— Както искаш… — сви рамене той. — Къде да оставя балоните?

— Горе, в детското отделение.

— Да. Добре. Ясно — каза Саймън с каменно изражение и излезе от стаята.

Клариса погледна бебето, което, слава Богу, беше проспало цялата грозна сцена и нямаше да запази спомен от нея. Джеймс седна, като дишаше тежко.

— Знам, че разводът нищо не решава — продължи тя прекъснатия разговор. — Жив пример за това са родителите ми. От друга страна, може да сме минали всички граници. Може толкова да съм те намразила, че да започна да слагам гвоздеи под гумите на колата ти и лайна върху листовете със сценария. Може да съм решила да превърна живота ти в ад.

— Достатъчно — засмя се Джеймс. — Пощади слуха на бебето. Нека първо да опознае добрите ти страни…

— Не ме прекъсвай. Нали искаше да поговорим. Опитвам се да ти кажа, че може да те мразя повече, отколкото си мисля, защото преживях тежко раждане, цялата съм разкъсана от тази голяма глава, шиха ме и ме натъпкаха с болкоуспокояващи, така че в момента съм доста замаяна и не мисля трезво.

Джеймс се усмихна.

— Освен това не ти трябва жена, която няма да спи с теб, защото никога, никога, никога, кълна се, няма да сложа нещо там долу. Освен торбичка лед.

Джеймс отново се усмихна. После целуна Клариса по челото и бебето по главичката.

— Обичам те, мъничък Джеймс.

Клариса го перна по ръката.

Той се ухили и каза:

— Връщам се след малко. Ще ти донеса нещо сладко.

— Шоколад!

— Ще видим… — Той й прати въздушна целувка.

— Проклети трапчинки… — промърмори Клариса зад гърба му. — Ау. Извинявай, бебчо.

В този момент видя същите трапчинки на бузките на бебето си и се усмихна.

Този покой продължи не повече от петнайсет секунди. Родителите й нахлуха в болничната стая сияещи, хванати под ръка.

— Сладкишче, да ти съобщим новината. С майка ти решихме да се оженим!

Тя се облегна на възглавницата и затвори очи.

29

Едно дълго, екзотично пътуване

Клариса не обичаше изненадите. Всичко неочаквано беше свързано със стрес, а това й идваше в повече. А каква по-неприятна изненада от една неочаквана смърт?

Майка й почина две седмици след раждането на бебето, преди още да го бяха кръстили. Клариса още живееше в къщата й — майка й й беше предложила да остане колкото иска, докато реши какво ще прави с Псевдо-Аарон. И така — Клариса спеше в детското си легло, а бебето — в кошче до нея. Майка й готвеше — любимите ястия на Клариса, които като дете беше опитвала доста по-рядко. Освен това се редуваха да преобуват бебето посред нощ, изобщо… майка й винаги беше до нея в първите най-трудни дни след раждането — когато зърната й бяха разранени и я боляха, когато бебето имаше колики и плачеше с часове… Никога преди майка й не беше изглеждала по-жизнена и тази нейна неизтощима жизненост вдъхваше кураж и на Клариса.

А после изведнъж, като гръм от ясно небе, дойде ударът.

Има много начини да умреш. Някои щастливци дори умират в съня си.

Майката на Клариса издъхна в тоалетната.

Също като Елвис. Клариса я откри седнала на тоалетната чиния, наведена напред, като че ли беше задрямала. Списанието се беше изплъзнало от протегнатата й ръка.

В първия момент Клариса си помисли, че майка й е заспала. Може би защото тя самата умираше за сън.

Излезе от тоалетната на пръсти и се върна в леглото.

Но когато след един час откри майка си в съвсем същата поза, се развика и едва не изпусна бебето.

С треперещи ръце набра номера на Грейви.

— Майка ми е мъртва.

— Не е възможно…

— Честна дума.

— Веднага идвам.

Грейви пристигна след десет минути — сигурно беше карала като бясна, защото обикновено й трябваха поне двайсет. Клариса я чакаше отпред на верандата, прегърнала бебето.

— Вътре е…

Грейви влезе навътре и след малко се върна.

— Наистина е мъртва. Ще се обадя на лекаря й.

Лекарят констатира смъртта и обясни, че тя най-вероятно се дължеше на недостиг на калий, електролитен дисбаланс, който е довел до сърдечен срив.

Всичко беше заради диетичния чай, заради вечната мания на майка й за отслабване.

Клариса пъхна бебето в ръцете на Грейви, изтича в кухнята и изхвърли проклетия чай в кошчето. Помисли си, че трябва да каже на баща си, който излежаваше присъдата си във федералния затвор и се обаждаше по два пъти на ден (дори ако трябваше да стои на километрична опашка зад разни татуирани типове), за да се чуе „с женичката си“ и да каже две приказки на бебето.

Не знаеше как да му каже за случилото се. Как се съобщават подобни неща?

— Кажи му го направо, без заобикалки — посъветва я Грейви. — Така е най-добре.

— Не, не бива — възрази Джен. (Приятелките й бяха побързали да дойдат веднага след като им се обади.) — Това може да го убие.

— Изчакай да излезе от затвора и тогава му го кажи — предложи Поло. — Все едно дали ще го разбере сега или след шест месеца.

— Кажи му, че е заминала на пътешествие — добави Сузи. — Дълго, екзотично пътешествие.

Джен избухна в сълзи.

— Къде… щяха да се женят?

— В задния двор — отвърна Клариса.

Задният двор беше гордостта на майка й — нейната градина, за която беше полагала толкова усилия, толкова нежни грижи.

Звънна телефонът. Беше 10:30. Часът, в който се обаждаше баща й.

— Здравей, Сладкишче! Как си, моето момиче?

Клариса направи знак на приятелките си да излязат. Никоя от тях не помръдна.

— Добре съм. Какво ново при теб?

Тя хвърли кръвнишки поглед на момичетата и в крайна сметка Джен отиде в кухнята. Грейви, Поло и Сузи останаха.

— Как е внукът ми? Има ли си вече име?

Грейви надраска нещо на едно листче и го подаде на Клариса.

— Кажи нещо повече… Как е там? С кого сте в една килия?

— С някакъв тип. Голям досадник, само хленчи. Къде е сладката ми женичка?

— А за какво е вътре? Финансови измами или нещо друго?

— Откъде да знам? Май беше убил някого. Но нали ти казвам, хич го няма. Съвсем се е скапал. Но това не ме интересува. Остават ми само две минути. Дай ми моето кубинско цвете.

— Боливийско, татко. Боливийско.

— Знам, знам, да не мислиш, че съм забравил? Дай ми моята Алехандра.

Клариса си пое дълбоко дъх и погледна приятелките си.

— Татко. Измислих име на бебето. Какво ще кажеш за Алехандро?

Тя се опита да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Грейви се приближи до нея и я прегърна през рамо.

— Харесва ми. Даже много ми харесва. А как смята майка ти?

Клариса замълча. Сълзите я задавяха.

— Татко — най-после каза тя, защото времето им изтичаше. — Мама… тя…

— Да? Тук съм. Слушам те.

— Тя почина. Сърцето й…

Тогава чу в слушалката силни, несдържани мъжки ридания.

Приятелките й се скупчиха около нея.

— Трябва да затварям — глухо каза баща й след малко. — Обичам те.

— И аз, татко. Двамата с малкия Алехандро ще чакаме да ни се обадиш следобед. Както обикновено.

Тя остави слушалката и отпусна глава на гърдите на Грейви. Тресеше се от ридания.

Грейви я погали по косата.

— Не мога, Грейви… Аз не съм силна… — хълцаше Клариса. — Никога не съм била…

— Няма страшно. Аз ще бъда до теб.



Малко по-късно Клариса изцеждаше млякото си, докато приятелките й се редуваха да гушкат бебето. Те останаха с нея чак до края на този кошмарен ден.

Вечерта Клариса настоя да я оставят сама с Алехандро, но момичетата не искаха и да чуят. Бяха готови да останат с нея и през следващите нощи, колкото е необходимо.

На сутринта Клариса се събуди в леглото на майка си, стиснала мократа от сълзи възглавница. Не помнеше как се е озовала там.

Същата сутрин рано-рано се появи и Джеймс. Стоеше на вратата с някакъв книжен пакет в ръце.

— Донесох ти кафе. И нещо за хапване. Трябва да закусиш.

— Не съм гладна. Майка ми…

— Знам… Името Алехандро е чудесно. Хайде, ела да закусиш. Ще имаш нужда от сили…

— Не искам да ям. Искам само да се наплача.

— Тогава ще остана с теб. Ако не възразяваш.

Клариса го погледна. Можеше ли да му вярва? Можеха ли хората въобще да си имат доверие един на друг?

— Аз много харесвах майка ти, Клариса. И също скърбя за нея. Бих искал да остана…

Клариса си пое дълбоко дъх.

— Не те спирам. Но не искам да оставаш с погрешни изводи… Все още съм много неукрепнала — физически и емоционално… Имам нужда от време, за да заздравеят раните ми. В буквалния смисъл. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Разбирам.

— Не искам нито да виждам, нито да докосвам мъж, с изключение на Алехандро. Това е в най-общи линии.

— Не разбрах само искаш ли кафе.

— Искам.

Беше го пуснала в дома си. Но трябваше да мине време, за да го пусне отново в сърцето си.

30

Погребението

Клариса чуваше майчиния си глас по време на цялото погребение, дори когато равинът (млада жена, която спокойно би могла да бъде една от Съзвездието) я помоли да се качи на подиума, за да произнесе кадиш — специалната еврейска молитва за починалите. При всяка стъпка Клариса сякаш чуваше: „Виж я ти — дошла с цветя на еврейско погребение! На всичко отгоре — розови!“, или „Ох, Клариса, Клариса, колко пъти съм ти казвала да си вдигаш косата — това ти придава много по-изискан вид.“ Но чуваше още и: „Ах, сладкото ми внуче. Я го погледни — взел е очите на майка ми…“

А после рави протегна ръка, за да скъса роклята на Клариса на дясното рамо, както повеляваше традицията, но Клариса сграбчи ръката й и изсъска, че пет пари не дава за глупавата традиция, само да е посмяла да докосне роклята й.

Алехандра Вера де ла Кортес Алпърт щеше да бъде погребана в синайското гробище (най-хубавото еврейско гробище, в непосредствена близост до Бевърли Хилс, „Родео Драйв“ и „Спаго“). Със сигурност щеше да остане доволна.

Клариса посъкрати малко традиционния кадиш, после се върна и зае мястото си до Грейви. След кратка схватка успя да измъкне сина си от ръцете й, полюшка го, за да го успокои, после обърна глава назад, като усилено търсеше някого сред тълпата оплаквачи. Най-после го видя. Джеймс беше застанал най-отзад, точно до портала на синагогата. Беше с еврейска шапчица, която му придаваше вид на усърден млад равин и много му приличаше. Клариса се засрами от себе си — насред погребението на майка си беше почувствала тръпка към по-скоро бившия си (по стечение на обстоятелствата) съпруг. А майка й, тази неуморна хитруша, само доля масло в огъня: „Ето, Аарон се появи, а къде е приятелчето ти Саймън, а?“

Клариса мразеше въпросите, които завършваха по този начин. Но майка й беше права — Саймън наистина никакъв го нямаше.

Теди беше на абсолютна висота и дори остави рави Пърл да разкъса на рамото новия му черен костюм. Бяха го пуснали под клетва за дванайсет часа, за да може да присъства на погребението. Съпровождаше го един от офицерите на затвора, за да не би да се изкуши да забегне някъде към Мексико или Канада. Разбира се, който познаваше Теди поне малко, беше наясно, че тези съмнения бяха съвършено неоснователни — Теди не би си и помислил да отиде някъде, където няма нито игрища за голф, нито ресторанти, в които сервират суши.