Sara Shepard - Игра на лъжи

Мадлин я погледна и изсумтя.

— Така ли? На купона на Ниша ли? — Тя хвана Ема под ръка и я поведе към малката порта от ковано желязо, която водеше към задния двор на близката къща. — Виж какво, знам, че с Ниша си имате проблеми, но това е последният купон преди училище. Никой не те кара да говориш с нея. Къде се изгуби, всъщност? Цял ден се опитваме да ти се обадим. И защо стоеше на входа на Сабино? Приличаше на зомби.

— Беше много странно — обади се Лилиана.

— Супер странно — съгласи се Габриела със съвсем същия глас. След това бръкна в джоба си и измъкна малко шишенце с таблетки. Махна капачката, изсипа две хапчета в дланта си и ги пъхна в устата си, преглъщайки ги с малко диетична кола. Купонджийка, помисли си предпазливо Ема.

Тя огледа четирите момичета. Дали да им каже коя е в действителност? Ами ако наистина беше опасно? Изведнъж опипа рамото си и осъзна, че е изгубила чантата си по време на фалшивото отвличане. Когато погледна към другата страна на улицата, видя, че е още там. Веднага, щом успееше да се измъкне, щеше да си я прибере. А ако Сътън се появи, може би щеше да я види и да се сети, че Ема е била там.

— Почакайте малко. — Ема спря до голямата саксия с кактуса. Освободи ръката си от хватката на Мадлин и извади телефона от джоба си — добре, че не го беше оставила в чантата. Нямаше нови съобщения. Тя закри екрана с едната си ръка, а с другата набра няколко съобщения и ги изпрати на номера, който Сътън й беше изпратила във Фейсбук предишната вечер: „Приятелките ти ме намериха. Аз съм на купон отсреща. Те ме мислят за теб. Не знам какво да им кажа. Прати ми есемес с инструкции, ок?“.

Ема пишеше бързо — знаеше си, че третото място в състезанието по най-бързо изпращане на есемеси във Вегас, което беше спечелила преди две години, щеше да се окаже полезно — и натисна „изпрати“. Готово. Сътън щеше да я срещне тук и да обясни кой кой е… или можеха да се срещнат по-късно и тя просто да се преструва, че е Сътън, докато трае купонът.

— На кого пишеш? — Мадлин се наведе над телефона на Ема, опитвайки се да погледне към екрана. — И защо използваш блекбъри? Мислех, че си се отървала от това нещо.

Ема пусна телефона в джоба си, преди Мадлин да успее да го види. В съзнанието й се появиха публикациите на Сътън във Фейсбук. Тя се изпъна и погледна Мадлин по начина, по който беше виждала сестра си да я гледа в клиповете, качени в Ю Тюб.

— Сигурно си умираш да научиш, кучко.

Щом произнесе думите, Ема рязко затвори уста и преглътна тежко. Нямаше да е толкова изненадана, ако от устата й се бяха изсипали маргаритки. Подобни отговори обикновено се озоваваха в списъка й с духовитости, а не в ежедневните й разговори.

Мадлин изсумтя високомерно.

— Щом казваш, смотанячке. — След това извади айфона от джоба си. На гърба му беше залепен голям стикер с надпис МАФИЯТА ОТ ЛЕБЕДОВОТО ЕЗЕРО. — Я се съберете!

Всички се притиснаха една към друга и се усмихнаха. Мадлин протегна ръката с телефона. Ема стоеше в края и леко се усмихваше.

След това всички тръгнаха по алеята. Доста беше захладняло и смесените миризми на барбекю на въглища, ароматни свещи и цигари погъделичкаха носа на Ема. Габриела и Лилиана едновременно вървяха и пишеха в Туитър. Когато подминаха входната врата и се запътиха към каменната пътека, която минаваше покрай къщата, Шарлът дръпна Ема назад, за да се отдалечат от останалите.

— Добре ли си? — Шарлът прибра нагоре развяващите се ръкави на роклята си, за да не се вижда дебелата презрамка на сутиена й. Ръцете й бяха обсипани с хиляди лунички.

— Добре съм — отвърна безгрижно Ема, въпреки че ръцете й трепереха, а сърцето й биеше лудо в гърдите.

— А къде е Лоръл? — Шарлът извади червило от чантата с и начерви устните си. — Не каза ли, че ще я докараш дотук?

Погледът на Ема се стрелкаше наляво и надясно. Лоръл. Това беше сестрата на Сътън, нали? Щеше й се да има нещо като Уики-Сътън в блекбърито си.

— Ами…

Шарлът разшири очи.

— Пак си я зарязала, нали? — Тя закачливо й се закани с пръст. — Ти си лоша, лоша сестра.

Преди Ема да успее да отговори, те се озоваха в двора. Някой беше разпънал върху оранжевата барака плакат, на който пишеше „СБОГОМ, ЛЯТО!“. Верандата беше пълна с момичета, облечени с дълги, надиплени рокли и момчета с блузи „Лакосте“. Двама мускулести типа с мокри тениски, носещи логото на отбора по водно поло към гимназията „Холиър“, обикаляха в басейна, възседнати от две момичета по бански костюми. Една мацка с къдрава коса и дълги обици от пера се смееше гърлено заедно с една по-млада и по-готина версия на Тайгър Уудс. Имаше дълга маса, отрупана с мексикански хотдог, вегетариански буритос, рулца суши и ягоди с течен шоколад. На друга маса бяха подредени бутилки с безалкохолни, плодов пунш и джинджифилова бира, както и две големи бутилки „Бифийтър“ и „Куерво“.

— Господи — не можа да се сдържи Ема, щом зърна алкохола. Тя не беше кой знае какъв пияч — веднъж двете с Алекс се бяха напили и се редуваха да повръщат в дзен градината на майка й. Освен това не знаеше как да се държи на купоните. Винаги бе стояла встрани засрамена и резервирана, храненичето, което нямаше свой дом.

— Нали? — промърмори Мадлин, приближавайки се до Ема. Тя също гледаше към масата. — След като майката на Ниша почина, Каза Банерджи тръгна надолу. Напоследък баща й е толкова разсеян, че сигурно няма да забележи, ако Ниша предлага дори лули за крек.

Някой я докосна по ръката.

— Здрасти, Сътън — каза някакъв висок, гол до кръста тип, който имаше вид на капитан на спортен отбор. Ема се усмихна широко. Дребничко тъмнокосо момиче й махна откъм масата с напитки.

— Роклята ти е страхотна! — извика тя. — На Макс Азрия ли е?

Ема усети как я жегва ревност. Сътън не само имаше семейство, ами и беше много популярна. Как така Ема бе получила гадния живот, а Сътън — страхотния?

Аз не бях съвсем сигурна в това, тъй като Ема беше все още жива, а аз не.

Край нея минаваха и други гости, които й се усмихваха. Ема им се усмихваше в отговор и махваше с ръка, и се смееше, чувствайки се като принцеса, която поздравява верните си поданици. Усещането беше освобождаващо и почти… забавно. Вече разбираше защо понякога най-срамежливите ученици, които участваха в училищните пиеси, излизаха на сцената и напълно се освобождаваха от задръжките си.

— Ето те и теб — прозвуча в ухото й сексапилен глас. Ема се завъртя и видя хубаво русокосо момче с прилепнала сива тениска и кафеникавозелени седем-осми панталони. Пред очите й се появи познатата снимка от Фейсбук: Гарет, приятелят на Сътън.

— Цял ден не съм те чувал. — Гарет подаде на Ема червена пластмасова чаша, пълна с някаква течност. — Обаждах ти се, пращах есемеси… къде беше?

— Тук съм! — исках да изкрещя аз. В главата ми се появяваха откъслечни сцени на целувки, хванати ръце и бавни танци с Гарет. Отчетливо чух думите: „Обичам те“. Обзе ме силен копнеж.

— О, тук-там — отвърна уклончиво Ема. — Понякога човек има нужда от малко свобода, не мислиш ли? — добави тя и леко го мушна в ребрата. Винаги беше искала да го каже на всичките си приятели през годините, които й пращаха нонстоп есемеси и откачаха, ако не им отговореше веднага. Освен това й се струваше, че Сътън би отговорила точно така.

Гарет я придърпа към себе си и я погали по косата.

— Добре, че те намерих. — Ръката му се плъзна от косата към раменете, след това опасно близо до гърдата й.

— Ъ-ъ-ъ… — Ема се дръпна назад.

Толкова се зарадвах, че го направи.

Гарет разпери послушно ръце.

— Извинявай, извинявай.

Изведнъж блекбърито в джоба й завибрира. Сърцето й подскочи. Сътън.

— Ей сега се връщам — каза тя на Гарет. Той кимна и Ема тръгна към къщата, проправяйки си път в тълпата. Когато Гарет се обърна, за да разговаря с някакъв висок азиатец, Ема се снижи и побягна към страничната врата.

Тя отново изви очи да погледне купона за последно и тогава забеляза, че някой я наблюдава откъм голямата тикова маса на верандата. Едно момиче с тъмна кожа, големи очи и тънки устни. Беше облечена с жълто сари и носеше златна гривна на бицепса си. Това беше Ниша, от отборната снимка на Сътън. Купонът беше неин. Тя гледаше Ема така, сякаш искаше да я хване за врата и да я изхвърли навън.

И макар че всяка частица от Ема искаше да й махне с ръка и да й се усмихне, тя се стегна, помисли си за Сътън, и погледна злобно Ниша. В очите на индийката проблесна омраза. Тя се врътна настрани и вързаната й на опашка коса зашлеви застаналото зад нея момиче по лицето.

Усетих как ме изпълва усещането, че трябва да внимавам. Двете с Ниша определено имахме проблеми — и то големи.

Само че си нямах представа какви са.