Малката зала беше осветена от лампи с копринени абажури, което създаваше интимна атмосфера. По тъмночервените стени имаше разкошни картини, а цветята бяха навсякъде. Тук беше спокойно, настроението беше ведро, всички се държаха благовъзпитано и аз си помислих, че за тези хора, които бяха достатъчно богати да си позволят този елегантен малък свят, това трябва да е нещо като завръщане у дома. Това място перфектно подхождаше на сър Робърт Хардуик. Веднага се виждаше, че той е от старомодните мъже, кавалери до мозъка на костите си. Не бяха за него хладната атмосфера и декори и недотам добрата кухня на съвременните модерни и много посещавани ресторанти. Беше ме довел на място, където очевидно го познаваха добре и се отнасяха с него като с крал. Или поне като човек с власт и пари.

— Сър Робърт, добър вечер и добре дошли отново.

Метр’дотелът най-после стоеше до нас.

— Благодаря. — Беше очевидно, че сър Робърт няма желание за празни разговори и учтивости. — За мен, обикновеното, моля.

Той повдигна въпросително вежди към мен. Аз не пиех алкохол, но очевидно се очакваше да си поръчам нещо. Спомних си всички онези дълги и самотни вечери пред телевизора, в които компания ми правеха само „Сексът и градът“ и Сара Джесика Паркър.

— „Космополитън“ — казах.

Никога не бях вкусвала нищо подобно, но коктейлът имаше приятен розов цвят, а и Сара Джесика Паркър пиеше винаги това.

— Направете го с водка „Грей гуус“ — заръча сър Робърт. После се обърна към мен: — Разбира се, французите правят най-хубавата водка.

Келнерите се засуетиха около нас. Разстлаха на скутовете ни колосани бели кърпи, подадоха ни менюто, появиха се сандвичи с хайвер, или, както ги наричаше сър Робърт — amuses bouches. Пристигна и бутилка минерална вода. Погледнах етикета. Беше френска. Изглежда, сър Робърт обичаше френските неща, беше франкофон — френски ресторант, френска водка, френска минерална вода. Всичко, от което имаше нужда, беше французойка.

Гледах, удивена, как той изгълта сандвича си на една хапка и направи знак за още.

— Има и диви гъби — каза ми той доволен. — Много по-добър е от онзи с раците и лютивия сос, който сервираха на коктейла. Но на коктейлите винаги е едно и също — евтино бяло вино, а храната се осигурява от нечия сестра, която просто си предлага услугите да свърши това. Исусе, на такова място можеш да получиш хранително отравяне! Готов съм да се обзаложа, че поне на няколко човека ще им прилошее тази вечер! Така им се пада — добави той, разтвори менюто и започна да го изучава. — Тук обаче това никога не може да се случи. Идвам от двайсет години. Всичко е отлично приготвено, момиче, така че си избери каквото искаш.

Като че ли в отговор, стомахът ми високо изкъркори. Хвърлих изпод мигли страхлив поглед на сър Робърт с надеждата, че не е чул. Бях изяла купа овесена каша на закуска, а това беше преди дванайсет часа. Ако не го бях срещнала, щях да се прибера право у дома — ако мрачната и неприветлива гарсониера в Бейсуотър можеше да се нарече така — и щях да изям още една купа овесена каша за вечеря.

За първи път в живота си изпитвах ужасна бедност и никак не ми беше забавно. Но когато съпругът ми ме напусна заради друга жена и взе със себе си всичко, което бяхме събрали за десетгодишния си брак, бедността изведнъж се изправи пред мен. Той беше адвокат и предвидливо беше прехвърлил апартамента и малките ни спестявания на свое име, като ми остави само табелката „Продава се“ на къщата, която вече не беше моя. И спомена за красивата двайсет и няколко годишна блондинка, която седеше до него в „нашата“ кола, когато го видях за последен път.

Което беше и причината да дойда в Лондон. Или, по-скоро, да избягам — такава беше истината. Мислех, че разстоянието ще намали силата на лошите спомени, но досега тази моя теория не беше дала резултат. Болката от преживяното беше толкова мъчителна, колкото и бедността, която заплашваше бъдещето ми, в което не се очертаваше мъжко присъствие.

Келнерът изреждаше специалитетите, но сър Роберт махна с ръка.

— Това момиче тук е гладно — каза той, като ми хвърли проницателен поглед. — Тя ще започне със супа от омари, после ще продължи с пиле по френски, печено, със зеленчуци. И донесете много хляб и масло.

— И poulet de Bresse, разбира се, сър.

Келнерът си записа, очевидно неразвълнуван от факта, че сър Робърт беше поръчал, своеволно, от мое име. Всъщност аз също нямах нищо против. В онзи момент печено пиле ми звучеше като райска храна.

За себе си, сър Робърт поръча патешко в тесто, а после — печено говеждо. А, значи обичаше месо с картофи, помислих си и се усмихнах.

— На какво се усмихваш? — запита той.

— На удоволствието от това, че съм тук — побързах да излъжа, защото още не бях сигурна дали за мен това удоволствие е голямо.

— С мен, ха? — Той повдигна скептично рунтавата си вежда.

Обърнах се и го погледнах право в суровите и безмилостни сини очи. Можеше и да поставя в опасност моето печено пиле със задаването на този въпрос, но трябваше да знам.

— Защо избрахте мен от хората, събрали се на партито? — казах.

Той се облегна назад и отпи от френската си водка, замисли се. После каза:

— Защото имаш червена коса. Защото имаш хубави крака. Защото беше сама. — Той отпи още една глътка и отново се замисли. — И защото се страхуваше.

Шокирана, аз понечих да възразя, но той махна с ръка.

— Не си прави труда да ме питаш откъде знам това. Знаеш, че е вярно.

Нямах отговор на това. Гледахме се втренчено един друг известно време. Аз отпих от коктейла си. Харесваше ми.

— Както и да е, на колко си години? — запита той.

— На трийсет.

Стиснах палци да не разбере, че лъжа, макар да не бях много сигурна защо не казах истината. Това беше започнало да ми става нещо като рефлекс или защитна реакция. Като че ли няколко години имаха някакво значение в този свят. Всъщност тогава бях на трийсет и четири и бързо се приближавах към трийсет и пет.

— Лъжеш.

Почувствах, че се изчервявам, и бързо изстрелях:

— Ти да не би да си ясновидец?

Той подпря лакти на масата, скръсти длани, а на лицето му се изписа усмивка на превъзходство.

— Да кажем, че умея много добре да преценявам характерите.

Аз бързо лапнах хапка хляб и нищо не казах. Донесоха моята супа и неговото патешко. Сър Робърт поръча бутилка бяло „Бордо“. Хранихме се мълчаливо няколко дълги минути. Супата беше божествена.

— И така, как се казваш? — запита той накрая, като остави ножа и вилицата си.

Аз го погледнах със зяпнала уста, изумена. Вечерях с мъж, който дори не знаеше името ми!

— Дейзи Кийн — отговорих бързо.

— Дейзи? Как може да се кръсти някое дете с такова име?

— Майка ми имаше мания за градинарство. Ние сме три сестри и носим имената Дейзи /Маргаритка/, Лавендър /Лавандула/ и Вайълет /Виолетка/. Това сигурно е било в резултат на силен копнеж у нея, защото от входната ни врата се излизаше направо на чикагския тротоар. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче зелена трева.

Келнерът наля малко вино в чашата на сър Робърт. Той го опита и го одобри. Чашите ни бяха напълнени.

— Опитай го — каза той.

И аз го опитах. Беше превъзходно.

— Нещо като току-що полята с вода морава в летен ден — казах аз.

— В хармония с името ти, не би ли казала?

Той ми се усмихна широко и дебелото му лице се освети от одухотвореност, която не бях виждала дотогава.

— Знам, че говеждото се пие с червено вино — каза той, — но това вино ми е любимото. А и ти ядеш пилешко.

Вече бях започнала второто блюдо и ми се струваше, че съм готова да мъркам от удоволствие.

— Това е най-вкусното пилешко, което някога съм опитвала — казах аз, но сър Робърт вече нападаше говеждото.

Няма друг израз да се опише начинът, по който той се хранеше. Всъщност изглеждаше като човек, който се храни за последен път в живота си, с твърдото намерение да изяде всичко до последната хапка. Сребърните прибори изглеждаха по-малки в масивните му длани, а удоволствието му от храната беше толкова явно, че беше премахнало всякакво недоволство от чертите на лицето му. Помислих си, че у него вече няма никаква прилика с Шрек.

— И какво правиш тук, в Лондон? — запита ме неочаквано той.

— Казах ти, работя за американско списание.

О, мили боже, лъжите излизаха толкова лесно от устата ми, че чак беше страшно. Досега, през целия си живот, не бях изричала нито една лъжа. „Да, и виж само до какво може да те доведе това!“, шепнеше едва доловимо гласче в главата ми.

— Ха! Ти си толкова репортер за клюкарска рубрика, колкото съм и аз. Те са друга порода хора и се разпознават от петдесет крачки, независимо от компанията и случая. И нито един от тях не изглежда като теб.

Повдигнах вежди. Оставих внимателно ножа и вилицата си.

— О? И как, тогава, изглеждам аз?

Подготвих се мислено за неговата атака.

— Като жена, която се е изгубила някъде по пътя.

Това ми отне всякаква възможност да кажа каквото и да било. Нима миналото беше изписано толкова ясно на лицето ми — като белези след тежка злополука?

— Не се тревожи — каза той, вече по-меко. — Аз също съм там, на дъното, на емоционалното дъно. О, знам, че като ме гледаш, като четеш за мен във вестниците, никога не би помислила, че това самонадеяно и грозно копеле има чувства. Но… И аз съм човек…

Мълчах. Не знаех какво да кажа на този напълно непознат мъж.

— Е?

Той ме гледаше с повдигнати вежди, чакаше отговор. Аз сведох поглед към пръстите на ръцете си, които се свиваха и гърчеха като червеи. Ето, че ми се удаваше възможност да разкажа историята си. Обаче не можех да го направя. Струваше ми се прекалено унизително. Поклатих глава. Не можех да призная нещастието си на този човек. Просто не можех.

Той извика келнера и поръча кафе. Бутилката вино, изпита само наполовина, стоеше, нежелана, в сребърната шампаниера с лед. Искрата си беше отишла от вечерта. Изведнъж си спомних кучето му. Разтревожена, запитах дали Ретс няма нужда да се поразходи.

— Те ще се погрижат за това — каза той. — Но ти благодаря, че се сети за него.

Свих рамене. Разбирах поне обичта му към кучетата. Той направи знак на келнера да донесе сметката. Когато тя пристигна, я побутна през масата към мен.

— Сделката си е сделка, нали така?

О, боже, бях забравила, че аз ще плащам. Живеех с овесена каша и сирене вече две седмици. Ако платях сега, съмнявах се, че въобще ще ям отново. Гледах мълчаливо и изумено цифрите, от които ти спираше дъхът. Но тъй като съм много горда, извадих последните пари от чантата си и отброих исканата сума.

— Не трябва да забравяш бакшиша — каза той със снизходителна усмивка. — Винаги давам бакшиш от двайсет и пет процента тук — това определя добрите отношения между мен и персонала.

— А аз не давам никога повече от двайсет — изстрелях в отговор.

Той се опитваше да ме контролира и се радваше на неудобството ми, че трябва да платя такава голяма сметка. Взе парите ми и отброи бакшиша.

— Не ми изглеждаш щастлива, че трябва да спазиш уговорката ни. И защо? Отново ли излъга?

— Никога не лъжа — казах сковано.

Той се засмя високо. Смехът му приличаше на рязък лай. Всички глави се обърнаха към нас.

— Ето, че отново излъга — каза той.

Остави парите в джоба си, пъхна кредитна карта в кожената подвързия със сметката, и я подаде на келнера.

— Всъщност ти ми приличаш на жена, която си търси работа. — Аз го изгледах втренчено. — Какво има? — каза той, все още усмихнат. — Страхуваш се да поработиш малко с нежните си ръце? Страхуваш се да не ги изцапаш? Страхуваш се да не напрегнеш малко повече мозъка си? Каква е истинската ти история, между другото?

Дълго време го гледах втренчено и мълчаливо, после внезапно се предадох пред яростната му атака. Извиних се за лъжите си. Разказах му историята си. Разказах му за майка си, ирландка от дребен благороднически род.