Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Игриво се опитвам да го ритна с крак, но нарочно не го уцелвам.

Той се навежда между краката ми, повдига края на фланелката ми и притиска топлите си устни в корема ми.

– Какво ще кажеш за Били Франк? – питам аз, когато той се изправя. – Ако пак го напуснеш, той може никога повече да не те вземе на работа.

Андрю се смее, заобикаля плота и се отправя към шкафовете. Аз се извръщам, седнала върху плота, за да го видя какво прави, и продължавам да клатя крака.

– Били Франк е бил с временни прекъсвания мой шеф още откакто бях на шестнадесет години – казва Андрю и изважда кутия със зърнена закуска. – С него по-скоро приличаме на семейство, така че не е твоя работа. Аз имам по-голяма нужда от него, отколкото той от мен.

– И защо продължаваш да го правиш? – питам аз.

– Какво, да работя под капаците на колите ли?

Аз кимам.

Той залива закуската с мляко и връща обратно бутилката в хладилника.

– Обичам да работя с коли – отвръща Андрю и лапва препълнена до горе лъжица. Продължава да говори с пълна уста. – Това ми е нещо като хоби, предполагам. Освен това ми харесва парите да продължават да текат в банковата ми сметка.

Чувствам се малко незначителна от това, че още нямам работа. Той го усеща, както усеща и всичко останало. Изгълтва храната и ме сочи с лъжицата:

– Недей.

Поглеждам го с любопитство и се нравя, че не знам за какво ми говори.

Той сяда на една табуретка край бара до мен и подпира обувките си върху релсата долу.

– Даваш ли си сметка, че ти работиш? – пита Андрю и ме поглежда. – Миналата седмица изкарахме четиристотин долара вечерта, когато пяхме у Диви. Четиристотин за една нощ никак не е малко.

– Знам – казвам аз. – Просто не го чувствам като работа.

Той леко се усмихва и клати глава.

– Не го чувстваш като работа, защото ти харесва. И защото не та се държи сметка в колко часа си се явила на работа.

Той е прав, но аз още не съм свършила с обяснението.

– Ако бяхме постоянно на път, нямахме да плащаме наем и такси за ток и вода, както и бебе, което предстои да се роди, щеше да е различно. – Поемам рязко въздух и направо казвам: – Искам да имам работа, която да ми е хоби. Като теб.

Той кима.

– Страхотно – казва Андрю и отново лапва пълна лъжица, като през цялото време продължава да седи, небрежно подпрял ръце върху бара с купата пред него. – Какво би ти харесало да правиш? – сочи ме с пръст. – Отбележи важната дума в този въпрос: харесва.

Свивам устни и се замислям за момент.

– Ами, обичам да чистя, така че бих могла да получа работа в хотел – започвам аз. – А може да е хубаво да работя и в кафетерия на “Старбъкс” или нещо подобно.

Той клати глава.

– Съмнявам се, че ще ти хареса да чистиш стаи – казва Андрю. Майка ми го правеше, преди баща ми да започне бизнеса си. Хората оставят отвратителни мръсотии в тези стаи.

Аз се свивам.

Е, ще измисля нещо друго. Веднага щом пристигнем в Ралей, ще си потърся работа.

Лъжицата на Андрю спира малко над купата.

– В такъв случай решението ти е да се върнеш обратно у дома, нали?

АНДРЮ

Нямах намерение да накарам лицето ѝ гака да се вцепени. Отмествам настрани купата и я притеглям към себе си, като я плъзгам по повърхността на плота. Слагам ръце върху голите ѝ крака и я гледам с най-искрената си усмивка.

– Момиче, наистина нямам нищо против това.

– Сигурен ли си?

– Да, определено – навеждам се и я целувам по лявото бедро, а после и по другото. – Този уикенд ще заминем за бебешкото парти, ела тук и започни да събираш багажа.

Тя хваща ръцете ми.

– Обаче след това със сигурност ще трябва да се върнем тук през февруари за партито, подготвяно от майка ти.

Усмивката ми става още по-широка.

– Прилича ми на планирано – казвам аз, макар да не съм изненадан, че тя се съобразява и с чувствата на майка ми. – В такъв случай да го считаме за решено. Ралей ще бъде нашият нов дом. Поне докато ни омръзне.

Сега Камрин е още по-щастлива, отколкото когато ме посрещна при вратата, протяга ръце и обгръща врата ми. Ставам и отново я вземам на ръце. Хубавият ѝ задник подскача в ръцете ми.

– Съжалявам за зърнената закуска – казва тя.

– Какво?

Свежда притеснена очи.

– Обзалагам се, че когато си се виждал женен, си си представял как жена ти специално за теб готви такива мъжки ястия, които биха накарали Гордън Рамзи^[1] да се изправи на нокти.

Отмятам назад глава и избухвам в смях.

– Не, всъщност никога не мисля за подобни неща – казвам аз. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго. – Що се отнася до изправянето на нокти, теб много те бива в тази работа, повярвай ми.

Тя стяга бедра около кръста ми и лицето ѝ се изчервява. Целувам я по носа и се вглеждам в красивите ѝ сини очи. Затварям моите и усещам топлия дъх на мента да се приближава. Езикът ѝ нежно докосва долната ми устна и кара устата ми да се разтваря за нейната. Аз бързо се предавам и докосвам върха на езика ѝ с моя, преди да започна страстно да я целувам и да стискам тялото ѝ в ръцете си. Отнасям я в спалнята, без да откъсвам устата си от нейната, и през следващия един час правя с нея каквото ми хрумне, преди да се отправим към Хюстън за участието ни.

Пристигаме на летището в Северна Каролина в петък по обед и аз вече виждам искрата в очите на Камрин. Това е само второто ѝ завръщане тук за четири месеца. Вземаме саковете си и излизаме навън сред ярката слънчева светлина, където ни чакат Натали и Блейк. И – както първия път – се въоръжавам с цялото си търпение, за да застана лице в лице с хиената, която е най-добрата приятелка на Камрин.

– Толкова ми липсваше, Кам! – вика Натали и я прегръща.

Блейк, на когото мога да започна да викам Блонди просто си така. Без особена причина, сгърчи зад Натали с ръце. Мушнати дълбоко в джобовете, и широка, глуповата усмивка на загорялото лице. Мога да кажа кой от двамата командва в тяхното царство. Този човек здравата го пердашат с камшик.

Идва ми да се засмея, но се въздържам. Трябва да му се дадат повече права… По дяволите, нищо не мога да кажа…

– Андрю!

В следващия миг тя пристъпва към мен и аз вдигам невидимия си щит, докато отвръщам на нейната нежелана прегръдка.

Добре де, истината е, че не харесвам много Натали. Не я мразя, но тя е от онези момичета, с които не бих искал да си имам вземане-даване, ако не беше Камрин. А и онова, което беше сторила на Камрин, преди тя да се качи на онзи автобус, беше оставило горчив вкус. Аз съм напълно за това хората да си прощават, но фактът, че Натали все пак е могла да направи подобно нещо, е достатъчен, за да ме накара да бъда предпазлив с нея през цялото време. Беше ми много трудно да се реша да ѝ се обадя в онзи ден преди две седмици и да ѝ кажа за датата, на която Камрин ще се яви на прегледа с ултразвук и т.н. Но го направих заради Камрин и за мен това беше важното.

– Радвам се да те видя отново, Блейк – казва Камрин и приятелски го прегръща.

Знам всичко и за Блейк, за това как се е интересувал първо от Камрин, преди да се захване с Натали. И независимо че е харесвал Камрин, преди да се срещнем, за мен той е окей.

Двамата си стискаме ръцете.

– О, Господи, я да видя! – възкликва Натали.

Вдига ризата ѝ и внимателно поставя двете си ръце на корема ѝ, след което широко ѝ се усмихва. От гърлото на Натали се изтръгва нещо подобно на квичене и аз се чудя как е възможно човешко тяло да издава подобни звуци.

– Мога да бъда леля Натали или кръстница Натали!

Хм, ами ако не бъдеш?

Камрин, усмихната, бързо кима с глава и аз се старая да не излъчвам прекалено много негативна енергия, която тя би могла да усети. Последното нещо, което бих искал, е да помрача връщането ѝ у дома, като ѝ дам да разбере, че търпя най-добрата ѝ приятелка само заради нея.

КАМРИН

Бебешкото парти, което организираха майка ми и Натали, имаше огромен успех. Сдобих се със съвсем ново бебешко креватче, проходилка, люлка, високо детско столче с масичка, две бебешки ванички – една розова и една синя, просто за всеки случай, около 984 пелени – е, май пелените ми идват в повече, голям брой най-различни бебешки шампоани и пудра, както и нещо, което се нарича против маймунски задник, или паста за задник. Не мога да си спомня всички подробно, а за някои нямам и абсолютно никаква представа за какво служат.

След като прекарах известно време в стаята, заобиколена от всички, започвам да се уморявам и вече ми се приисква да сложа край на това събиране и да се накисна задълго в гореща вана.

Проточиха се още два часа, но накрая всички си отидоха с изключение на Натали, която ме намери, потънала в сапунените мехурчета на така желаната вана.

– Кам?

Чувам гласа на Натали зад вратата на банята. Почука леко няколко пъти.

– Хайде, влез – казвам аз.

Вратата леко се открехва и Натали наднича вътре. Не за първи път ще ме види гола.

Сяда върху спуснатия капак на тоалетната чиния.

– Ама наистина е вярно – казва ухилена насреща ми, – че от бременността циците стават по-големи.

Както винаги, преувеличава.

Изваждам ръката си от водата и леко я пръсвам.

– Добре ли се чувстваш? – пита тя, изоставяйки шегите. – Изглеждаш изтощена.

– Бременна съм – отвръщам сухо аз.

– Вярно, но, Кам, изглеждаш ужасно.

– Благодаря.

Вдигам ръка, нагласявам шнолата, с която съм прихванала косата си. За да не се намокри, и бавно отпускам ръката си върху ръба на ваната.

– А не трябва ли да имаш по-цветущ вид? Казват, че така трябвало да изглеждат бременните жени.

Свивам рамене и клатя главата си, подпряна в задния ръб на ваната.

Усещам в кръста тъпа болка, която отминава също толкова бързо, както се е появила. Правя гримаса и се настанявам по-удобно във ваната.

– Сигурна ли си, че си добре?

Изглежда по-загрижена, отколкото е нужно.

Това са само болки. Нищо тревожно. Предполагам, че оттук нататък ще става по-зле. Болки и пак болки, това е.

Не знам защо се чувствам принудена да пояснявам – нека ми се тя да знае, че не съм си представяла нещата по друг начин.

– Още ли не ти се гади сутрин? – пита Натали. – Бих заменила малко болка срещу това всеки ден да си издрайфвам червата.

Ами не – отвръщам аз. – Но да не избързваме, Нат.

Признавам, че ако наистина мога да избирам, и аз бих предпочела болката пред повръщането. И засега, изглежда, получавам тъкмо това. Предполагам, че съм една от щастливките, които минават без повръщане сутрин. А и нямам никакви странни желания. Така че или съм някакво странно творение на природата, или тези приказки за туршии и сладолед са пълни глупости.

Излизам от ваната и се загръщам с хавлиената кърпа, а след това прегръщам Натали за довиждане.

После се изтягам върху леглото и си припомням колко е удобно. Обаче тази стая не ми липсва много, нито пък изпитвам някакъв копнеж да се върна към стария си живот. Не. Все още искам да избягам от “стария живот” и това е главната причина, коя го ме караше толкова да се колебая дали да си дойда у дома. Майка ми и Натали ми липсваха и признавам, че, общо взето, Северна Каролина също ми липсваше. Но не чак толкова, че да ми се иска да прекарам точно тук дните си, като върша все същите неща, които правех преди. С основание избягах от този начин на живот и нямам намерение да се върна отново към него.

Реших, вместо да изляза тази вечер с Натали и Блейк, да си остана тук и да си легна рано. Чувствам се прекалено изморена, сякаш батерията на тялото ми се е изтощила по-бързо от нормалното и болката в кръста ми изобщо не е стихвала. През последните няколко часа тя ту се засилва, ту отслабва.

Андрю пропълзява в леглото заедно с мен и ляга на една страна с глава, подпряна на ръката.

– Чувствам се така, сякаш правя нещо, което не би трябвало да правя – да съм с теб тук, в стаята от детството ти – казва той и се усмихва.

Усмихвам се едва-едва и заравям още по-дълбоко тялото си под одеялото. Навън е малко хладно, но аз направо замръзвам. Придърпвам го до брадичката си и забивам пръсти в пухкавия плат.

– Ако баща ми беше тук – казвам през смях, – ти щеше да спиш в стаята на Коул.

Той се примъква по-близо до мен и усещам ръката му върху кръста ми. Отначало изглежда, че ще се възползва максимално от факта, че най-после сме сами, но изражението му става по-сериозно, отдръпва ръката си оттам и прекарва пръсти през косата ми.