– Добро утро. – Иймън се взря в златистите му очи и усети силата на връзката със сокола, с неговия водач и приятел. Докосна магичния амулет на шията си, същия, който майка му бе създала с кръвна магия за защита. Върху него бе изобразен сокол. – Чудесен ден, нали? Светъл и хладен. Реколтата е почти събрана и скоро ще празнуваме продължи той, докато вървеше със сокола върху ръката си. – Слънцестоенето, както знаеш, когато нощта взема надмощие над деня, както Грону Пебър победил Хлей Хлау Гъфес. Ще почетем раждането на Мабон, син на Модрон – пазителката на земята. Сигурен съм, че непременно ще има медени питки. Ще се погрижа да хапнеш и ти.

Соколът потърка глава в бузата на Иймън, гальовен като коте.

– Отново ми се присъни онзи сън за Кеван. За дома, за мама, след като ни беше предала по-голяма част от силата си и ни бе отпратила далеч, в безопасност. Виждам ги, Ройбиър. Как тя го отрови с целувка, как го изгори, като даде всичко, което имаше, за да го унищожи. Той отне живота ѝ и все пак… видях нещо да помръдва в пепелта, в която тя го бе превърнала. Нещо помръдна там, нещо зло, и имаше червено зарево от силата му.

Иймън поспря за миг, притегли силата си, отвори съзнанието си. Усети биещото сърце на заек, който бягаше в шубрака, почувства глада на малко пиленце, което чакаше майка си и закуската.

Усети сестрите си, овцете, конете.

И никаква заплаха.

– Не ни е намерил. Щях да го усетя. Ти ще го видиш и ще ми кажеш. Но той ни търси, преследва и чака, това също го усещам.

Ясните сини очи потъмняха и нежните устни на момчето станаха корави като на мъж.

– Няма да се крия вечно. Един ден, кълна се в кръвта на Дайхи и Сърха, аз ще го преследвам.

Иймън вдигна ръка, улови шепа въздух, завъртя го и го метна – леко – към едно дърво. Клоните се разтресоха и птиците в гнездата политнаха високо.

– Ще ставам все по-силен – измърмори той и продължи към къщата, за да зарадва Ейлиш с четири риби.

Брана вършеше домакинските си задължения както обикновено. Всеки един ден от изминалите пет години тя правеше всичко, което искаха от нея. Готвеше, чистеше, грижеше се за малките, тъй като Ейлиш постоянно имаше бебе на гърдите си или в корема си. Помагаше да засеят полята и да отгледат реколтата. Помагаше за прибирането ѝ.

Напълно почтена работа, разбира се, и носеща своето удовлетворение. Нямаше по-добри хора на света от Ейлиш и нейния съпруг. Добри, уравновесени, земни хора, които предлагаха много повече от подслон на трите осиротели деца.

Бяха ги приели като част от семейството си, а нямаше по-голям дар от това.

Нима майка ѝ не го знаеше? Иначе никога не би пратила децата си при Ейлиш. Дори и в най-тежкия си час Сърха не би дала любимите си деца на друг, освен на добри и любящи хора.

Но на дванайсет Брана вече не беше дете. И онова, което се надигаше в нея, растеше, пробуждаше се – много по-силно, след като цикълът ѝ бе дошъл за първи път преди година – изискваше много.

Да го задържа вътре в себе си, да извръща очи от тази все по-ярка светлина, ставаше все по-трудно и тежко с всеки изминал ден. Но тя дължеше уважение на Ейлиш, а братовчедка на Сърха се страхуваше от магията и силата – дори от собствената си.

Брана бе направила всичко, което майка ѝ бе поискала от нея в онази ужасна сутрин. Бе довела брат си и сестра си на юг, далеч от родния Мейо. Бе странила от пътищата и бе заключила скръбта си дълбоко в сърцето, където само тя можеше да чуе тъжния плач.

В същото това сърце гореше и нуждата да отмъсти, нуждата да отприщи силата вътре в нея и да научи повече, да научи много повече и да се подготви, за да унищожи Кеван веднъж и завинаги.

Но Ейлиш искаше само мъжа си, децата и фермата. И защо не? Имаше право да има своя дом, свой живот и земя, спокойствие. Нима не бе рискувала всичко, като бе приютила децата на Сърха? Не беше ли приела в дома си това, за което копнееше Кеван – и което преследваше?

Заслужаваше благодарност, преданост и уважение.

Но това, което растеше вътре в Брана, искаше да излезе наяве. Трябваше да направи избор.

Видя как брат ѝ се връща от реката с рибата заедно със сокола си. Усети, че изпробва силата си далеч от къщата, както правеше често. Както и Тийгън, сестра им, правеше често. Ейлиш, която не спираше да бъбри за конфитюра, който бяха приготвили през деня, не усети нищо. Тя блокираше по-голямата част от дара, който имаше – което бе учудващо за Брана – и си позволяваше да използва съвсем малка частица, за да подслади конфитюра или да накара кокошките да снесат по-големи яйца.

Брана си каза, че саможертвата си заслужава, струва си чакането, за да научи повече, да разбере повече, да стане нещо повече. Брат ѝ и сестра ѝ бяха в безопасност тук – както бе искала майка им. Тийгън, чиято скръб я бе накарала да се затвори в себе си дни и седмици наред, сега се смееше и играеше. Вършеше задълженията си с усмивка, грижеше се за животните, яздеше големия си сив кон Аластар като истински воин.

Вярно, че имаше нощи, в които плачеше насън, но стигаше само Брана да я гушне, за да я успокои.

Освен когато бяха сънища за Кеван. Те измъчваха както Тийгън, така и Иймън, и самата нея. Напоследък бяха по-чести и по-ясни и Брана бе започнала да чува гласа му като ехо дори и след като се събудеше.

Бе настъпило време за избор. Чакането, сигурното убежище, всичко това трябваше да приключи по един или друг начин.

Вечерта почисти картофите, които бяха още влажни от земята. От време на време разбъркваше гозбата, която вреше на огъня, и потропваше с крак в такт с ритъма на мелодията, която мъжът на Ейлиш свиреше на малката си арфа.

Къщата беше топла и уютна, приятно място с приятни миризми, весели гласове, смеха на домакинята, докато вдигаше най-малкото си дете на кръста, за да потанцуват заедно.

Семейство, отново си помисли тя. Добре нахранено и обгрижено, в топла и уютна къща, е билки, които се сушаха на връзки в кухнята, и деца с розови бузки.

Би трябвало да е доволна от всичко това – колко много ѝ се щеше да е доволна.

Улови погледа на Иймън, същия яркосин поглед като на баща им, усети силата му да се докосва до нея. Виждаше прекалено много, Иймън виждаше всичко, помисли си тя. Успяваше да види прекалено много, когато забравяше да го изолира.

На свой ред го докосна със силата си – леко предупреждение да си гледа своята работа. Усмихна му се по сестрински, когато видя потръпването му.

След вечерята трябваше да се почистят съдовете, да се сложат малките в леглата им. Маб, най-голямата, на седем години, се оплакваше, както винаги, че не ѝ се спи. Шеймъс се сгуши веднага със сънлива усмивка. Близнаците, за чиято поява на бял свят бе помогнала и тя, бъбреха неспирно един през друг, малката Бриджит пъхна палче в уста, за да се успокои, а бебето бе заспало още преди майка му да го остави в постелята.

Брана се запита дали Ейлиш знаеше, че и двете с бебето е ангелското личице нямаше да са тук сега без магията. Раждането, толкова болезнено, толкова объркано, щеше да ги удави в кръв и двете, ако не беше силата на Брана, дарбата ѝ да лекува, да вижда надълбоко и да помага.

Макар никога да не говореха за това, смяташе, че Ейлиш знае.

Ейлиш се изправи, сложила длан на гърба си, а другата върху новото бебе в утробата си.

– Лека нощ и сладки сънища на всички. Брана, ще пийнеш ли чай с мен? Добре би ми дошла чаша успокояващ чай, понеже това малкото рита като полудяло тази вечер.

– Разбира се, веднага ще ти го приготвя. – И щеше да добави малко заклинание, както правеше винаги, за здраве и леко раждане. – Малкото е здраво и в отлична форма и подозирам, че ще бъде същата фурия като двамата близнаци.

– Сигурна съм, че е момче – каза Ейлиш, докато слизаха от таванското помещение, където бяха леглата. – Усещам го. Досега не съм бъркала.

– И сега не бъркаш. Трябва да си почиваш повече, скъпа.

– Жена с шест деца и друго на път не си почива много. Добре съм. – Погледът ѝ прикова Брана, търсещ потвърждение.

– Добре си, разбира се, но все пак е хубаво да си починеш малко.

– Ти си ми голяма помощ и утеха, Брана.

– Надявам се да е така.

Имаше нещо наум, помисли си Брана, докато се занимаваше с чая. Усещаше нервността на Ейлиш и това я изнервяше и нея.

Сега, като прибрахме реколтата, можеш да поседиш у дома и да се заемеш е шиенето. Важно е да се свърши, а и тика що си починеш. Аз ще поема готвенето. Тийгън и Mаб ще помагат и искам да ти кажа, че Маб вече е чудесна готвачка.

Да, така си е. Толкова съм горда с нея.

– Докато момичетата се занимават с готвенето, двамата с Иймън ще помагаме на Бардан в лова. Знам, че предпочиташ да не хващам лъка, но не е ли по-разумно всеки да прави онова, в което е добър?

Ейлиш за миг отклони очи.

“Да, помисли си Брана, тя знае и нещо повече – изпитва угризения, задето иска от нас да не бъдем такива, каквито сме.”

– Обичах майка ти.

– Както и тя теб.

– Двете се виждахме рядко през последните години. Но тя ми изпращаше вести по своя си начин. В нощта, в която Маб се роди, се появи одеялцето, което тя още стиска, докато спи. Просто се появи на люлката, която Бардан направи за нея.

– Когато говореше за теб, винаги беше с обич.

– Изпрати ви при мен. Теб, Иймън, Тийгън. Дойде при мен, появи се в съня ми, помоли ме да ви дам дом.

– Никога не си ми казвала – прошепна Брана и занесе чая на Ейлиш, след което седна до нея пред торфения огън.

– Два дни преди да се появите, ме помоли за това.

Стиснала ръце в скута си, облечена в сива рокля като очите ѝ, Брана се взираше в огъня.

– Трябваха ни осем, за да дойдем тук. Духът ѝ е дошъл при теб. Ще ми се да я видя отново, но само я сънувам.

– Тя е с теб. Виждам я в теб. В Иймън, в Тийгън също, но най-много в теб. Имаш нейната хубост и сила. Безкрайната ѝ любов към семейството. Вече си голяма, Брана. На години, когато трябва да почнеш да мислиш за създаването на свое семейство.

– Имам семейство.

Само твое, както направи майка ти. Дом, скъпа, мъж, който да обработва земята за теб, твои собствени деца.

Отпи от чая си, но Брана не продума.

– Фиал е чудесен мъж, добър човек. Грижеше се много за жена си, докато беше жива, наистина. Има нужда от жена, от майка за децата си. Къщата му е хубава, много по-голяма от нашата. Готов е да те поиска за жена и ще отвори дома си за Иймън и Тийгън.

– Как бих могла да се омъжа за Фиал? Той е… – Стар беше първата ѝ мисъл, но осъзна, че едва ли е по-възрастен от нейния Бардан.

– Може да ти осигури добър живот, както и на брат ти, и на сестра ти. – Ейлиш взе дрехата, която шиеше, търсеше нещо, с което да са заети ръцете ѝ. – Никога не бих ти затворила за него, ако не вярвах, че ще се отнася с теб добре. Той е хубав мъж, Брана, и с добри маниери. Би ли излязла с него?

– Аз… Не мога да мисля за Фиал по този начин.

– Може би ако излезеш с него, ще почнеш да го гледаш но друг начин. – Ейлиш се усмихна, докато го казваше, сякаш знаеше някаква тайна. – Една жена се нуждае от мъж, който да се грижи за нея, да я пази, да ѝ даде деца. Добър мъж с хубава къща, приятно лице…

– Затова ли се ожени за Бардан, защото е добър човек?

– Нямаше да го направя, ако не беше така. Само си помисли! Ще му кажем, че ще почакаме да мине слънцестоенето, преди да ти говорим за него. Помисли си. Ще го направиш ли?

– Да. Брана се изправи.

– Той знае ли коя съм?

Ейлиш сведе очи.

– Най-голямата дъщеря на братовчедка ми.

– Знае ли той коя съм аз, Ейлиш?

Сдържаното дълбоко в нея се пробуди. Гордостта го пробуди. И светлината, която грейна върху лицето ѝ, не беше само отблясъци от огъня.

– Аз съм най-голямата дъщеря на Тъмната вещица от Мейо. И преди да пожертва живота си, тя жертва силата си, предаде я на мен, на Иймън и Тийгън. Ние тримата сме тъмни вещери.

– Ти си само дете…

– Дете, когато говориш за магията, за силата. Но съм жена, когато заговориш за сватба с Фиал.

Истината в думите ѝ накара страните на Ейлиш да пламнат.

– Брана, скъпа, не беше ли доволна през изминалите години?

– Да, доволна бях. И много благодарна.

– Роднините си помагат, без да има нужда от благодарност.

– Да. Кръвта си е кръв.

Ейлиш остави настрани дрехата, която шиеше, и се протегна да улови ръцете на Брана.

– Ще бъдеш в безопасност, дъще на братовчедка ми. И ще бъдеш доволна. Вярвам, че ще бъдеш обичана. Можеш ли да искаш нещо повече?

– Аз съм много повече – тихо каза тя и се качи в таванското помещение, където спяха.

Но сънят не идваше. Лежеше неподвижно до Тийгън и чакаше да заглъхне тихото мърморене на Ейлиш и Бардан. Сигурно говореха за бъдещата ѝ връзка с Фиал, за добрия, разумен избор. Щяха да стигнат до извода, че неохотата ѝ е просто проява на нервност у едно младо момиче.