— Не, благодаря — отвърна резервирано тя.

Травис най-накрая издуха дима.

— Малката сладка Ема — каза той с мазен глас. — Но ти невинаги си била толкова добра, нали?

Ема вдигна глава към небето и погледът й отново се спря върху звездите на Ема, мама и татко. Малко над хоризонта се виждаше звездата, която наскоро беше нарекла Звездата на гаджето. Като че ли тази вечер тя се намираше по-близо от обичайното до Звездата на Ема — може би това беше някакъв знак. Може би тази година щеше да открие идеалния приятел, с когото й е писано да бъде.

— По дяволите — внезапно прошепна Травис, забелязвайки нещо в къщата. Той бързо угаси джойнта и го хвърли под стола на Ема, точно когато Клариса излезе на верандата. Ема се закашля от дима на тлеещата угарка — колко мило от негова страна, че се опитва да я натопи — и я прикри с маратонката си.

Клариса все още беше облечена с работната си униформа: смокинг, копринена бяла риза и черна тясна вратовръзка. Изрусената й коса беше вдигната в безупречен кок, а устните й бяха с яркочервено червило, което би състарило всяка физиономия. В ръцете си държеше бял плик.

— Липсват ми двеста и петдесет долара — заяви тя с равен глас. Празният плик изшумоля. — Това беше личният ми бакшиш от Брус Уилис. Той се подписа на една от банкнотите. Мислех да я сложа в албума ми с изрезки.

Ема въздъхна съчувствено. Единственото, което бе научила за Клариса беше, че тя е обсебена от звездите. Имаше си албум, в който описваше всяка своя среща с някоя известна личност, а десетки снимки с автографи покриваха стените в малката трапезария. Понякога двете се засичаха по обяд в кухнята, което за Клариса беше рано сутрин след нощната смяна. Единственото, за което беше склонна да говори, беше как предишната вечер провела дълъг разговор с най-новия победител в „Американски идол“ или как циците на някоя филмова звездичка със сигурност са фалшиви, или как водещата на някое риалити шоу била истинска кучка. Ема винаги слушаше в захлас. Тя въобще не се интересуваше от мръсните чаршафи на звездите, но си беше мечтала един ден да стане разследващ журналист. Не че някога го беше споменавала пред Клариса. Не че тя се интересуваше от личния й живот.

— Парите бяха в този плик в спалнята ми днес следобед, преди да тръгна за работа. — Клариса гледаше Ема с присвити очи. — Сега ги няма. Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Ема стрелна с поглед Травис, но той си играеше с блекбърито си. Докато преглеждаше снимките, тя забеляза своя замазана снимка на отражението си в банята. Косата й беше мокра и тя беше увила кърпа около тялото си.

Ема погледна Клариса с пламнало лице.

— Нищо не знам за това — каза тя с възможно най-дипломатичния си тон. — Защо не попиташ Травис? Той може да знае.

— Моля? — сопна й се Травис. — Не съм вземал никакви пари.

Ема изсумтя скептично.

— Знаеш, че никога не бих го направил, мамо — продължи Травис. Той се изправи и подръпна панталоните си нагоре. — Известно ми е колко много работиш. Но днес видях Ема да влиза в стаята ти.

— Какво? — Ема се извъртя с лице към него. — Не съм влизала!

— Напротив — тросна й се Травис. Щом обърна гръб на майка си, фалшивата му усмивка изчезна, носът му се сбърчи, а присвитите му очи проблеснаха.

Ема го погледна изумена. Невероятно беше колко спокойно лъжеше.

— Виждала съм те да ровиш в чантата на майка ти — заяви тя.

Клариса се облегна на масата със свити уста.

— Наистина ли?

— Не, не съм! — Травис посочи обвинително Ема. — Защо й вярваш? Дори не познаваш това момиче.

— Парите не ми трябват! — Ема притисна длани към гърдите си. — Имам си работа! Получавам достатъчно! — Тя работеше от години. Преди да започне на ролеркостъра, известно време се беше хванала в местния зоопарк или стоеше на улицата, облечена като Статуята на свободата, и рекламираше местния кредитен съюз, дори известно време беше амбулантен търговец на ножове. Беше си спестила повече от двеста долара и ги криеше в полупразна кутия от тампони в спалнята си. Травис все още не ги беше намерил, навярно защото тампоните бяха много по-добра охранителна система срещу гадни момчета дори от глутница разярени ротвайлери.

Клариса погледна към Травис, който й се усмихна противно. Тя повъртя празния плик в ръцете си и в очите й проблесна подозрение. Като че ли за миг го бе прозряла.

— Виж какво. — Травис се приближи до майка си и я прегърна през раменете. — Мисля, че трябва да разбереш истината за Ема. — Той извади блекбърито от джоба си и започна да натиска бутоните.

— Какво имаш предвид? — Ема стана и се приближи до тях.

Травис я изгледа лицемерно, прикривайки с ръка екрана на блекбърито.

— Мислех да обсъдим това насаме, но вече е твърде късно.

— Какво да обсъдим? — Ема скочи напред, разлюлявайки пламъка на свещта, поставена в средата на масата.

— Знаеш много добре какво. — Травис натискаше бутоните по клавиатурата. Край главата му избръмча комар, но той не си направи труда да го прогони. — Ти си откачен изрод.

— Какво имаш предвид, Травис? — Начервените устни на Клариса се свиха разтревожено.

Най-накрая Травис им показа екрана на блекбърито.

— Това — обяви той.

Духна горещ сух вятър и напълни очите на Ема с прах. Синьо-черното небе изведнъж се смрачи. Травис въздъхна тежко до нея, лъхна й на марихуана, и показа един сайт за качване на видеоклипове.

Със замах написа в търсачката СътънОтАдоЯ и натисна „старт“.

Клипът се зареди бавно.

Малка камера снимаше двор. Не се чуваше нищо, защото звукът бе изключен. Камерата се завъртя и показа стол, върху който седеше момиче със завързани очи. На врата й висеше дебела сребърна верижка с кръгъл медальон.

Момичето клатеше като обезумяло главата си напред-назад, медальонът подскачаше на гърдите й. Екранът потъмня за миг и изведнъж зад нея се плъзна някой, сграбчи верижката и я опъна силно върху гърлото й. Главата на момичето се отметна назад. Тя размаха ръце и ритна с крака.

— О, Господи. — Клариса притисна ръце към устата си.

— Какво е това? — прошепна Ема.

Непознатият дърпаше веригата все по-силно и по-силно. Той носеше маска на главата си, затова Ема не можеше да види лицето му. След около трийсетина секунди момичето на клипа спря да се бори и се отпусна безжизнено.

Ема отскочи назад. Да не би да бяха видели току-що как някой умира? Какво беше това, по дяволите? И какво общо имаше с нея?

Камерата не се отместваше от лицето на момичето. Тя не помръдваше. Тогава екранът отново потъмня. Когато отново се появи картина, камерата беше обърната на една страна, захвърлена на пода. Ема все още можеше да види отдолу фигурата на стола. Някой се приближи до момичето и свали превръзката от очите й. След дълга пауза момичето се разкашля. От очите й потекоха сълзи. Крайчетата на устата й увиснаха. Тя бавно примига. За части от секундата, преди екранът отново да потъмнее, тя погледна замаяно в обектива.

Ченето на Ема увисна чак до изтърканите й маратонки.

Клариса шумно въздъхна.

— Ха — възкликна триумфално Травис. — Нали ти казах.

Ема се взираше в големите сини очи, леко чипото носле и кръглото лице на момичето. То изглеждаше точно като нея.

Защото момичето от клипа бях аз.

2.

Точно така, обвинете храненичето

Ема грабна телефона от ръцете на Травис и отново пусна клипа, вторачена в екрана. Когато човекът хвана верижката и започна да души момичето със завързаните очи, тя усети как стомахът й се свива от страх. Щом ръката се протегна и махна превръзката, лицето на Ема се появи на екрана. Тя имаше същата гъста, къдрава, кестенява коса като момичето от клипа. Същата заоблена брадичка. Същите розови устни, заради които децата се подиграваха на Ема, че са тъй подпухнали, сякаш има алергична реакция. Тя потрепери.

Аз също гледах ужасено клипа. Проблясващият медальон накара частица от спомен да проблесне в ума ми: спомних си как вдигам капака на бебешката ми кутия, изваждам медальона изпод един протъркан плюшен жираф, дантелено бебешко одеялце и чифт бебешки обувчици, и си го слагам на врата. И това беше. Не знаех дали се отнася до нещо, което се е случило в задния ми двор… или на три щата оттам. Изпитах огромното желание да зашлевя здрав шамар на следсмъртната ми памет.

Но това трябваше да бъде клипът на моята смърт, нали? Особено като се има предвид краткият спомен, който ме връхлетя, след като се свестих в банята на Ема: лицето до моето, разтуптяното ми сърце, убиецът ми, надвесен над мен. Честно казано, нямах представа каква беше тази работа с моята смърт: дали бях попаднала в света на Ема в мига, когато бях поела последния си дъх, или беше дни — месеци — по-късно? И кой беше качил клипа в интернет? Беше ли го видяло семейството ми? Да не би да е своеобразно откачено писмо с искане на откуп?

Най-накрая Ема вдигна глава от екрана.

— Къде го намери? — попита тя Травис.

— Май някой не е знаел, че е станал звезда в интернет, а? — рече Травис и грабна телефона си от ръцете й.

Клариса прокара пръсти през косата си. Тя не спираше да мести поглед от екрана към лицето на Ема.

— Това ли е начинът ти да се забавляваш? — попита прегракнало тя.

— Сигурно така се дрогира. — Травис закрачи по верандата като дебнещ лъв. — Познавам няколко момичета в училище, които се бяха вманиачили по това. Едната едва не умря.

Клариса закри устата си с ръка.

— Какво ти има?

Ема погледна към Клариса.

— Чакайте, не! Това не съм аз. Момичето в клипа е друго.

Травис завъртя очи.

— Някоя, с която сте като две капки вода? — рече безизразно той. — Нека позная. Отдавна изгубената ти сестра? Злата близначка?

В далечината се разнесе нисък тътен. Бризът замириса на мокър асфалт, издайнически знак за приближаваща буря. Отдавна изгубена сестра. Тази мисъл избухна в главата й като фойерверк по случай Четвърти юли. Напълно беше възможно. Веднъж беше питала социалните дали Беки е имала и други деца, които да е изоставяла така, но те й бяха отговорили с безизразни лица, че не знаят.

В моята глава също проблесна една мисъл: аз бях осиновена. Поне това помнех. Родителите ми не се бяха опитвали да го крият. Казаха ми, че са го решили в последната минута и никога не са виждали рождената ми майка. Беше ли възможно? Това обясняваше защо съм буквално залепена за това момиче, което изглежда точно като мен, и я следвам навсякъде, сякаш душите ни са били свързани завинаги.

Клариса потропа с дългите си нокти по масата.

— В тази къща лъжата и кражбата не се толерират, Ема.

Ема се почувства така, сякаш е получила удар с юмрук в стомаха.

— В клипа не съм аз — възрази тя. — И не съм откраднала нищо. Заклевам се.

Тя се пресегна за брезентовата си чанта, която лежеше на масата. Просто трябваше да се обади на шефа си Еди. Той щеше да гарантира, че днес е прекарала деня на работа. Но Травис пръв се докопа до чантата й, събори я и разпиля съдържанието й на пода.

— Опа! — извика жизнерадостно той.

Ема наблюдаваше безпомощно как окъсаното томче на „Слънце изгрява“ пада върху един прашен мравуняк. Вятърът подхвана един смачкан купон за безплатен бюфет в „МГМ Грант“ и го отвя към фитнесуредите на Травис. Блекбърито й и една гилза гланц за устни с аромат на череши се търкулнаха и спряха до глинената костенурка. И накрая, но не на последно място, се изсипа подозрително изглеждащо руло банкноти, прихванато с лилав ластик. То тупна на пода, претърколи се веднъж и се спря пред обувките на Клариса.

Ема гледаше зашеметена, неспособна да обели дума. Клариса грабна парите, наплюнчи показалец и започна да брои.

— Двеста долара — обяви тя, като приключи. Извади една двайсетачка, която имаше надраскано със син химикал в горния ляв ъгъл. Дори на оскъдната светлина Ема можа да види голямото, закръглено Б, което се предполагаше, че идва от Брус Уилис. — Какво направи с останалите петдесет?