил“.

— След това извикай някого да изхвърли боклука.

Глава 8

Конлан пое дълбоко дъх, сигурен, че ароматът на Райли все още се носи във въздуха около него. Той можеше да усети вкуса й в устата си — нейната топлина и сладост. Все още чувстваше отпечатъка на копринената й кожа върху ръцете си, върху втвърденото си, копнеещо тяло. Още чувстваше емоциите, които тя излъчваше толкова силно.

Всичко в него крещеше да тръгне след нея. Заля го нужда, граничеща с мания, но вековете на обучение се надигнаха, за да му помогнат да преодолее повика на инстинктите си. Трябваше да се изправи пред заплахата и да я анализира. Никога преди не беше преживявал нещо подобно на тази вълна на слабост. Беше отминала за минути, но кой знаеше дали няма да се повтори отново?

И какво, по дяволите, я бе предизвикало? Дали беше от споделянето на емоциите й? В името на Посейдон, това беше нещо, за което никога не бе чувал в цялата история на своя народ. Нещо, за което не бе предупреден.

Трябваше да идентифицира причината за тази слабост, така че да може да я предотврати. Да се пребори с нея. Както Аларик обичаше да казва, знанието е сила.

Той потърси брат си чрез мисловната връзка, която споделяха.

Вен?

Гласът се появи мигновено в главата му, изпълнен с ярост и добре скрита, но все пак очевидна — загриженост. Почти съм при теб, братко.

Дългът, вкоренен в него след толкова много години, се бореше да възвърне контрола си над съзнанието му. Негово задължение бе да открие и върне Тризъбеца. И най-накрая да се възкачи на трона, нещо, за което избягваше да мисли през последните два века. Да поведе своя народ. Един бъдещ крал не изоставя дълга си, за да тръгне подир жена. Той се засмя безрадостно.

Аха, дълг. Защото точно това, от което Атлантида се нуждае след перфектното управление на баща ми в продължение на половин хилядолетие, е на трона да седи сбъркана откачалка, която дори не успя да избяга от една вампирка.

Челюстта му се стегна и той започна да описва с крак кръгове в пясъка. Не, че Райли или която и да било друга жена заслужаваше да бъде обременена с него.

Мислите му внезапно се върнаха на Анубиса. Ами ако болката го е покварила? Ами ако сексът за него отсега нататък винаги ще е изроден, извратен? Грешен?

Какво можеше да предложи на която и да е жена? Трябваше да мисли разумно.

Точно така. Само че рационалното мислене беше адски невъзможно. Тялото му се стегна още повече, болезнено само при мисълта за косата на Райли, плъзваща се между пръстите му, като най-фината коприна в Атлантида. Не бе почувствал нищо грешно, когато я докосна. Нищо у нея или в това да бъдат заедно не му се бе сторило друго, освен правилно. Твърде правилно. Как би могло да бъде така редно да държи в прегръдките си жена, която току-що бе срещнал?

Човек!

Затваряйки очи, Конлан вдиша бавно през носа и призова дисциплината от обучението си, за да усмири яростната си нужда. Той бе върховен принц и знаеше задълженията си.

Да, е, майната му на дълга. Вен има пет минути, след това тръгвам след нея. Ще се уверя, че е в безопасност, преди да поема за Тризъбеца.

Въртящ се фонтан от вода се издигна във въздуха, носейки Аларик към пясъка. Драматичен, както винаги. Тъмната, като нощ, черна коса на жреца се къдреше около раменете му, напомняйки на Конлан разказите за него. В тях Аларик бе представен като тъмния пазител на гнева на Посейдон. Хората използваха името на върховния жрец, за да плашат децата, които не слушат родителите си.

Конлан се намръщи и за първи път се зачуди как ли Аларик се чувства от факта, че изпълва нечии кошмари. Проблясъкът на съчувствие обаче изчезна, когато жрецът започна да се смее.

— Търпението ми е дяволски близо до изчерпване, така, че се смей на свой риск — изръмжа той, чувствайки се като глупак, докато се опитваше да възвърне достойнството си, след като само преди малко бе проснат на земята. С ясното съзнание, че Аларик също го знаеше. Жрецът му се ухили.

— Не оценяваш ли забавлението ми, Конлан? Прекарвам толкова малко време на земята, заслужавам да се позабавлявам, не мислиш ли?

Той пристъпи напред и протегна ръка. Така, както носеше прилепнали черни панталони и черна копринена риза, почти идентични с тези на Конлан, Аларик би могъл да бъде негов близнак. Неговият зъл брат близнак.

Все пак, Конлан нямаше време за детинско цупене. Той сграбчи протегнатата ръка, знаейки, че Аларик ще го прочете по-лесно чрез докосване. Нуждаеше се да разбере какво се бе случило с него, точно както негодуваше срещу нахлуването в главата му.

— Фонтан от вода? Твоите детински игрички привличат нежелано внимание върху нас, жрецо. Предупреждавам те, предпочитам да спреш — изръмжа той, прибягвайки към официален тон.

Аларик се ухили отново, очевидно несъжаляващ, и отпусна ръката си.

— Охо-о-о. Наричаш ме жрецо, вместо Аларик. Това трябва да означава, че се опитваш да се държиш кралски, стари приятелю.

После усмивката му избледня и илюзията за любезност изчезна заедно с нея. На тяхно място остана мрачен и смъртоносен хищник, а ледените му зелени очи проблясваха със сила.

— А аз те предупреждавам, че правя това, което поискам. Върховният жрец на Посейдон отговаря единствено пред самия Бог на моретата.

Преди Конлан да успее да формулира отговора си, по-скоро почувства, отколкото чу, как брат му се изстрелва нагоре от водата, едва раздвижвайки повърхността й. Той се обърна, за да наблюдава как Вен крачи по пясъка, а медните остриета на кинжалите му от орейхалк бяха извадени от ножниците и вдигнати в готовност.

Вен носеше титлата Отмъщението на Краля по наследство и по право, спечелено в битка. Нямаше по-умел воин от него. Никой не можеше да сритва задниците на вампирите или шейпшифтърите по-добре от него. Това беше полезна черта за човек, чиято клетва и дълг бе да защитава своя брат, върховния принц.

С изключение на случаите, в които Конлан се изстрелваше към повърхността, без да изчака нито брат си, нито елитната си охрана.

Нещо, което никога досега не бе правил. Нима имаше да доказва нещо, още повече?

Конлан отхвърли идеята да спори с Аларик и се обърна към брат си. Вен щеше да е бесен. Имаше право да бъде.

Брат му се насочи като вихрушка по плажа към него.

— Какво, в името на деветте кръга на ада, си мислеше, че правиш? Да не си си изгубил проклетия ум? Изправени сме пред заплаха, която дори не разбираме, а ти избра точно този момент да се държиш, сякаш си Рамбо?

Конлан се напрегна да сдържи ръмженето в собствения си глас и почти успя.

Почти.

— Бойно предизвикателство ли ми отправяш, братко? — каза той право в лицето на Вен, независимо от факта, че малкият му брат бе с няколко инча по-висок и може би с около двадесетина килограма по-тежък от него.

Вен му се озъби.

— Виж, идиот такъв…

Конлан вдигна ръката си съвсем бавно и в обърнатата му нагоре длан проблесна топка от тюркоазена и сребърна светлина. Тогава той отправи поглед към Вен и останалите от Седемте и извика в себе си останките от достойнство, които все още притежаваше.

— Мисля, че превишаваш правата си като Отмъщението на Краля, братко. Аз не отговарям пред никого.

Още докато думите излизаха от устата му, той осъзна колко приличат на тези, които Аларик бе изрекъл преди малко.

Очевидно и жрецът го забеляза, защото очите му блестяха развеселено. Но поне имаше достатъчно здрав разум, за да държи устата си затворена.

Но не и Вен. Той зяпна, докато се взираше в топката от чиста енергия, която пращеше в ръката на Конлан.

— Превишавам? Аз превишавам правата си? Аз съм Отмъщението на Краля, ти недорасло, неудачно, твърдоглаво принцче.

Конлан се взря в брат си, двамата бяха застанали лице в лице и Вен бе готов за битка. Тогава звуци от аплодисменти отклониха вниманието му. Той извърна рязко глава, за да изпепели Аларик с кръвнишки поглед. Жрецът продължи да пляска с ръце.

— Прекрасно. Много впечатляващо — каза той провлечено. — Райзън е на свобода с Тризъбеца и някаква неизвестна заплаха е успяла да източи силите на нашия принц и въпреки това двете сърдити братчета намират време да си играят на „чий е по-голям?“