Облече се, погледна гривната, която никога не сваляше от ръката си, закопча ципа на дънките си, закопча и сребърната тока на колана, после обу черните си ботуши. Отново му стана студено и си помисли, че би могъл и човек да убие за чашка бърбън. Заслушан в снежната буря навън, си спомни бурната младост.

Монтана беше само на дванайсет години, когато баща му умря, без да остави и пени. И ранчото беше конфискувано. Властите веднага му намериха приемно семейство, което живееше в покрайнините на градско гето. Този дом беше на светлинни години от тишината и спокойствието на ранчото, където можеше с часове да язди. Младата му душа страдаше, защото не искаше да замени онези така скъпи пейзажи за този безнадежден живот. Но тъй като нямаше избор, той остана там две години. После избяга само с няколко долара в джоба на дънките си „Левис“ и с черното дънково яке на гърба, което бяха носили поне още три деца, преди да го дадат на него. Беше на четиринайсет, но изглеждаше на шестнайсет, когато започна своето самотно пътешествие по пътищата на Тексас, което го направи по-мъдър и по-издръжлив. Да, беше много по-издръжлив от обикновените тийнейджъри. Когато парите му свършваха, което се случваше често, винаги успяваше да си намери работа. Никога обаче не се задържаше дълго на едно място. Връщаше се отново на пътя, в своето безкрайно пътешествие към нищото. Пред него не се очертаваше бляскаво бъдеще, което да го мами и да го кара да се надява. И беше така, докато не срещна мъжа, който промени живота му. Мъжът, който го прие и го въведе в света на книгите и образованието, на духовността, до която той никога досега не се беше докосвал.

Неговото име беше Финеас Клаудуокър и той беше чистокръвен индианец от племето команчи. Финеас Клаудуокър се погрижи Монтана да получи добро образование и накрая той завърши университета „Дюк“.

След това Монтана рязко смени посоката и се присъедини към морските „тюлени“, където неговият характер на самотник и любовта му към свободата скоро започнаха да му причиняват проблеми. После обаче, като признание за интелигентността му и за качествата му на лидер, той беше издигнат до чин лейтенант в специалните части „Делта Форс“. И там, между другите свободомислещи хора, безстрашните млади мъже, които бяха готови за всяко предизвикателство и всеки риск, които бяха готови да умрат един за друг и за страната си, Монтана показа най-добрите си качества.

След десет години и няколко изтощителни и мъчителни акции, той напусна специалните части, за да се погрижи за умиращия стар команч, който му беше спасил не само живота, но и душата. Гривната, която носеше, някога принадлежеше на този човек, ценностите на този човек сега бяха негови стандарти за живот, той се беше поучил от неговата сила. Този индианец той смяташе за свой истински баща.

От учителя си Монтана се беше научил и на изкуството да живее за мига. Тук, в уюта и удобството на „Снийдли Хол“, където все още управляваше традицията, той осъзна, че почти беше изгубил чувството за уседналост. Сега, през по-голямата част от времето, той беше в движение. В неговия живот нямаше място и време за куче като Ретс, нито за истински дом, макар че това не беше нещо, което той някога беше искал. Динамичният начин на живот му беше станал прекалено близък.

Отиде до прозореца и дръпна завесата. Втренчи поглед в снежния пейзаж. Не очакваше снежна буря толкова късно през април, както очевидно не я очакваха и местните жители и синоптици. Човек би помислил, че с всичките техни радари „Доплер“ и диаграмите на времето в света, биха могли да предвидят нещата. Досега вече той трябваше да се е върнал в Лондон, защото имаше среща с жена и тя сигурно го чакаше. Той извади мобилния си телефон и набра номера.

— Съжалявам, бейби — каза той, когато тя отговори. — Задържан съм в северната част на страната от буря.

Той се заслуша в недоволното й мърморене, после отново се извини и каза, че нищо не може да направи, въпреки че съжалява. Тя продължи да мърмори, той изгуби търпение и каза, вече по-рязко:

— Скъпа, това тук е истинска снежна буря. Ще ти се обадя по-късно.

Тя беше красива, секси и претенциозна. Той нямаше нужда от такава жена в живота си. Всъщност нямаше нужда от никаква жена в живота си. Беше щастлив и така. Не можеше да допусне някой да го притежава.

Тази стая започваше да го дразни. Червеното не беше любимият му цвят. Той извади голям плик от джоба си, излезе от стаята и заслиза по стълбите. Ретс все още се излежаваше пред камината. Кучето го погледна с едното си око, подуши го уморено и отново отмести поглед.

— Бедното старо момче — каза нежно Монтана.

Остави плика на масичката в коридора, взе дългия железен ръжен, намести пъновете в огнището, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се замисли за причината, поради която беше тук. Хардуик го беше поставил пред загадката на смъртта си, която Монтана беше твърдо решен да разреши. Освен това, имаше мисия, за която щеше да се погрижи още тази вечер. Тя беше част от работата му и причината той да е на погребението, а не в лондонския апартамент с красавицата, която го подлудяваше. Като анализираше нещата, той се питаше дали така не е по-добре все пак. В Йоркшир се вихреше снежна буря, предхождаща емоционалната буря, която, беше сигурен, щеше да е още по-страшна.

Глава 6.

Дейзи

От всичките домове на Боб, „Снийдли Хол“ ми беше любимият, макар все още да не бях виждала вилата на остров Капри. Никога не бяхме ходили там. Боб казваше, че е прекалено зает, за да си вземе истинска ваканция, въпреки че тази е била причината да купи вила „Белкис“. Седнах на леглото и събух мокрите си чорапи. След това огледах така добре познатата ми стая, която скоро вече нямаше да бъде моята.

„Снийдли Хол“ беше къщата, в която ме доведе Боб в деня, след като ми предложи работа. След моето тясно и неприветливо жилище в Бейсуотър, тази стая ми се стори истински рай. И когато ми каза, че мога да я украся както желая, аз отидох до най-близкия малък град, купих боя и четки, после се върнах и сама боядисах стените.

— Ти си много способно момиче — каза Боб, застанал на прага и загледал ме как стоя на стълбата и прокарвам валяка с боята по тавана. — Можех Да накарам момчетата да свършат това, нали знаещ, и да ти спестя този проблем.

— Проблем? — извиках въодушевена. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало от години. Обожавам това. Забавлявам се. Правех го и когато бях омъжена. Всяка стая в дома си боядисвах и декорирах сама.

— И как изглеждаше къщата ти?

Той за първи път проявяваше любопитство към миналия ми живот.

— Къща в предградията. Скучна. Самотна. Надявах се да имам деца, но това не се случи.

— Вероятно защото сексът в живота ти не е бил достатъчно — каза той сухо, с което ме накара да се засмея. Но пък може би беше прав.

Боядисах стените на тази стая в блед нюанс на изпечена глина и тя доби вида на вила в Тоскана, такава, каквато си я представях аз, леко избеляла от годините и времето. Може би това е изтъркано клише, но всеки път, когато вляза в тази стая, тя ме посреща с топло чувство. Аз просто я обичам, обожавам я.

Рамките на трите високи прозореца са поставени дълбоко в амбразурите. На тях има вътрешни щори, които обикновено са спуснати. Тях боядисах в бяло, а тежките завеси от тафта са в приглушени бронзови и златисти цветове, килимът е в меки пастелни нюанси. Мебелите бяха от трийсетте години на двайсети век, от орехово дърво. Леглото беше огромно, с дебел копринен юрган и тоалетка с венецианско огледало, от двете страни на което имаше конусовидни лампи със сребристи абажури. До прозореца беше поставен шезлонг, на който имаше няколко кадифени възглавнички. Обичах да седя там и да чета в летните вечери, когато мирисът на прясно окосена трева галеше ноздрите ми, а от хълмовете долиташе слабото блеене на овцете.

Сложих диск на Даяна Крол, влязох в банята, отидох до ваната, напълних я с вода, налях в нея жасминово масло за баня и запалих две ароматични свещи. С чувство за благодарност, съблякох дрехите, с които бях отишла на погребението. Оставих ги да лежат там, където бяха паднали, и влязох в топлата и успокояваща вода на ваната, затворих очи и оставих тази благодатна топлина да отмие спомените ми за ужасния ден, за всепроникващия студ и за отчаянието.

До мен долиташе гласът на Даяна Крол, която изпълняваше типичната за нея музика. Питах се какво ли ме очаква в бъдещето — сега, когато вече го нямаше Боб Хардуик, който да ме закриля. Трябваше да взема много решения. Дали да остана в Англия? Дали да не се върна в Чикаго? А може би трябваше да опитам късмета си в Лос Анджелис, както правеха май всички други? Сестра ми Лавендър беше омъжена и имаше три деца, живееше в Сан Франциско. Беше по-голяма от мен със седем години, а тази разлика във възрастта се явяваше прекалено голяма и ние никога не бяхме станали истински близки. Другата ми сестра, Ви, също имаше своя оживен и забързан живот и въпреки че се интересувахме живо една от друга, знаех, че няма да е честно спрямо сестрите ми, ако така неочаквано им се натрапя. А това, както би казал Боб, ме оставяше свободна да реша какво искам да правя.

— Винаги гледай на нещата от положителната им страна — чувах и сега гласа му. — Ти не си в задънена улица, а просто на кръстопът. От теб зависи да избереш пътя си.

Имах нужда някой да ме прегърне. Взех мобилния си телефон, и набрах номера на най-добрата си приятелка, Бордоле Магуайър. Знам, че името Бордоле е много старо и звучи нелепо, но майка й, когато била бременна с нея, посещавала уроци по френска кухня, когато родилните мъки неочаквано започнали. Бордоле била първата дума, която тя произнесла след раждането на бебето. И се случило така, че приятелката ми получила името на френски сос.

Разбира се, вече й се бях обадила, за да изплача мъката си от смъртта на Боб. Тя ми беше казала, че ще вземе самолета и ще е при мен на следващия ден, но аз не можех да й позволя да зареже така собствения си живот. Казах си, че поне този път трябва да остана здраво стъпила на краката си, че трябва да се погрижа за нещата така, както Боб би очаквал от мен. Той ми беше помогнал да стана тази нова и силна жена и сега беше време да го докажа. Постъпих глупаво, като се бях лишила от компанията на най-добрата си приятелка, но когато сме под влиянието на стреса, ние всички вършим глупави неща.

Бордоле ми пишеше електронни писма всеки ден, откакто й казах, че съм добре и че скоро ще напусна „Снийдли Хол“ завинаги. И че може би ще се върна в Чикаго все пак.

Сега, Бордоле отговори на първото позвъняване и без дори да запита кой е, като че ли очакваше обаждането ми, каза:

— Добре ли си?

— Да речем.

— Значи погребението е приключило.

— Да — съгласих се тъжно.

— Ето какво ще направиш сега — ще си легнеш в леглото с голяма чаша уиски с лимон. Ще се сгушиш под завивките и ще поспиш. Обзалагам се, че не си спала от доста време.

Сънят принадлежеше на нощите отпреди смъртта на Боб.

— Говориш като майка ми — казах.

— Някой трябва да се грижи за теб, макар и отдалеч.

— Добре съм, наистина съм добре. Ще взема дълга гореща вана. Тук има буря, снегът буквално ни засипа.

— Тук — също — каза тя. — Наистина ли си добре?

Гласът й издаваше съмнение и аз я уверих, че съм добре. Казах, че след малко ще сляза долу, за да вечерям с един приятел на Боб.

— Пътищата са затворени и той също е тук за през нощта — обясних. — Така че не трябва да се тревожиш, не съм сама. Просто исках да ме прегърнеш ти, така да се каже.

— Имаш прегръдката, момиче — каза нежно Бордоле и затворихме, като си обещахме, че ще се чуем утре.

С Бордоле се познавахме още от началното училище. Майка й и баща й бяха собственици на ресторанта, където работеше майка ми и двете се забавлявахме като деца да играем на сервитьорки, дори понякога миехме чиниите в кухнята, клюкарствахме, чудехме се какви хора са клиентите и кой с кого се среща, коя съпруга мами съпруга си.

Бордоле беше живо и весело момиче с усмихнати очи, мъничка и крехка, русокоса. Косата падаше над омагьосващите й сини очи. Бретонът като че ли винаги беше прекалено дълъг и това подлудяваше майка й. Тя се кълнеше, че няма начин дъщеря й да може да вижда нещо през него. Бордоле привличаше мъжете, както прословутото гърне с мед привлича пчеличките. Всичко, което трябваше да направи, беше да прекара длан през русата си коса и да ги изгледа кокетливо отдолу нагоре, да се усмихне дяволито и те бяха погубени. Имаше и факти, които доказваха това. Беше имала двама съпрузи, този беше третият, а като че ли и той беше на път да си отиде. Не че това я тревожеше особено. За разлика от мен, тя винаги беше готова за приключения.