Исабел Алиенде - Японският любовник

Ирина беше осведомена за прогресивния дух на хората в "Ларк Хаус", прочул се от няколкократното си присъствие в новините. Съществуваше листа на чакащи от години, за да бъдат приети, и тя би била много по-дълга, ако мнозина от кандидатите не си отиваха от този свят, преди да им дойде редът. Старците в дома бяха неоспоримо доказателство, че ограниченията на възрастта не пречат човек да се забавлява и да участва в суетата на живота. Много от тях, активни членове на движението "Старци за мир", излизаха всеки петък сутрин на улични протести срещу извращенията и несправедливостите в света, и по-специално в империята на Съединените щати, за която се чувстваха лично отговорни. Активистите, сред които имаше жена на сто и една години, си даваха среща в един ъгъл на кварталния площад, пред полицейския участък, и прииждаха с бастуни на собствен ход или на инвалидни колички, издигайки плакати срещу войната или глобалното затопляне, а публиката ги подкрепяше с клаксони от колите си или пък с подписи върху петициите, които гневните прадядовци им пъхаха под носа. Неведнъж бунтарите биваха показвани по телевизията редом с полицаите, предизвикващи смях със своите опити да ги разпръснат и със заплахите за сълзотворен газ, които така и не изпълняваха. Дълбоко развълнуван, Ханс Войт показа на Ирина паметна плоча в парка в чест на деветдесет и седем годишен музикант, починал през 2006 година от унищожителен мозъчен инсулт, докато с ботуши под палещото слънце протестирал срещу войната в Ирак.

Ирина бе отраснала в едно село в Молдова, населено със старци и деца. На всички им липсваха зъби – на първите, защото след дълга употреба ги бяха изгубили, а на вторите, защото тепърва сменяха млечните. Замисли се за баба си и дядо си и както толкова пъти през последните години съжали, че ги е изоставила. В "Ларк Хаус" ѝ се откриваше възможност да даде на други онова, което не успя да даде на тях, и с тази мисъл тя започна да се грижи за поверените ѝ възрастни хора. Скоро ги спечели всичките, а също така и мнозина от първия етаж – самостоятелните.

От самото начало вниманието ѝ бе привлечено от Алма Беласко. Тя се отличаваше от другите жени с аристократичното си държание и е магнитното си поле, което я открояваше от останалите смъртни. Лупита Фариас твърдеше, че въпросната Беласко не се вписва в "Ларк Хаус", че ще изтрае там много кратко време, че всеки момент ще дойде да я вземе същият шофьор, който я докарал с мерцедес бенц. Ала месеците минаваха, а това не се случваше. Ирина се задоволяваше да наблюдава Алма Беласко отдалече, тъй като Ханс Войт ѝ бе наредил да се съсредоточи в задълженията си към хората от втори и трети етаж и да не се разсейва със самостоятелните възрастни хора. Тя беше достатъчно заета с грижите за своите клиенти – не ги наричаха пациенти – и с усвояване на детайлите от новата си работа. Като част от обучението си трябваше да разгледа видео записите от последните погребения – на еврейка будистка и на разкаял се агностик. От своя страна Алма Беласко не би забелязала Ирина, ако скоро, по силата на обстоятелствата, тя не се бе превърнала в най-полемичната личност в общността.

В "Ларк Хаус", където съществуваше потискащо мнозинство от жени, Жак Дьовин се считаше за звезда, тъй като бе единственият джентълмен измежду двайсет и осмината мъже в дома. Наричаха го Французина не защото се бе родил във Франция, а заради префинените му обноски – правеше път на дамите, поднасяше им стола, когато сядаха, и никога не забравяше дюкяна си отворен; освен това умееше да танцува, въпреки че гръбнакът му бе изкуствено подсилен. Деветдесетгодишен, той се движеше изправен благодарение на пластини, винтове и гайки по гръбначния стълб; имаше остатъци от къдрава коса и играеше карти, като доста безочливо лъжеше. Тялото му бе здраво, с изключение на обикновен артрит, високо кръвно и неизбежна глухота, присъщи на старостта, а умът му беше доста бистър, но не толкова, че да си спомня какво е обядвал. Затова беше във второ ниво, където му се предоставяше необходимата помощ. Беше постъпил в "Ларк Хаус" с третата си жена, която оцеляла само три седмици, преди да загине, премазана на улицата от разсеян велосипедист. Денят на Французина започваше рано – вземаше си душ, обличаше се, избръсваше се и с помощта на Жан Даниел, асистент от Хаити, пресичаше паркинга, подпрян на бастуна си и предпазливо оглеждащ се за възможни велосипедисти, и отиваше до близкото кафене "Старбъкс" на ъгъла, където изпиваше първата от петте си чаши кафе за деня. Развеждал се бе веднъж и овдовявал два пъти, ала никога не бяха му липсвали любовници – прелъстявал ги бе изкусно като факир. Неотдавна бе изчислил, че се е влюбвал шейсет и седем пъти, и мигом отбеляза числото в тефтерчето си, за да не го забрави, понеже лицата и имената на щастливките постепенно се изтриваха от паметта му. Имаше няколко припознати деца плюс едно от тайна връзка с жена, чието име не помнеше, както и племенници – неблагодарни до един – които брояха дните до преселението му в отвъдното, за да го наследят. Носеха се слухове, че имал натрупано състояние, спечелено с много дързост и малко скрупули. Той признаваше сам, без капка разкаяние, че е прекарал известно време в затвора, откъдето излязъл с пиратски татуировки по ръцете, които отпуснатата кожа, петната и бръчките бяха заличили, и че спечелил значителни суми от спекулации със спестяванията на тъмничарите.

Въпреки интереса към него, проявяван от няколко дами в "Ларк Хаус", които не му предоставяха много поле за любовни маневри, Жак Дьовин се увлече по Ирина Базили от първия миг, в който я видя да се движи с бележника си за записки и с изпъкналия си задник. Девойката нямаше и капка карибска кръв и затова този задник на мулатка бе чудо на природата, уверяваше Французина след първото си мартини, удивен, че никой друг не е забелязал въпросния феномен. Беше прекарал най-хубавите си години в бизнес между Пуерто Рико и Венецуела, където се бе научил да преценява жените отзад. Тамошните епични седалищни части се бяха запечатали завинаги в ретините му; сънуваше ги, привиждаха му се навсякъде, дори и на такова неблагоприятно място като "Ларк Хаус", и то у жена, толкова слаба като Ирина. Неговият старчески живот без проекти и амбиции ненадейно се изпълни с тази късна и всеобемаща любов и наруши спокойното му ежедневие. Малко след като се запозна с нея, той ѝ показа възторга си, подарявайки ѝ скарабей от топаз и диаманти – едно от малкото бижута, останали от покойните му съпруги, което бе успял да спаси от хищните си потомци. Ирина не прие подаръка, но отказът ѝ изстреля кръвното налягане на влюбения в облаците, та се наложи тя да остане до него цяла нощ в "Спешната помощ". Както си лежеше с включена във вената му банка със серум, Жак Дьовин с въздишки и укори директно ѝ призна безкористното си и платонично чувство. Желаеше единствено тя да е при него, да отморява поглед в нейната младост и красота, да слуша кристално-чистия ѝ глас, да си представя, че и тя го обича, макар и като дъщеря. Всъщност съгласен бе да го обича дори като прадядо.

На другия ден вечерта, след като се върнаха в "Ларк Хаус", докато Жак Дьовин се наслаждаваше на ритуалното си мартини, Ирина, със зачервени очи и сини кръгове от безсънната нощ, сподели проблема е Лупита Фариас.

– Това не е нищо ново, детето ми. Непрекъснато изненадваме клиентите в чужди легла и не само дядовците, но и дамите. Поради липса на мъже горкичките трябва да се примиряват с тези, които са в наличност. Всеки има нужда от компания.

– В случая с господин Дьовин става дума за платонична любов, Лупита.

– Нямам идея какво е това, но ако е нещото, което си представям, не му вярвай. Французина има имплант на питката си, найлонова наденичка, която се надува с помпичка, скрита в топките.

– Какво говориш, Лупита! – прихна в смях Ирина.

– Това, което чуваш. Кълна ти се. Аз не съм го виждала, но Французина го е демонстрирал пред Жан Даниел. Впечатляващо.

Добрата жена допълни за сведение на Ирина, че през многогодишната си работа в "Ларк Хаус" бе забелязала, че сама по себе си възрастта не прави никого по-добър, нито по-мъдър, а само засилва това, което човек си е по природа.

– Скъперникът не става по-щедър с годините, Ирина, става по-стиснат. Със сигурност Дьовин винаги е бил развратник и затова сега е един безсрамен старец – заключи.

Понеже нямаше как да върне брошката на ухажора си, Ирина я занесе на Ханс Войт, който я информира за абсолютната забрана да се приемат бакшиши и подаръци. Това правило не важеше за вещите, които "Ларк Хаус" получаваше от издъхващите, нито за даренията под маса с цел придвижване на някой кандидат начело в списъка на чакащите за място в дома, но за това не говориха. Директорът пое от Ирина ужасното топазено насекомо, за да го върне на законния му собственик, но за момента го прибра в едно чекмедже на бюрото в кабинета си.

След една седмица Жак Дьовин даде на Ирина сто и шейсет долара в банкноти по двайсет и този път тя се обърна направо към Лупита Фариас, която беше привърженичка на простите решения – върна ги в кутията от пури, където джентълменът държеше парите си в брой, сигурна, че той не помни, че ги е извадил от там, нито на колко възлиза общата сума. Така Ирина реши въпроса с бакшишите, но не и със страстните послания от Жак Дьовин, с поканите му за вечеря в скъпи ресторанти, с поредицата от поводи, които използваше, за да я вика в стаята си и да ѝ разказва за свои преувеличени и несъществуващи успехи, неизменно завършвайки с предложение за брак. Толкова ловък в изкуството да прелъстява, Французина се бе върнал в юношеските, обременени със стеснителност години и вместо да ѝ предложи лице в лице, ѝ написа напълно четливо писмо, понеже го сътвори на компютъра си. Пликът съдържаше две страници, изпълнени с увъртания, метафори и повторения, които биха могли да се обобщят в няколко точки: Ирина бе възродила енергията му и желанието му за живот; той може да ѝ предложи голямо благосъстояние, например във Флорида, където слънцето винаги блести, а когато овдовее, тя ще е осигурена. Както и да се погледне неговото предложение, тя би спечелила, пишеше той, тъй като разликата във възрастта е предимство за нея. Подписът представляваше поредица от комароподобни завъртулки. Този път девойката се въздържа и не информира директора от страх да не бъде изхвърлена на улицата, и остави писмото без отговор, е надеждата, че на годеника ще му изхвърчи от ума, но този път по изключение краткотрайната памет на Жак Дьовин проработи. Подмладен от страстта, той продължи да ѝ изпраща все по-настоятелни бележници, докато тя се стараеше да го избягва и отправяше молитви към света Параскева ухажорът да насочи вниманието си към дузината осемдесеттодишни дами, които го преследваха.

Положението ставаше все по-драматично и трудно за прикриване, но за щастие, едно неочаквано събитие сложи край на Жак Дьовин и заедно с това на дилемата на Ирина. През въпросната седмица Французина два пъти излезе с такси, без да даде обяснения, което бе необичайно за него, понеже навън обикновено се губеше. Едно от задълженията на Ирина бе да го придружава, но в конкретния случай той излезе скришом, бе да каже дума за намеренията си. Вторият път вероятно бе поставил на изпитание издръжливостта му, защото се върна в "Ларк Хаус" толкова объркан и безпомощен, че се наложи шофьорът да го свали от колата практически на ръце и да го предаде като вързоп на рецепцията.

– Какво се е случило, господин Дьовин? – го попита служителката.

– Не знам, не бях там – ѝ отговори.

След като го прегледа и установи, че кръвното му налягане е в норма, лекарят, който беше на смяна, счете, че не е необходимо да го изпраща отново в болницата, и му предписа да остане в покой два дни, като същевременно уведоми Ханс Войт, че умственото състояние на Жак Дьовин вече не му позволява да живее във второ ниво и че е дошло време да го прехвърлят на третия етаж, където да му се осигурят непрекъснати грижи. На другия ден директорът се приготви да съобщи за промяната на Дьовин – задача, която винаги оставяше метален вкус в устата му, защото всеки знаеше, че третото ниво е преддверие към "Рая", етаж, откъдето връщане назад няма – но бе прекъснат от Жан Даниел, служителя от Хаити, който дотича, изгубил ума и дума, с новината, че когато отишъл да го облече, намерил Жак Дьовин вкочанен. Лекарят нареди да се направи аутопсия, тъй като при прегледа предния ден не бе забелязал нищо, което да обясни подобна неприятна изненада, но Ханс Войт се противопостави – за какво да се събуждат подозрения за нещо толкова очаквано като кончината на деветдесетгодишен мъж. Аутопсията би могла да помрачи безупречната репутация на "Ларк Хаус". Като научи за станалото, Ирина дълго плака, защото въпреки всичко бе обикнала този патетичен Ромео, но заедно с това не можа да не изпита известно облекчение, че се е освободила от него, както и срам, породен от същото това облекчение.