Да, и аз нямах представа какво означава това.

След това Ема се прехвърли на страницата със снимки и се загледа във фотографията на група момичета с тенис блузки, поли и маратонки. В краката им имаше плоча с надпис „Отбор по тенис Холиър“. Ема прокара курсора по момичетата, докато не се появи името на Сътън. Тя беше третата от ляво, косата й беше силно опъната назад и вързана на конска опашка. Ема премести курсора върху тъмнокосата индийка, която стоеше отдясно. Тя се казваше Ниша Банерджи. Устните й бяха разтегнати в захаросана, подмазваческа усмивка.

Погледнах я втренчено и по безтегловното ми тяло премина бърза нервна тръпка. Знаех, че не харесвам Ниша, но не знаех защо.

След това Ема погледна снимка на Сътън и Шарлът на тенискорта, заедно с висок, привлекателен мъж с посивяваща коса. Името му не беше отбелязано на снимката, но надписът отдолу гласеше: „Аз, Ш. и г-н Чембърлейн на урок по тенис в Аризона“. Следваше снимка на Сътън, прегърнала привлекателно русокосо момче, облечено във футболен екип на „Холиър“. „Обичам те, Г!“ — беше написала тя отдолу.

Някой си Гарет беше отговорил в коментарите: „И аз те обичам, Сътън“.

О-о-о, помисли си Ема.

Аз също усетих как сърцето ми трепва.

Последната снимка, върху която кликна Ема, показваше Сътън, седнала край масата на верандата заедно с двама добре изглеждащи по-възрастни хора и русокосо момиче с квадратна челюст на име Лоръл Мърсър. Приемната сестра на Сътън, най-вероятно. Всички се усмихваха широко, вдигнали тост с някакви сладникаво изглеждащи питиета. „Обичам семейството си“ — гласеше надписът отдолу.

Ема се задържа доста време над снимката, усещайки стягане в гърдите. Всичките й мечти за звезда на Мама, звезда на Татко и звезда на Ема изглеждаха до голяма степен така: привлекателно, щастливо семейство, хубава къща, добър живот. Ако отрежеше главата си от някоя своя снимка и я залепеше върху главата на Сътън, снимката нямаше да изглежда по-различно. И въпреки това животът й беше съвсем различен от този.

На страницата във Фейсбук бяха дадени и няколко връзки към Ю Тюб и Ема кликна върху първата. Сътън стоеше на добре поддържано зелено игрище за голф заедно с Мадлин и Шарлът. Трите коленичиха на тревата и започнаха да разклащат ожесточено металните спрейове, които държаха в ръцете си. Бавно и безмълвно те започнаха да пишат послания върху една голяма скала. „ЛИПСВАШ НИ“ — написа Мадлин. Посланието на Сътън гласеше: „НИША БЕШЕ ТУК“.

— Къде е Лоръл? — попита Шарлът.

— Златното момиче каза, че го е страх — промърмори Сътън от екрана. Гласът й беше толкова познат, че гърлото на Ема се сви.

Тя кликна върху следващите клипове. В единия Сътън и приятелките й се занимаваха със скайдайвинг, в другия скачаха с бънджи. Няколко клипа показваха как едно от момичетата завива безгрижно зад ъгъла, а останалите изскачат неочаквано от скривалището си и тя пищи от страх. Последният клип имаше заглавие „Честен кръст, да пукна дано“. Той започваше с Мадлин, която прави скок със завъртане в басейна. Щом падна във водата, тя започна да пляска с ръце по нея.

— Помощ — изкрещя момичето, мократа й тъмна коса беше паднала върху лицето й. — Мисля, че си счупих крака! Не мога… да помръдна!

Камерата се разлюля.

— Мадс? — извика Шарлът.

— По дяволите — обади се някой друг.

— Помощ! — продължи да удря с ръце по водата Мадлин.

— Чакай малко — изведнъж се разнесе гласът на Сътън. — Тя каза ли го?

Камерата се завъртя към Шарлът, която изведнъж замръзна на място. Тя държеше надуваема спасителна жилетка в ръце.

— Какво? — попита замаяно тя.

— Тя каза ли го? — отново попита Сътън.

— М-мисля, че не — заекна Шарлът. После стисна устни и хвърли спасителната жилетка на земята. — Много смешно. Знаем, че се преструваш, Мадс — извика раздразнено тя. — Много лоша актриса — промърмори под носа си тя.

Мадлин спря да пляска.

— Добре — рече запъхтяно тя, придвижвайки се към стълбичката за излизане от басейна. — Но за малко се бяхте вързали. Шар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се напикае от страх. — Всички се разкикотиха.

Мили боже, помисли си Ема. Това ли са им забавленията?

Аз също бях малко стресната.

Ема прегледа останалата част от профила във Фейсбук, с надеждата да открие някаква връзка със странния клип, който беше намерил Травис, но за него не се споменаваше нищо. Единственото по-страшничко нещо, което успя да открие, беше сканирана черно-бяла обява, в която над снимката на усмихнато момче се мъдреше надпис „Изчезнал от 17 юни“. Отдолу с големи печатни букви пишеше Теър Вега. Ема отново се върна на имената върху профилната снимка на Сътън. Фамилията на Мадлин също беше Вега.

Най-накрая Ема се прехвърли на стената на Сътън. Само няколко часа по-рано Сътън беше написала: „Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“. Ема се намръщи. Защо й е на Сътън да бяга? Изглеждаше, че има всичко.

Аз също нямах представа, но този пост ми подсказа хиляди неща. Ако го бях написала преди няколко часа, значи съм мъртва отскоро. Дали някой знаеше, че съм убита? Разгледах останалата част от стената ми, която се виждаше на монитора. Нямаше „Почивай в мир“, нито съобщения за погребалната служба на Сътън Мърсър. Може би никой не знаеше. Може би никой не ме е намерил? Дали не лежах някъде с впита в гърлото ми огърлица? Погледнах надолу към блещукащото ми тяло. Въпреки че никой друг не можеше да ме види, от време на време успявах да проблесна за миг — тук ръка, там лакът, хавлиени шорти или жълти джапанки. Не се виждаше никаква кръв. Кожата ми не беше синя.

Точно преди Ема да затвори капака на компютъра, погледът й беше привлечен от няколко постинга на стената на Сътън. „С нетърпение очаквам рождения ти ден! — беше написала Шарлът. — Купонът ще бъде много як!“ Рожденият ден на Ема също приближаваше. Тя провери страницата с информацията на Сътън. Вписаната рождена дата беше десети септември, същата като на Ема.

Сърцето й подскочи. Какво странно съвпадение.

Аз също се чувствах уплашена и объркана. Може би това беше истина. Може би бяхме близначки.

След миг Ема отвори нов прозорец и влезе в собствения си Фейсбук профил. В сравнение с този на Сътън, той изглеждаше безличен и жалък — профилната й снимка представляваше замазан близък план на нея и Соктопод и тя имаше само петима приятели: Алекс, една предишна приемна сестра на име Трейси, сладоледената компания „Бен & Джери“ и двама актьори от „От местопрестъплението“. След това отново намери страницата на Сътън и натисна бутона, върху който пишеше ИЗПРАТИ СЪОБЩЕНИЕ НА СЪТЪН. Когато по-малкото прозорче изскочи, тя написа:

„Това може и да ти прозвучи откачено, но мисля, че сме роднини. Изглеждаме абсолютно еднакво и сме родени на един и същи ден. Аз живея в Невада, недалеч от теб. Дали пък случайно не си осиновена? Пиши ми или ми се обади, ако искаш да поговорим.“

На екрана се появи „Съобщението изпратено!“. Ема огледа тихата стая и малкият вентилатор върху бюрото духна топъл въздух в лицето й. Току-що се беше случило нещо, което може би щеше да промени живота й и тя очакваше светът около нея да се трансформира изведнъж, като по чудо — през отворения й прозорец с танцова стъпка да връхлети леприкон, кичозните глинени фигурки на Клариса да оживеят и да започнат да танцуват, такива неща. Но пред очите й продължаваше да си стои дългата, криволичеща пукнатина на тавана и петното на килима пред гардероба с формата на буквата М.

Малкият часовник в долния ъгъл на екрана на лаптопа премина от 22:12 на 22:13 часа. Тя рифрешна страницата си във Фейсбук. Надникна през пролуката на прашните щори към нощното небе и откри звездите на Мама, Татко и Ема. Сърцето й се разтупка лудо. Какво беше направила току-що? Взе телефона си и набра номера на Алекс, но приятелката й не вдигна. Тогава й изпрати съобщение: „ТАМ ЛИ СИ?“, но пак не получи отговор.

Трафикът по магистралата оредя и поутихна. Ема въздъхна тежко, замисляйки се какво да прави сега. Може би трябваше да се върне в Хендерсън, да заживее в стаята за гости на Алекс и да плаща наем на майка й. Щеше да се наложи да работи на пълен работен ден — може би да поема само нощни смени в денонощния магазин до къщата на Алекс — и някак си да завърши гимназия. Може би дори щеше да изкара стаж в местния вестник през уикендите…

Б-з-з-з-з…

Ема се ококори. През прозореца се виждаше луната, увиснала високо в тъмното небе. Часовникът на нощното шкафче показваше 00:56 часа. Беше задрямала.

Б-з-з-з-з.

Телефонът й примигваше. Тя се вгледа в него, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.

На екрана имаше иконка на малък плик. Сърцето й биеше все по-бързо. С треперещи ръце тя натисна бутона „отвори“. Наложи се да прочете съобщението от Фейсбук четири пъти, преди наистина да осъзнае какво пише вътре.

О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм! Но досега не знаех за съществуването ти. Искаш ли да се видим пред туристическата база на каньона Сабино в Тусон утре в 6 часа след обед? Това е номерът на мобилния ми телефон. Не казвай на никого коя си, докато не поговорим — опасно е! До скоро!

С любов, Сътън (твоята близначка)

И, естествено, тук се появи проблемът: не аз бях написала тази бележка.

4.

Провалена среща

На следващия ден привечер Ема слезе от автобуса, метнала на гръб брезентовата си чанта. От паркинга на вълни лъхаше жега; беше толкова задушно, тя имаше чувството, че влиза в гигантски сешоар. Отдясно се виждаха малки кирпичени къщи и боядисано в пурпурен цвят йога-студио за мъже, наречено „Омбре“2. Вляво се издигаше голяма рушаща се сграда, наречена хотел „Конгрес“, която приличаше на обитавана от духове. На предните й прозорци бяха залепени плакати на скорошни концерти. По улицата се мотаеха двама безделници и пушеха цигари. По-нататък имаше нещо, което приличаше на магазин за садо-мазо проститутки; витрината му беше пълна с манекени, държащи камшици и облечени в костюми на жената-котка, с мрежести чорапи и високи до бедрата ботуши.

Ема се обърна към автобусната спирка. Пред входа й имаше табела „ТУСОН ЦЕНТЪР“. След като прекара часове в автобуса, седейки до някакъв тип с козя брадичка и нездрав апетит към чипс доритос с вкус на халапеньо3, тя най-после се беше озовала тук. Изкушаваше се да изтича до големия автобус „Грейхаунд“, нарисуван на табелата, и да го разцелува, но телефонът й завибрира и тя побърза да го извади от джоба си. На екрана се беше появила снимката на Алекс.

— Здрасти! — извика Ема, след като притисна старото блекбъри до ухото си. — Познай къде съм.

— Да не би да отиде? — ахна Алекс от другата страна.

— Отидох. — Ема свали чантата от рамото си, остави я на пейката и седна да отдъхне. Алекс най-накрая беше отговорила на есемеса й от предишната вечер. Ема веднага й се беше обадила и й беше разказала цялата история в едно дълго, задъхано изречение.

— Оставих бележка на Клариса — рече Ема, прибирайки дългите си крака под пейката, за да може една възрастна двойка да прекара покрай нея куфарчетата си на колелца. — Социалните също няма да ме търсят, съвсем скоро навършвам осемнайсет.

— Значи смяташ да останеш при това момиче Сътън? Тоест, ако тя наистина ти е сестра, ще можеш ли да се преместиш при нея? — Алекс въздъхна замислено. — Също като Пепеляшка, само че без смотания принц!

Ема се облегна назад и се загледа в издигащите се в далечината розовеещи планини.

— Не ми се иска да прибързвам — каза тя. — Нека да видим първо дали ще си допаднем.

Всичко това беше просто представление. По време на пътуването Ема си представяше как срещата със Сътън ще промени живота й. Може да се премести в Тусон и да се запише в училището на Сътън. Може да опознае осиновителите на Сътън. Осмели се да предположи, че те може дори да й позволят да се нанесе при тях. Ема усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Добре, това беше малко прекалено, но кой знае? Можеше да се окаже една много по-яка версия на Пепеляшка.