– Започваш да ме тревожиш – казва той. – Държиш се странно, откакто се върнах тук с Блейк. Какво става?

Приплъзвам тялото си по-близо до неговото и казвам:

– Ама вие и двамата с Натали…

Гледам го втренчено. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго.

– О, значи и тя го е забелязала, така ли? – пита той.

Аз кимам.

– Просто имам болки в кръста и се чувствам, общо взето, като лайно, обаче вие май забравяте в какво положение съм.

Той пресилено ми се усмихва.

– Може би трябва да идеш на лекар и да се прегледаш.

Поклащам леко глава.

– Няма да се превърна в една от онези параноички, които тичат в болницата за всяка дреболия. Само преди седмица бях в кабинета на лекарката. Всичко е наред. Дори и тя го каза.

Навеждам се над него, целувам го леко по устните и се усмихвам малко повече с надеждата да го успокоя.

Той също ми се усмихва и отмята от мен одеялото, за да се сгуши до мен, Повдигам се и лягам на другата си страна, за да съм с гръб към него, а той притиска топлото си тяло в моето и ме прегръща с едната си ръка отзад. Толкова е топъл, че се разтапям в него. Знам, че само след минути ще съм здраво заспала. Усещам дъха му във врата си, когато ме целува там. Затварям очи и се отпускам, чувствам естествената миризма на тялото му, за която винаги копнея, твърдите му ръце и крака и топлината, която излъчва кожата му. Сериозно се съмнявам, че ще мога вече изобщо да заспя някога, ако той не е до мен.

– Ако стане по-зле – казва тихо той зад мен, – по-добре е да ми кажеш. Не искам да си и като онези инати, които не отиват да се прегледат, когато знаят, че може нещо да не им е наред.

Извръщам глава към него леко развеселена.

– О, може би имаш предвид един мой познат, който отказваше да иде на лекар в продължение на осем месеца, защото беше напълно сигурен, че туморът в мозъка му не може да се оперира.

Той въздъхва и аз усещам топлия му дъх върху рамото си. Намерението ми беше да го накарам да се засмее, но очевидно не намери напомнянето ми за смешно.

– Просто ми обещай – казва той и стиска леко ръката ми, – че ако болките продължават или нещо друго не е наред, ще ми кажеш и ще отидем в болницата.

Аз се предавам не защото искам да го успокоя, а защото той е прав. Не съм била бременна преди, така че знам какво е нормално и какво не е колкото всяка бъдеща майка, която ще ражда за първи път.

Седем


Неделя следобед е и си мисля, че вчера се нуждаех единственото от едни добър сън. Днес се чувствам малко по-добре и болката в кръста я няма. Обличам се и се залавям да си събирам багажа, за да е готов, когато с Андрю тръгнем довечера със самолета обратно за Тексас. Но преди да потеглим, имам едно излизане по женски с Натали и с нетърпение го очаквам.

– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да се пошляеш навън с Блейк? – питам аз, когато Андрю намъква тъмносинята си фланелка с къси ръкави. Застанал е пред огледалото и си сресва косата, ако може да се нарече сресване еднократното прокарване на пръсти през нея. Никога не обръща внимание как изглежда тя, стига да не стърчи на места, където не би трябвало.

Из връща се и ме поглежда.

– Нямам. Блейк е доста свестен мъж. Ще отидем до някоя зала за билярд и ще поиграем известно време – той обвива кръста ми с ръце. – Не се тревожи за мен. Просто си прекарай добре с Натали.

Леко се засмивам.

– Знаеш ли, ако разбере каква снимка използваш вместо нея в мобифона си, направо ще те убие.

Усмивката на Андрю става по-широка.

– Ти си много смела, Камрин Бенет – той ме хваща за раменете и клати изразително глава срещу мен. – Бих умрял под тежестта на личностното влияние на това момиче, ако се наложи да прекарам повече от час в една и съща стая с нея. Или това, или ще трябва да си запуша ушите с първия молив, който ми попадне подръка.

Мъча се да не се засмея и го блъсвам силно в гърдите с ръце.

– Толкова си гаден!

– Ами да, такъв съм – казва той и се хили насреща ми.

Навежда се и притиска устни в челото ми. Аз правя нещо по-добро, сграбчвам го отпред за фланелката, придръпвам го към себе си и впивам устни в неговите.

– Не е много късно да го направим тук, казвам го просто да го знаеш. – Зелените му очи се взират в лицето ми, после и в устните ми, преди отново да ме целуне и да стисне долната ми устна между зъбите си.

– Как пък не, късно е – чувам Натали да казва от вратата на стаята ми.

Прекъсваме целувката, извръщаме се едновременно и двамата и я виждаме да стои там със скръстени ръце и да се усмихва мрачно. Дългата ѝ черна коса се спуска на вълни върху раменете. Първото нещо, което се питам, е какво е успяла да чуе.

Андрю скришом вдига нагоре очи заради прекъсването. Бедният. Какво ли не е готов да направи заради мен.

Натали влиза в стаята и се тръшва в края на леглото. Явно не е чула нищо обидно, иначе вече щяхме да сме разбрали.

– Хайде! Хайде! Днес ще отидем да ни направят педикюр, маникюр и всякакви други такива процедури.

От изражението на Андрю съдя, че ужасно иска да ѝ викне да си затвори устата. Поглеждам го строго, за да го предупредя да не казва и дума, а той само се свива и стисва устни.

– По-добре ли се чувстваш днес? – пита Натали.

Обувам платнените си ниски обувки, според Андрю най-грозните, които е виждал някога, и започвам да си реша косата.

– Да, всъщност по-добре се чувствам – отвръщам аз на отражението ѝ в огледалото. – Все още малко не на себе си, но по-добре от вчера.

– Моля те, наглеждай я – казва Андрю на Натали. – Ако започне да се оплаква от болки или от каквото и да било, обади ми се, става ли?

И а гали кима.

Разбира се. Няма да ѝ е за първи път да не обръща внимание на здравословен проблем. Миналата година в продължение на два дни се превиваше от зъбобол, преди все пак да иде на зъболекар. Беше толкова досадно.

– Тук съм и ви чувам – викам аз и заставам пред тях с четка в косата.

Натали ми махва пренебрежително с ръка и продължава да говори па Андрю:

Ако кихне повече от четири пъти поред, ще ти се обадя.

– Добре – отвръща той и се обръща към мен. – Чу ли това? – пита строго. – Вече си имам съюзник. – Откога пък се съюзи с Натали? Само преди секунди беше изцяло настроен против нея. Клатя глава и се залавям отново с косата, като я навивам на пръста си в плитка и ѝ надявам гумената лента в края.

Андрю ни целува двете с Лайли за довиждане и излиза някъде с Блейк. Скоро след това излизаме и ние с Натали. Надявам се този ден да мина без болки или нещо друго, което да накара Натали да се обади на Андрю и да ме замъкне до най-близкото спешно отделение.

Първо прекарваме известно време в любимото ни кафене на “Старбъкс”, а после отиваме в мола, за да се отбием в магазина за козметика, където Натали ме запознава с управителката и .цвете момичета, които работят заедно с нея. Моментално забравям имената им. Управителката е симпатична и дори ми каза пак да дойда и да попълня молба за клиентска карта, ако искам. Натали веднага бърза да ѝ обясни, че скоро се връщам в Тексас, и когато не потвърждавам достатъчно бързо твърдението ѝ, тя вече е наясно, че крия нещо и няма търпение да разбере какво. Усмихвам се и благодаря на управителката, а в следващия миг Натали буквално ме избутва навън от магазина и се взира в лицето ми.

– Изплюй камъчето! – вика тя и блещи очи в мен.

Отивам до перилата на балкона и се подпирам на тях. Тя ме следва и пуска чантичката си и един плик от магазина на пода до краката си.

Обмислям отговора, защото наистина нe съм сигурна какво да кажа. Не мога да кажа, че се връщам в Ралей, защото за Натали това би означавало: Връщам се обратно тук и всичко ще си бъде точно както беше преди. Това, което наистина означава, е, че майка ми и Натали ми липсват и че Тексас и аз не си подхождаме.

Истината изведнъж ми просветна, докато се взирах напрегнато из мола. През всичките дни, когато лежах в леглото и гледах тавана, докато Андрю работеше в сервиза на Били Франк, непрекъснато се опитвах да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен, защо чувствам такава носталгия по дома и същевременно не искам да се завърна. Спомням си времето, когато пристигнах за първи път с Андрю в Тексас, и още докато пътувахме заедно, малко преди да пресечем границата на щата Тексас, аз не исках да отивам там. Страхувах се, че в Тексас всичко ще свърши, че вълнуващият живот, който имах с Андрю, докато пътувахме, ще се превърне само в спомен, след като стигнем крайната цел.

И донякъде… той се…

Преглъщам голяма буца в гърлото и мислено затаявам дъх.

Не е заради Лайли. Толкова много я обичам и никога не бих я обвинявала. Защото истината е, че животът не свършва с една бременност. Много хора, изглежда, мислят така, но аз вярвам със сърцето си, че всичко зависи от начина, по който избереш да го живееш. Разбира се, да имаш бебе е едно от най-трудните неща, пред които се изправяш, но то не е краят на света. Не трябва да убива мечтите на човека. Това, което двамата с Андрю бавно правим, без да си даваме сметка, че убива мечтите, е, че живеем прекалено спокойно. Това е същото онова спокойствие, което години по-късно се промъква до теб, удря те по тила и казва: Хей, тъпанар! Даваш ли си сметка, че през последните десет години всеки ден правиш едно и също?

Продължавам да гледам пред себе си.

– Не съм сигурна какво правим, Нат – казвам и най-накрая я поглеждам. – Да, връщам се у дома, но…

Тя сбърчва черните си вежди и ме гледа въпросително.

– Но какво?

Извръщам очи и когато не ѝ отговарям достатъчно бързо, казва:

– О, не, не ми казвай, че Андрю няма да дойде с теб. Момиче, да не би да става нещо между вас двамата?

Аз се обръщам към нея.

– Не, Нат, няма нищо такова. Той твърдо идва с мен… не знам, трудно е да се обясни.

Тя свива устни и ме хваща за лакътя.

– Имаме цял следобед да решиш какво е, затова хайде да отидем в салона, а по пътя можеш сериозно да помислиш върху това.

Навежда се, взема чантичката и плика и ги клати насам-натам върху свободната си ръка, докато ме води към най-близкия изход на мола.

След минути сме в салона за красота, а там е пълно, точно както го помня, че е в края на седмицата. Натали и аз кацваме върху високите столове за педикюр и две момичета се залавят с босите ни крака. От последния ми педикюр мина много време и се надявам пръстите на краката ми да не са в ужасно състояние.

– да ти кажа право, Кам, ти така и никога не ми каза защо замина – казва Натали и ме поглежда. – Моля те, кажи ми, че вината не е в мен.

– Конкретна вина няма в никого – казвам аз. – Просто исках да се махна за известно време. Не можех да дишам.

– Е, аз никога не бих направила нещо толкова безразсъдно, но признавам, че нещата се развиха направо по изумителен начин.

Това ме кара да се усмихна.

– Така ли мислиш?

– Абсолютно – казва тя и широко се усмихва, а кестенявите и очи светват.

– Сдоби се със страхотно секси мъжле – момичето, което ѝ прави педикюра, вдига за миг очи към нас, – годежен пръстен и едно хубаво бебенце – казва Натали и прихва да се смее. – Направо ти завиждам!

Аз също се смея, макар и не толкова шумно.

– Първо на първо, защо ще ми завиждаш, когато имаш Блейк? И, второ, откъде знаеш как ще изглежда бебето ни?

Натали свива устни и ме поглежда, като че ли съм някаква глупачка.

– Ама ти сериозно ли? Двамата не можете да направете грозно бебе – момичето, което работи върху пръстите на краката ми, поглежда многозначително другото момиче. – А и аз не ти завиждам заради Андрю. Завиждам ти, защото вероятно ще свърша като майка ми и никога няма да видя нещо повече от Северна Каролина. Това не ме вълнува чак толкова. Не съм като госпожица Грейхаунд и не изпитвам клаустрофобия, когато някой диша твърде близко до мен, но въпреки това ти завиждам.

Замислям се върху думите ѝ, но не казвам нищо.

Гърбът отново започва да ме боли и аз се опитвам да се наместя по-удобно върху седалката, без да мърдам много краката си. Задните части също леко ме наболяват, но съм сигурна, че е от дългото ходене днес.

– И така, разбра ли какво е? – пита Натали.

– Кое?

Тя премигва изненадана колко бързо съм забравила за разговора ни в мола. Изобщо не съм забравила. Просто се опитвам да го избегна.

– Истината е – започвам аз, като гледам встрани и мислено си представям Андрю, – че нито искам да се върна обратно у дома, нито да остана в Тексас. Наистина искам да съм тук, но се ужасявам, че и аз ще свърша като майка ти.