Той на свой ред се изкачи на подиума. На главата му се мъдреше еврейска шапчица. Изглеждаше доста смешно и едновременно с това — патетично.

— Алехандра Вера де ла Кортес Алпърт — започна той. — Голямо име за голяма жена.

Клариса едва не се задави. Грейви я сръга с лакът.

— Както знаете, тя беше моя съпруга в продължение на двайсет и четири години (или поне през по-голямата част от това време). Беше майка. А наскоро (само преди около три седмици) стана и баба. Беше добра приятелка. Страстна танцьорка. Изобщо влагаше страст във всичко, което вършеше. И всъщност беше много повече от всичко онова, което изредих досега.

Клариса слушаше със затаен дъх, вече напълно сериозна.

— Преди повече от трийсет години — продължаваше Теди — чух потракването на токчетата й, леките й, пъргави стъпки и този звук ме привлече неудържимо, още преди да я бях зърнал. Тя беше дребничка, най-много метър и петдесет, затова винаги носеше онези главозамайващо високи токчета. Казвам ви, още като чух потракването им, целият настръхнах. И после… я видях. Тя беше като приказно видение, като принцеса от сънищата, която те заслепява, щом само я погледнеш. Самото съвършенство — от главата до петите. Но това съвсем не беше най-важното, въпреки че, естествено, беше първото, което ми направи впечатление.

Клариса си отдъхна. Теди се справяше чудесно. Всичко, което казваше, беше съвсем на място.

— Тя беше мила… Имаше очарователна усмивка и големи, искрящи очи. Как да опиша въздействието й върху мен? Беше като галещ полъх на летен бриз…

Повечето от присъстващите в залата вече триеха сълзите си или се усмихваха през сълзи.

— Споделих с мой приятел, бизнесмен, че ме е накарала да се почувствам като в рая и че ако се съгласи да ми даде телефонния си номер и да излезе с мен, ще съм най-щастливият човек на света…

Той помълча, наведе глава, пое си дълбоко дъх и продължи:

— Да, имах чудесна съпруга, но самият аз съвсем не бях идеалният съпруг… Благодарен съм на бога, че Алехандра все пак успя да ми прости… Бяхме решили отново да се съберем, когато се случи това…

Той наведе глава и заплака неудържимо. Сърцето на Клариса се сви от жалост. Имаше чувството, че баща й, този едър, самоуверен мъж, изведнъж се е превърнал в малкото момченце с къси панталонки от детските си снимки. Само че сега нямаше кой да го вземе в прегръдките си и да го утеши.

— Алехандра Вера де ла Кортес, бях щастлив, че те срещнах. Благодаря ти за всичко. Ти винаги ще си останеш тук, в сърцето ми. Винаги ще бъдеш с мен…

Клариса бързо подаде малкия Алехандро на Грейви, изтича на подиума и прегърна съкрушения, остарял изведнъж мъж.

— Всички си изплакаха очите — каза после Грейви, докато я караше към къщи. — С изключение, разбира се, на онази въртиопашка, Сузи, но на кой въобще му пука за нея? Видя ли само как се беше облякла?

Клариса мълчаливо се взираше навън. Денят беше слънчев, ослепително сияен, сякаш не бяха заровили майка й в земята. Животът продължаваше.

— Животът си продължава… — каза тя на глас, като се обърна към Грейви. — А аз май нямам никакво желание да продължа…

Грейви само мълчаливо стисна ръката й.

Клариса въздъхна и се замисли за Джеймс. Какво ли слово би произнесъл той на гроба й, в случай, че я преживееше? Дали щеше да намери две добри думи за нея? С какво ли щеше да остане в сърцето му?

И дали изобщо щеше да остане?



След погребението повечето от хората, които бяха дошли да си вземат последно сбогом с майка й, се събраха в къщата им в долната част на Бевърли Хилс за еврейското бдение „шива“. Клариса се върна назад в спомените си и се замисли за къщите и кварталите, които бяха сменили през всички тези години. От едностайния апартамент в непосредствена близост до магистралата в Санта Моника (който двете с майка й обитаваха, когато баща й за пръв път влезе в затвора), до просторния мезонет на „Бедфорд“ с интериор като от приказките на Шехеразада и до скромното бунгало в испански стил (последен дом на Алехандра Вера де ла Кортес). През тийнейджърските си години Клариса се беше срамувала от непретенциозната обстановка у дома (особено като я сравняваше с лукса, в който живееха повечето й приятелки), от икономиите, които правеха, от репликите „Знаеш, че не можем да си позволим истински басейн“…, но сега виждаше къщата с други очи. Особено след като отдавна беше престанала да желае с цялото си сърце всичко онова, което приятелките й имаха, но не можеха да го оценят, защото го приемаха като даденост — леглото на Грейви с розовия балдахин и мекия розов килим, в който краката потъваха; уроците по тенис, които Поло взимаше при треньора, в когото всички майки и дъщери бяха влюбени, и от които толкова се оплакваше; стереоуредбата, която заемаше половината стена; онези обувки… Сега, на трийсет и две години, Клариса не искаше нищо друго, освен да може някак да върне майка си.

Въпреки че не би се отказала да има и онези обувки… добави мислено, като видя колко елегантно стояха на краката на Поло черните обувки с каишка около глезена (в тях имаше нещо много изискано, в стил „Катрин Хепбърн“).

Седна на старото диванче на майка си и въздъхна дълбоко. В главата й продължаваха да нахлуват спомени…

31

Сватбата

В деня, в който Алехандра де ла Кортес Алпърт и Теодор Алпърт трябваше да подновят брачния си съюз, все пак се състоя една друга сватба — на Дженифър Еленбах и нейния градинар, Пабло Рамирес.

Сватбата беше прекрасна.

И може би най-щастливата от всички беше Клариса — сватбата се състоя в задния двор на къщата на майка й, в градината, за която през последните няколко месеца като същински магьосник се грижеше Пабло. Клариса откриваше душата на майка си във всяко цветче, във всяка багра, отгатваше усмивката й в жълтурчетата, маргаритките и теменужките.

През последния месец се беше превърнала в довереничка на Джен, чиито родители не одобряваха избора й на съпруг. Бяха възлагали големи надежди на любимата си дъщеря и мечтаният зет за тях беше някой адвокат или доктор. Или поне… гимназиален учител. Но градинар? Господи.

Ето защо Джен помоли Клариса да се омъжи в задния й двор (по-точно в задния двор на майка й, защото той беше създаден от нейните ръце и пазеше жив спомена за нея). И, разбира се, Клариса се съгласи, при това — на драго сърце.

И така, семейството на Пабло заприижда. В буквалния смисъл на тази дума. Приятелките на Джен и Клариса също се събраха. Нямаше по-щастлив и едновременно с това по-печален ден. Защото Клариса непрекъснато се връщаше в мислите си към Джеймс. Беше родила детето му, но двамата едва ли някога отново щяха да бъдат заедно. Джеймс обичаше сина си, в това нямаше никакво съмнение. Направо умираше за него. През ден идваше да го види, сменяше памперсите му, говореше му, държеше го на ръце, разтапяше се само като го види.

Но дали след всичко случило се все още изпитваше някакви чувства към Клариса? Самата тя странеше от него — държеше се учтиво, но на разстояние. В последно време беше преживяла твърде много вълнения и сега като че ли предпочиташе да се дистанцира от нещата — нещо, което никога преди не й се беше отдавало.

Джен хвърли сватбения си букет и Клариса си спомни как само преди година приятелката й беше уловила нейния букет. Сега, разбира се, тя стоеше настрани — водеше се омъжена (поне на хартия).

Грейви обаче скочи така, като че ли животът й зависеше от това. Още малко и щеше да хвръкне. Професионалните баскетболисти биха й завидели.

Нищо чудно, че хвана букета. Останалите нямаха никакъв шанс. Кавалерът й (нашият стар познат, Патладжанът) бурно изръкопляска.

Поло, както обикновено, беше заобиколена от тълпа ухажори (различни по възраст, занятие, ръст и дори цвят на кожата). Тя се оглеждаше във възхитените им погледи, а те сияеха, озарени от нейната светлина. Сред тях беше и доктор Кац, чийто пръстен се оказа свален не само временно (а известна беше слабостта на Поло към лекарите).

Тук беше и Сузи, заедно със Саймън (който, след като видя малкия Алехандро, най-после се примири, че бебето не беше негово). Двамата със Сузи се оказаха доста сполучлива двойка — всъщност това не беше съвсем изненадващо. Като се замисли човек, те имаха много общи черти. Дори външно се забелязваше някаква прилика.

Колкото до Клариса, тя пък беше с Алехандро — нейното малко мъжле, любовта на живота й.

Изведнъж видя да влиза Джеймс и почувства как се изчервява от кръста нагоре.

Трябваше да се стегне и да му покаже, че съдбата на самотна майка не я притеснява ни най-малко. Също така не даваше пет пари, че е наддала десетина килограма, че никога не й оставаше време да се гримира като хората, че си избираше обувките само според това, дали бяха удобни или не, че без никакви угризения носеше едни и същи дрехи два дни поред. Тя беше майка, по дяволите, и се гордееше с това. Каквото и да смятаха другите по въпроса.

— Клариса — пристъпи към нея Джеймс. — Уморих се от тази игра. Уморих се да идвам тук, а ти да се правиш, че не ме забелязваш. Уморих се да се прибирам сам в празния си апартамент и единствено снимката ти да ми прави компания. Искам да остана. Мястото ми е тук. При теб и при нашия син. Не си мисли, че ще се отървеш от мен толкова лесно.

Клариса го погледна и каза само:

— Аз съм на трийсет и две години.

— Да-да.

— Честна дума. Излъгах те. Не биваше да го правя.

— Това ли наричаш лъжа? А какво ще кажеш за това: нямам пукната пара; израснах в имението Мейсън, но в отделението на слугите; баща ми беше алкохолик, оръжейникът на Джо Мейсън. Нямаш си идея колко е забавно да гледаш как вечер след вечер пияният ти баща чисти на масата в кухнята огнестрелни оръжия.

— Добре — тихо каза Клариса. — Ти определено ме биеш.

— Почакай, това е само началото. След като завърших филмовата академия, двамата с Аарон Мейсън сключихме сделка. Докато той се скиташе необезпокояван от Амстердам до Зимбабве и си живееше живота (така както го разбира — с много пиене, жени и наркотици), аз щях да се представям за него, да започна продуцентска дейност и да попреча на родителите му да го обявят за неблагонадежден и да го лишат от наследство.

Клариса кимна. После поклати глава. И отново кимна.

— Някой беше казал — „ако ще са лъжи, поне да не са кокошкарски“.

— Е, ти определено се целиш нависоко.

— Честно казано, чувствах се доста неловко — най-вече заради родителите му. А после се оказа, че Аарон не иска да е извън играта — впрочем съвсем разбираемо, кой би искал?

— В такъв случай сега ти си извън играта. Смяташ ли, че това те прави идеалният съпруг и баща?

— Историята не свършва дотук — усмихна се Джеймс. — Само след няколко дни Аарон проумя, че в Холивуд също се работи, и то здраво. Това поохлади ентусиазма му и сега се подвизава някъде в Индия или на Хималаите — не се знае точно къде, стига само законите за наркотиците да не са твърде строги.

— Значи няма да ходиш в затвора? Да си призная, разочарована съм.

— Е, не мина без скандал, но както казват — всяко чудо за три дни. И всяко зло за добро. Сега работя за „Парамаунт“.

Клариса го изгледа със зяпнала уста.

— Бива си те…

Джеймс направи лек поклон.

— Имам три въпроса — каза Клариса. — Първият е: защо се ожени за мен?

Той я погледна.

— Честно казано, отначало не те взех на сериозно. Но като видях, че твърдо си решила да се омъжиш за мен, го приех като съдба. Не се познавахме достатъчно, но вече бях разбрал, че с теб няма да скучая. Освен това познаваш толкова хора — реших, че можем да си бъдем полезни взаимно.

— Звучи толкова романтично.

— После се уверих, че ти наистина си много забавна (въпреки че понякога се чувствах като на влакчето на ужасите). В един момент усетих, че започвам да хлътвам. Все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Тръпката?