Джесика Редмерски - Миг преди винаги

Никога не бих използвала за пример майка ѝ, но това наистина беше най-лесният начин да накарам Натали да ме разбере, особено след като тя сама използва същото сравнение само преди секунди. Толкова е просто.

– Е, да, напълно те разбирам – казва Натали и кима. – Ама какво друго можеш да направиш? Няма кой знае колко възможности да е нещо по-различно, особено пък когато очакваш да ги се роди бебе.

Господи, защо трябваше да казва това? Седя мълчаливо и се опитвам да не я поглеждам, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Натали е моята най-добра приятелка, но винаги съм знаела, че тя е от онези хора, които прекарват целия си живот в един безцветен мехур и се събуждат само за да установят със съжаление, че е твърде късно да променят нещо. Току-що го доказа с твърдението, че да имаш бебе до голяма степен означава да сложиш чертата на интересния и съдържателен живот. И тъй като никога няма да ме разбере, не си правя труда да ѝ отговарям.

– Кам? Сигурна ли си, че си добре?

Затаявам дъх и я поглеждам. През хълбока ми преминава нова остра болка и изведнъж усещам, че започвам леко да се изпотявам. Без да обръщам внимание на момичето, което ми прави педикюра, издърпвам крака си от ръцете ѝ, хващам се за облегалките на стола и ставам от него.

– Трябва да отида до тоалетната.

– Камрин.

– Добре съм, Нат – казвам аз и слизам от стола.

– Съжалявам – казвам на момичето, минавам покрай нея и се отправям по късия коридор към вратата с надпис тоалетна.

По пътя се опитвам да не показвам, че изпитвам болка, защото не искам Натали да ме последва, но знам, че независимо от това ще го стори.

Слагам ръка върху вратата на кабината, отварям я, заключвам се вътре, отпускам се и най-после наистина мога да не крия колко зле се чувствам. По челото и под носа ми избиват ситни капчици пот. Нещо определено не е наред. Наистина съм бременна за първи път, но определено мога да кажа, че това, което изпитвам точно в момента, не е нормално. Бързо приключвам в тоалетната, излизам от малката кабинка, където ми стана още по-зле, и отивам при умивалника.

Не може да бъде,..

Ръцете ми неудържимо треперят. Не, цялото ми тяло трепери. Вдигам ръка към автоматичния дозатор за сапуна и си мия ръцете, но така и не успявам да ги изсуша, защо изведнъж с пълна сила ми просветва какво става с мен. Разтърсвам се от ридания и се държа с ръце за ръба на плота. Сега физическата болка е отминала, но… може би просто ме измъчва параноя. Да, тъкмо това е, ето. Параноя. Болката я няма, значи съм добре.

Поемам дълбоко въздух, вдишвам и издишвам още няколко пъти, преди да вдигна глава от приведените си рамене и да се погледна в огледалото. Вдигам мократа си ръка и изтривам потта от лицето си, както и следите от сълзи от бузите. Достатъчно дълго се чувствам добре и не ми се гади, когато си давам сметка, че стоя с боси крака в обществена тоалетна.

Входната врата се разтваря широко и вътре влиза Натали.

– Сериозно те питам, добре ли си? Не, явно не си, така че ми кажи какво става? Ще се обадя на Андрю. Веднага.

Тя тръгва да излиза от тоалетната, за да се върне отпред, където е мобифонът ѝ, но аз я спирам.

– Не, Нат, почакай.

– Как пък не – отвръща тя. – Точно след шестдесет секунди ще му се обадя, така че ти остават още по-малко, за да ми обясниш.

Предавам се, защото колкото и да ми се иска да се убедя, че съм добре, дълбоко в себе си знам, че не съм. Особено след това, което видях, преди да изляза от кабината.

– Имах болки в гърба и отзад и имам петна по гащите.

– Петна ли? – тя прави лека гримаса, но добре я прикрива и очевидно е повече разтревожена, отколкото отвратена. – Искаш да кажеш като от кръв?

Поглежда ме с подозрение и не сваля очи, докато не ѝ отговоря.

– Да.

Без да каже нито дума повече, излиза навън и затваря след себе си вратата на тоалетната.

Понякога в живота на човека настъпва момент, когато трябва да се изправи пред нещо толкова ужасно, че има чувството, че никога няма отново да бъде същият. То е като нещо черно, спуснало се някъде отгоре, което ти открадва всяка маяка частица щастие, което си изпитвал някога, и единственото, което можеш да направиш, е да я наблюдаваш и да почувстваш, че си отива, като знаеш, че независимо какво ще правиш през живота си, тя никога няма да може да се върне обратно. Всеки минава през това поне веднъж. Никой не е недосегаем. Обаче не мога да разбера как става, че един човек може да мине за толкова кратко време през такива неща, достатъчни за петима души.

Лежа в болничното легло на едно спешно отделение, свита под одеяло, Натали седи на стола от лявата ми страна. Не мога да говоря. Толкова съм уплашена.

– Защо, по дяволите, се бавят толкова? – казва Натали за докторите.

Става и започва да ходи напред-назад из стаята, а високите ѝ токчета тракат леко по покрития с блестящи бели плочки под.

След това сменя ритъма.

Спира, поглежда ме и казва с обнадеждено лице:

– Може би пък, след като отделят от скъпоценното си време, за да те изследват, не мислят, че е нещо обезпокоително.

Не го вярвам, но не мога да го кажа гласно. Това е вторият път, в който попадам в спешно отделение. Първият беше, когато за малко не се удавих, след като скочих от един отвесен склон в езерото. Тогава престоят продължи около шест часа. И то най-вече за да зашият раната на бедрото ми, когато се ударих в скалите.

Обръщам се, лягам на една страна и гледам стената. Само след секунди плъзгащата врата се отваря. Мисля, че най-накрая е някой доктор, но сърцето ми прескача няколко пъти, когато Андрю влиза в стаята. С Натали си разменят няколко думи шепнешком, които се преструвам, че не чувам.

– Те дори не се задържаха дълго тук, освен да ѝ зададат няколко въпроса и да ѝ дадат одеяло.

Андрю поглежда за миг към леглото и аз виждам тревогата, изписана на лицето му, макар отчаяно да се опитва да не я показва открито. Знае какво се случва толкова, колкото и аз, но също като мен няма намерение да го каже или сам да се увери в това, докато някой доктор първо не го потвърди.

Те разговарят още няколко секунди, а после Натали се приближава до леглото, навежда се и ме прегръща.

– Разрешават при теб да има само по един човек – казва тя, когато се отдръпва. – Отивам да поседя в чакалнята заедно с Блейк – пресилено ми се усмихва. – Ще се оправиш. А ако не побързат и не направят нещо, ще вдигна страхотен скандал на тази кучка.

Усмихвам ѝ се, твърде благодарна за способността на Натали да го стори дори и в най-мрачния ми час.

Тя спира при вратата и прошепва на Андрю:

– Моля те, кажи ми веднага, след като разбереш.

Измъква се от стаята и затваря стъклената врата зад себе си.

Сърцето ми се свива, когато Андрю отново ме поглежда, защото сега вниманието му е насочено изцяло към мен. придърпва един стол и сяда до леглото ми. Взема ръката ми и леко я стиска.

– Знам, че се чувстваш зле, и затова няма да те питам – вика той.

Опитвам се да се усмихна, но не мога.

Известно време само се взираме един в друг. Като че ли знаем какво ще каже докторът. Никой от нас не си позволява да предположи, дори само да предположи, че нещата може да са наред. Защото не са. Андрю прави всичко, което може, за да ме успокои, не си позволява да плаче или да изглежда прекалено притеснен. Обаче аз знам, че е сложил тази маска заради мен. Знам, че сърцето го боли.

Не след дълго влиза доктор заедно с една сестра и аз го чувам като през някакъв странен сън, че няма пулс. Мисля, че светът се срути под краката ми, но не съм сигурна. Виждам как очите на Андрю стават по-лъскави заради напиращите в тях сълзи, когато той се взира в доктора, докато той изрича думите, които заглъхват някъде дълбоко в мозъка ми.

Сърцето на Лайли вече не бие.

И си мисля… ами да… нито пък моето.

АНДРЮ

В Ралей сме вече от две седмици. Няма да се спирам на всичко, което двамата с Камрин претърпяхме през това време. Отказвам да говоря за подробностите. Лайли я няма и Камрин и аз сме съсипани. Не мога да направя нищо, за да я върна обратно, и се опитвам да се преборя с това, доколкото мога, обаче от онзи ден Камрин не е на себе си и започвам да се питам дали отново ще бъде някога. Не иска да разговоря с никого. Нито с мен, нито с майка си или с Натали. Говори – само че не за това, което се случи. Не издържам да я гледам такава, защото е очевидно, че зад фасадата, която трябва да покаже, че се чувства добре, много се измъчва. И се чувствам безсилен да ѝ помогна.

Камрин е под душа от дълго време, докато аз лежа тук в спалнята ѝ и гледам в тавана. Чувам телефонът да звъни на нощното шкафче до мен.

– Ало?

Натали е.

– Трябва да говоря с теб. Сам ли си?

Заварен съм неподготвен и ми е нужна секунда да отговоря.

– За какво? Да, Камрин е в банята.

Поглеждам към вратата, за да се уверя, че никой не ни чува. Водата от душа продължава да шурти и това ми подсказва, че Камрин е още там.

– Майка ѝ казвала ли ти е нещо за… каквото и да било? – пита с подозрение в гласа Натали и това ме кара да се чувствам много странно.

– Трябва да ми кажеш нещо повече от това – викам аз.

Този разговор вече започва да ме ядосва.

Тя въздъхва тежко в телефона, а аз започвам да губя търпение.

– Е, добре, слушай. Кам явно не е на себе си – започва Нагази (хайде бе, не думай). – Трябва да се опиташ да я убедиш да отиде отново при психиатъра си, и то скоро.

При психиатъра си?

Чувам шума от водата да спира и отново поглеждам към затворената врата.

– Какво искаш да кажеш с това “да отиде при психиатъра си’ “? – питам аз, като снишавам глас.

– Ами, да, тя ходеше преди при един и…

– Чакай – прошепвам рязко аз.

Вратата на банята се отваря и чувам, че Камрин върви обратно към стаята.

– Тя се връща – казвам много бързо. – Мога да ти се обадя след малко.

Затварям и оставям телефона на нощното шкафче секунди преди Камрин да отвори вратата, облечена в розова хавлия и с хавлиена кърпа около главата.

– Здравей – казвам и скръствам ръце зад главата.

Много ми се иска да се обадя на Натали и да науча всичко, което ще ми каже, но ще е по-добре да се обърна направо към първоизточника. Освен това не искам да крия тайни от нея. Вече го направих веднъж и нямам намерение да го правя отново.

Тя ми се усмихва, разтърсва косата си и започва да я подсушава с кърпата.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Разбира се – отвръща тя и отмята мократа си коса назад.

– Ходила ли си някога на психиатър?

Усмивката изчезва от лицето ѝ и моментално е заменена от каменно изражение. Отива до гардероба и го отваря.

– Защо питаш?

– Защото Натали току-що ми се обади и ми каза да се опитам да те накарам да се видиш пак с него.

Тя клати глава, като продължава да стои с гръб към мен и да оглежда окачените на закачалки дрехи.

– Не обръщай внимание на опитите на Натали да ме изкара луда.

Все още само но боксерки отмятам чаршафа, ставам от леглото, отивам при нея и слагам отзад ръце върху бедрата ѝ.

– Ходенето на психиатър не означава непременно, че си луда – казвам. – Може би пък трябва да отидеш. Просто да поговориш с някого.

Това, че този някой не съм аз, наистина ме притеснява, но не е най-важното.

– Андрю, добре съм – тя се обръща и мило ми се усмихва, като прекарва пръсти по брадичката ми. Целува ме по устните. – Обещавам. Знам, че ти, Нат и майка ми наистина се тревожите за мен и не ви се сърдя, но няма да отида на психиатър. Смешно е – тя пак ми обръща гръб и изважда една блуза от гардероба. – Няма да вземам никакви антидепресанти.

– Е, не е нужно да вземаш антидепресанти, но мисля, че ако има някой друг, с когото да поговориш, това би могло да ти помогне да понесеш по-лесно случилото се.

Все още с гръб към мен, тя спира да рови из гардероба и отпуска ръка, стиснала в нея блузата. Въздъхва и свива рамене, без да каже нищо. После рязко се обръща и ме гледа право в очите.

– Най-добрият начин да се справя със случилото се е да го забравя – казва тя и това къса сърцето ми. – Ще се оправя, ако не съм принудена всекидневно да си припомням. Колкото повече се опитвате да ме накарате да “говоря за него” и колкото по-дълго всички продължавате да ме гледате с тъжни физиономии всеки път, когато влизам в стаята, толкова повече време ще ми трябва да забравя.