Смъртта на Французина обедини клуба на почитателките му в единен вдовишки траур, но утехата да организират церемония им бе отнета, защото роднините на покойника избраха експедитивния метод за скоростно кремиране.

Той скоро би потънал в забвение, включително и в сърцата на поклонничките му, ако неговите близки не бяха предизвикали истинска буря. Малко след като прахът му, без особени излияния на чувства, бе разпръснат, нетърпеливите наследници установиха! , че старецът е завещал цялото си имущество на някаква си Ирина Базили. Според кратката бележка, приложена към завещанието, Ирина го дарила с нежност в последния етап от дългия му живот и поради този факт заслужавала да го наследи. Адвокатът на Жак Дьовин обясни, че клиентът го уведомил по телефона за промените в завещанието, а след това два пъти се явил лично в кабинета му – първия път, за да прегледа документите, и втория – за да ги подпише пред нотариус, пред когото заявил категоричността на своето волеизявление. Наследниците обвиниха администрацията на "Ларк Хаус" в небрежност по отношение на умственото състояние на стареца, а Ирина Базили – в коварен грабеж. Оповестиха решението си да оспорят завещанието и да подадат жалба срещу адвоката за липса на професионализъм, срещу нотариуса – за съучастничество, а срещу "Ларк Хаус" – за нанесени щети и вреди. Ханс Войт се изправи срещу глутницата от разочаровани родственици със спокойствието и вежливостта, придобити през дългите години управление на институцията, но вътре в себе си кипеше от ярост. Не беше очаквал подобна подлост от Ирина Базили, която смяташе за неспособна да посегне и на муха, но човек се учи, докато е жив, на никого не може да се гласува доверие. В един момент попита адвоката за каква сума става дума и се изясни, че се касае за някакви пустеещи земи в Ню Мексико и за акции в различни компании, чиято стойност предстоеше да се установи. Сумата в парично изражение бе незначителна.

Директорът поиска двайсет и четири часа, за да намерят изход с по-малко разноски, отколкото при съдебно дело, и призова незабавно Ирина. Възнамеряваше да оправи нещата с копринени ръкавици. Не беше в негова полза да си създава враг в лицето на тази лисица, но като я видя пред себе си, не можа да се обуздае.

– Бих искал да знам как, по дяволите, успя да завъртиш главата на стареца! – ѝ се разкрещя.

– За кого говорите, господин Войт?

– За кого може да е! За Французина, естествено! Как можа това да се случи под носа ми?

– Извинете, не ви казах, за да не ви тревожа, смятах, че въпросът ще се уреди от само себе си.

– И той прекрасно се уреди! Какво обяснение да дам на семейството му?

– Няма защо да знаят, господин Войт. Старите хора се влюбват, вие добре знаете, но за хората отвън това е шокиращо.

– Спала ли си с Дьовин?

– Не! Как може да си го помислите?

– Тогава нищо не разбирам. Защо те е определил като единствена наследничка?

– Моля?

Поразен, Ханс Войт разбра, че Ирина Базили дори не е подозирала за намеренията на стария човек и че нейната изненада е най-голяма. Понечи да я предупреди, че с големи мъки ще успее да измъкне нещо, понеже законните наследници ще се бият до последния цент, но тя в упор му съобщи, че не иска нищичко, защото несправедливо спечелени пари биха ѝ донесли нещастие. На Жак Дьовин му хлопала дъската, каза, и това всеки от "Ларк Хаус" можел да потвърди; най-добре щяло да бъде да уредят нещата без много шум. Достатъчно било лекарят да удостовери наличието на старческа деменция. Наложи се Ирина да повтори, за да може невярващият на ушите си директор да разбере.

Безсилни се оказаха предпазните мерки, за да се запази случаят в тайна. Всички узнаха и за една нощ Ирина Базили се превърна в най-обсъжданата личност – обект на възхищение за клиентите и на критика за обслужващия персонал от латинос и хаитянци, за които да отхвърлиш пари представляваше смъртен грях. "Не плюй срещу небесата, които ти падат в лицето", се произнесе Лупита Фариас, а Ирина не намери подходящ превод на румънски на тази шифрована пословица. Директорът, впечатлен от безкористността на тази скромна имигрантка от трудно откриваема на картата държава, я назначи с безсрочен договор за четиресет часа труд седмично и със заплата по-висока, отколкото на предшественичката ѝ. Освен това убеди наследниците на Жак Дьовин да дарят две хиляди долара на Ирина в знак на благодарност. Обещаната сума не стигна до девойката, но тъй като тя бе неспособна да си я представи, скоро я изби от главата си.

АЛМА БЕЛАСКО


Фантастичното наследство на Жак Дьовин помогна Алма Беласко да забележи Ирина и след като бурните одумки утихнаха, тя я извика. Посрещна я в спартанското си жилище, седнала величествено, с императорско достойнство в малко кресло с кайсиев цвят, и с Неко – любимата ѝ котка с тигрова окраска – в скута.

– Нужна ми е секретарка. Искам да работиш за мен – изстреля.

Не беше предложение, а заповед. Тъй като Алма почти не я поздравяваше, когато се разминаваха в коридора, Ирина силно се изненада. Освен това близо половината от обитателите в общността живееха скромно от пенсиите си, които понякога допълваха с помощи от близките си, и мнозина се ограничаваха стриктно в регламентираното обслужване, защото дори едно допълнително ястие беше способно да срине оскъдния им бюджет; никой не беше в състояние да си позволи лукса на лична секретарка. Призракът на бедността и този на самотата непрестанно витаеха около старците. Ирина ѝ обясни, че разполага с малко време, защото след работния ден в "Ларк Хаус" работи в едно кафене и освен това къпе кучета по домовете.

– Каква е тази работа с кучетата? – я попита Алма.

– Имам съдружник, на име Тим, мой съсед в Бъркли. Той има кола комби и в нея е инсталирал две вани и дълъг маркуч; отиваме в дома на кучето, искам да кажа в дома на собственика на кучето, скачваме маркуча и къпем клиента, така де, кучето, на двора или на улицата. Почистваме му също ушите и му режем ноктите.

– На кучето ли? – попита Алма, прикривайки усмивката си.

– Да.

– Колко изкарваш на час?

– Двайсет и пет долара на куче, но ги деля с Тим, така че ми се падат по дванайсет и петдесет.

– Ще те наема пробно за тринайсет долара на час. Ако съм доволна от работата ти, ще повиша на петнайсет. Ще работиш за мен вечер, когато свършиш в "Ларк Хаус", по два часа на ден като начало. Работното време може да е гъвкаво в зависимост от моите потребности и от твоите възможности. Разбрахме ли се?

– Бих могла да оставя кафенето, госпожо Беласко, но не мога да зарежа кучетата, те вече ме познават и обичат.

Постигнаха съгласие и така се роди едно съдружие, което не след дълго щеше да прерасне в приятелство.

През първите седмици на новата си работа Ирина стъпваше на пръсти и се чувстваше почти напълно изгубена, защото Алма Беласко се оказа властна с околните, взискателна дори за дребни подробности и неясна в указанията, но скоро девойката престана да се страхува и се превърна в жизненонеобходима за нея по същия начин, както за "Ларк Хаус". Ирина наблюдаваше Алма, запленена като зоолог пред безсмъртен саламандър. Тази жена не приличаше на никого от хората, които бе срещала, и със сигурност на нито един от старците от второ и трето ниво. Ревностно бранеше своята независимост, бе лишена от сантиментализъм и привързаност към всичко материално, изглеждаше, като че не я обвързва обич към никого, с изключение на внука ѝ Сет, и се чувстваше толкова уверена в себе си, че не търсеше опора в Бог, нито в захаросаното обожание на някои обитатели на "Ларк Хаус", които се самообявяваха за духовно извисени и прокламираха наляво и надясно методи за достигане на по-висши нива на съзнанието. Алма стъпваше здраво на земята. Ирина предположи, че високомерието ѝ служи за защита срещу чуждото любопитство, а простотата в облеклото е вид елегантност, на която малко жени биха могли да подражават, без да изглеждат размъкнати. Носеше бялата си остра коса подрязана на неравни кичури, които решеше с пръсти. Единствените ѝ отстъпления пред суетата бяха яркочервеното червило и мъжкият аромат на бергамот и портокал; когато се движеше, това свежо ухание приглушаваше смътния мирис на дезинфектант, старост и сегиз-тогиз на марихуана, който изпълваше "Ларк Хаус". Имаше добре изразен нос, горда уста, издължени кости и отрудени като на надничар ръце; очите ѝ бяха кафяви, с дебели тъмни вежди и лилави сенки под тях, които ѝ придаваха вид на страдаща от безсъние и не можеше да бъдат скрити от очилата с тъмни рамки. Тайнственото ѝ излъчване налагаше дистанцираност – нито един от служителите не се обръщаше към нея с бащинския тон, приложим към другите клиенти, и никой не можеше да се похвали, че я познава, дотогава, докато Ирина Базили не успя да проникне в личната ѝ крепост.

Алма живееше с котката си в апартамент с минимално количество мебели и лични вещи и се движеше с най-малката кола, предлагана на пазара, без никакво уважение към правилата за движение, които спазваше избирателно (едно от задълженията на Ирина бе да плаща глобите). Беше вежлива и с добри обноски по навик, но единствените хора в "Ларк Хаус", с които се бе сприятелила, бяха градинарят Виктор, с когото работеше дълги часове по засаждане на зеленчуци и плодове в приспособени за това дървени щайги, и доктор Катрин Хоуп, пред която просто не можа да устои. Беше наела ателие в една барака, преградена с дървени дъски, която делеше с други старци, отдадени на своя занаят. Рисуваше върху коприна така, както бе правила това в продължение на шейсет години, ала вече не с вдъхновението на артист, а за да не умре преждевременно от скука. Прекарваше по няколко часа седмично в ателието си заедно с Кирстен, асистентката ѝ, на която синдромът на Даун не пречеше да изпълнява задачите си. Кирстен познаваше съчетанията от цветове и инструментите, които Алма ползваше, подготвяше платовете, поддържаше реда в ателието и почистваше четките. Двете жени работеха в хармония, без необходимост от думи, отгатвайки намеренията си. Когато ръцете на Алма започнаха да треперят и изгубиха прецизността си, тя нае двама студенти, за да копират върху коприната рисунките, които тя правеше на хартия, а вярната ѝ асистентка ги надзираваше строго като тъмничар. Кирстен беше единственият човек, който си позволяваше да я прегръща за поздрав и да я прекъсва с целувки или близване по лицето в пристъп на нежност.

Без да си го поставя за цел, Алма се прочу със своите кимона, туники, кърпи за глава и шалове с оригинални рисунки и дръзки цветове. Самата тя не носеше своите продукти, обличаше се в широки панталони и ленени блузи в черно, бяло и сиво – бедняшки парцаляци според Лупита Фариас, която не подозираше цената на въпросните парцаляци. Изрисуваните от Алма платове се продаваха в художествени галерии на баснословни цени и тя насочваше приходите към Фондацията "Беласко". Колекциите ѝ черпеха вдъхновение от пътешествията ѝ по света – животни от Серенгети, отоманска керамика, етиопска писменост, инкайски йероглифи, гръцки барелефи – които обновяваше, щом конкурентите започнеха да ѝ подражават. Отказа да продаде марката си и да сътрудничи с модни дизайнери – всеки неин оригинал се възпроизвеждаше в ограничена бройка под строгия ѝ контрол и всеки екземпляр носеше нейния подпис. В апогея на кариерата си достигна персонал от петдесетина души и значително производство в обширно промишлено хале, разположено южно от улица "Маркет" в Сан Франциско. Никога не прибягна до реклама, защото не изпитваше необходимост да продава, за да се прехранва, ала името ѝ се превърна в гаранция за ексклузивност и съвършенство. Като навърши седемдесет години, тя реши да намали производството и това сериозно се отрази на Фондацията "Беласко", която разчиташе на нейните приходи.

Създадена през 1955 година от нейния свекър, митичния Исаак Беласко, фондацията се занимаваше е изграждането на зелени зони в конфликтни райони. Тази инициатива, чиято цел бе преди всичко естетическа, екологична и развлекателна, породи непредвидени обществени облаги. Там, където изникнеше градина, парк или площад, намаляваше престъпността, защото самите банди и наркомани, доскоро готови да се избият взаимно за доза хероин или за трийсет квадратни сантиметра територия, се обединяваха и пазеха това кътче от града, което им принадлежеше. В някои паркове се правеха стенописи, в други се издигаха скулптури и се изграждаха детски площадки, и навсякъде се събираха артисти и музиканти, които забавляваха публиката. При всяко поколение Фондация "Беласко" се управляваше от първородния наследник от мъжки пол в семейството и това негласно правило не се промени с еманципацията на жените, защото нито една от дъщерите не си направи труда да го оспори; един ден щеше да дойде редът на Сет, правнука на основателя. Той изобщо не желаеше тази чест, но това бе част от наследството.