— Ние с Пат няма да го допуснем.

— Не бъди толкова сигурен.

— Не че го искам. Но толкова ли не проумяваш? Съсипваме си живота, а после не ние, а децата трябва да плащат сметката. Хващаме се с нов човек, пак и пак започваме отначало, въобразяваме си, че ето сега вече всичко ще тръгне по вода, а кой плаща цената — именно децата от тези съсипани бракове. Те — моят син, твоите дъщери, милионите деца като тях — живеят с рани, които няма да заздравеят до края на дните им. Трябва да сложим край на всичко това — Свих безпомощно рамене, виждах, че адвокатът е отвратен от мен. — Не знам, Найджъл. Просто се опитвам да бъда добър баща.

— Като предаваш сина си.

— Не знам дали е предателство. Но това е най-малкото, което съм в състояние да направя за него.

— Можеш да оставиш тук колкото неща искаш — обясних аз на Пат. — Твоята стая винаги ще си бъде твоя. Никой няма да припарва до нея. Можеш да си идваш, когато искаш. За един ден, за една нощ, завинаги.

— Завинаги ли? — учуди се Пат, както тикаше до мен велосипедчето.

Гласецът му едвам се чуваше.

— Ще живееш при майка си. Но не насила. Ще те гледаме и двамата. И двамата искаме да си щастлив.

— Вече не се ли карате?

— Опитваме се да се сдобрим. Защото и двамата те обичаме много и искаме най-доброто за теб. Не казвам, че никога вече няма да се караме. Но ще се постараем да не го правим.

— Пак ли се обичате?

— Не, моето момче. Този период от живота ни е отминал. Но и двамата обичаме теб.

— При мама къде ще спя?

— Тя ти приготвя стая. Ще бъде страхотно. Ще можеш да си подредиш навсякъде по пода играчките от „Междузвездни войни“ и да си пуснеш хип-хоп, направо ще подлудиш съседите.

— И никой няма да ми припарва в старата стая, нали?

— Никой.

— Дори ти?

— Дори аз.

Бяхме в парка. Пред нас се беше ширнал асфалтираният път, който криволичеше около езерото. Пат обичаше да кара тук велосипедчето, набираше такава скорост, че лебедите, зърнеха ли го още отдалеч, се разлетяваха. Но сега Пат дори и не опитваше да се качи на колелото.

— Харесва ми, както е сега — рече той и аз усетих, че ми причернява. — Харесва ми така.

— На мен също — уверих го аз. — Обичам сутрин да ти приготвям закуска. Обичам и да гледам как следобед разпиляваш по пода всичките си играчки. Обичам да си взимаме от пицарията или китайския ресторант нещо за вкъщи и да го ядем, докато гледаме по видеото в хола някой филм. Обичам да ходим заедно в парка. Обичам всичко това.

— Аз също. Аз също го обичам.

— Ще продължим да го правим, чу ли? Никой не може да ни попречи. Никога. Така ще бъде чак докато пораснеш и предпочетеш, вместо да седиш със стария си татко, да поизлезеш с приятели.

— Това няма да стане никога, никога.

— Ти все пак опитай. Да живееш при мама, де. Тя те обича много, знам, че и ти я обичаш. Това е добре. Радвам се. Радвам се, че се обичате. Натъжавам се, че си тръгваш от мен, но това не слага край на нищо. Можеш да се върнеш, когато си поискаш. Опитай се да бъдеш щастлив с мама, чу ли?

— Да, чух.

— А и още нещо, Пат.

— Какво?

— Гордея се, че си мой син.

Той пусна колелото и се хвърли в обятията ми, сетне притисна личице до моето и аз сякаш усетих самата му същност. Пат изпълни сетивата ми с чорлавата си гъста руса коса, с невъзможно гладката си кожа, с особената си миризма на пръст и захар. „Красивото ми синче“, помислих аз и почувствах колко солени са сълзите ни.

Искаше ми се да му кажа още много неща, но не намирах думи. Искаше ми се да му обясня, че този живот не е съвършен. И никога няма да бъде съвършен. Не съм чак толкова смотан, та да не го знам. Но при така стеклите се обстоятелства това вероятно е най-доброто, което можем да сторим. Не е съвършено. Защото единственото съвършено нещо в живота ми си ти, Пат.

Моето прекрасно момченце.



Джина отведе Пат в новата му стая, а аз останах да стърча насред жилището, понесъл кашона с играчки от „Междузвездни войни“ — никога през живота си не се бях чувствал толкова притеснен.

— Дайте да го взема — намеси се Ричард.

Подадох му кашона и той го остави върху масата. Усмихвахме се от немай-къде. Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал, бе по-стеснителен, по-приветлив, не чак толкова наперен, както си мислех в началото.

— Днес за Джина е голям ден — подхвана той.

— За всички е голям ден — отвърнах аз.

— Определено — побърза да добави Ричард. — Но Джина, нали знаете, е Везни. За нея най-важни са домът, семейството.

— Точно така.

Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал. Това обаче съвсем не значеше, че не е калтак.

— А Пат? — попита мъжът. — Пат каква зодия е?

— Изчисти ми стаята, ето каква — казах аз.

Джина излезе от детската и ми се усмихна.

— Благодаря ти, че му помогна да си пренесе нещата.

— Винаги на ваше разположение.

— Благодаря ти и за всичко останало — допълни тя и за миг съзрях оная Джина, която ме беше обичала. — Знам колко обичаш Пат.

— Да обичаш означава и да умееш да се разделяш — отговорих аз.



Така и не забелязах таксито. Излязох на главния път и най-неочаквано то направи рязък завой, за да не се блъсне в мен, изсвистя с гуми и шофьорът натисна вбесен клаксона. Всички се извърнаха да погледат малоумника в спортната кола с раздрания покрив.

Отбих встрани, поех си дълбоко въздух и се опитах да се поуспокоя, а автомобилите ту прииждаха на цели талази, ту отново се оттичаха. Ръцете ми трепереха. Стиснах волана, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха и не си възвърнах самообладанието.

Сетне подкарах бавно към къщи, като внимавах много, защото знаех, че мислите ми са на друг път, че отново и отново се връщат към черно-бялата снимка на баща и син, която навремето съм видял в един албум, и към старата песен за странника в рая.

— Е, татко — казах на глас, понеже наистина изпитвах потребност да си поговоря с баща си, наистина изпитвах потребност да разбера мнението му. — Правилно ли постъпих?

Глава 40

Чухме черквата още преди да сме я видели.

Големият черен мерцедес зави наляво към Фарингтън Роуд и ние запъплихме покрай дългия тесен канал към реката, а камбаните биеха ли, биеха в чест на Марти и Шобан.

Завихме още веднъж наляво, към Кларкънуел Скуеър, и черквата като че изпълни голямото синьо небе. Марти, който се беше издокарал като за сватба, се намести притеснен на задната седалка в лимузината и се взря в гостите, струпали се при входа на черквата, където им раздаваха цветя за бутониерите и сватбарски панделки.

— Дали да не пообиколим няколко пъти? — попита той. — И да ги оставим да чакат?

— Това, Марти, го прави булката, не ти.

— Да не си забравил…

Извадих двете златни халки. Той кимна.

Не му оставаше друго, освен да го направи.

Слязохме от мерцедеса, камбаните биеха толкова силно, че човек не можеше да мисли за друго. Марти току разкопчаваше и закопчаваше сакото си, докато се качвахме по стръмните каменни стъпала пред черквата — усмихвахме се и кимахме на познатите и дори на непознатите. Някъде по средата на стъпалата Марти се препъна в нещо и аз го хванах да не падне.

Той вдигна високото към педя пластмасово човече, облечено в мораво фракче, сърмени панталонки и бяла атлазена ризка. Или беше препасано с поясче, или беше превързано през стомаха с много бинт. Беше си изгубило едната бяла обувчица.

— Това пък какво е? — ахна Марти.

— Кен Купонджията — отвърнах аз и взех куклата.

През стъклописите по прозорците струеше слънце и в светлината му, между скамейките летеше момиченце, хванало шапката си в същия цвят, както официалната жълта рокличка.

— Пеги! — възкликнах аз.

— Кен Купонджията — рече тя и си взе куклата. — Търсих го къде ли не.

Сетне се появи и Сид, която ме погледна изпод периферията на широкополата черна шапка. Беше й възголяма. Вероятно я беше купила, преди да се подстриже.

— Аз ще бъда вътре — каза Марти. — В олтара.

— Пред олтара — поправих го аз.

— Знам къде ще бъда — рече ми той.

— Бъди щастлив — пожела му с усмивка Сид.

Изпроводихме го с поглед, после впихме очи един в друг.

— Не очаквах да те видя тук — казах накрая.

— Покани ме младоженката.

— Да де. Шобан те харесва. Е, какво ново-старо?

— Всичко е наред. Наистина. А Пат как е?

— Сега живее при Джина. Както личи, се чувства добре. Ще го видиш.

— Ще дойде ли? — намеси се и Пеги.

— Шафер е.

— Чудесно — отбеляза момиченцето и отново се гмурна в черквата.

— Щастлив ли е? — попита Сид. — Знаех, че наистина се вълнува за сина ми, и ми се прииска да я прегърна.

— Е, има известни търкания с приятеля на майка си. Пада си сухар. Не му е приятно, когато Пат го удря със светлинния меч по главата. Все му повтарям — не бе, Пат, защо ще го удряш, цели се право в очите.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Какво щеше да правиш, Хари, без това твое чувство за хумор?

— И аз се чудя.

— Но ти го виждаш, нали?

— Непрекъснато. В събота и неделя е при мен, срещаме се и веднъж през седмицата. Още не сме се разбрали какво ще правим през ваканциите.

— Сигурно ти е много мъчно за него.

— Не мога да го обясня, ала имам чувството, че е при мен. Но сякаш е зейнала пропаст. Отсъствието му очевидно е точно толкова силно, както и присъствието.

— Дори и когато не са при теб, децата пак изпълват сърцето ти, то им принадлежи. Точно това ще рече да бъдеш родител.

— Така си е. Джим добре ли е?

— Нямам представа. Нищо не се получи. Беше грешка дори да опитваме.

— Е, опита заради Пеги. — Най-малкото се надявах наистина да е опитала заради дъщеря си, а не защото е обичала Джим, както едно време. — Струваше си да пробваш заради Пеги.

— Така ли мислиш?

— Определено.

Сид посочи мерцедеса, който мина бавно покрай черквата. Отзад седяха жена, цялата в бяло, и мъж на средна възраст. Автомобилът се скри зад ъгъла.

— Дай да влизаме вътре.

— Ще се видим после. Защо някой път да не хапнем и пасти?

— Довиждане, Хари.

Видях я как влиза в черквата, за да застане при роднините и приятелите на невестата държеше периферията на шапката си, сякаш се страхуваше, че тя ще вземе да хвръкне. После до мен изникна Пат, който ме подръпна за ръкава. Беше облечен в нещо като моряшко костюмче, в което изглеждаше по-висок — същински малък кадет. Прегърнах го и видях, че по стълбите пред черквата се качват Джина и Ричард.

— Казвах ли ти аз, че няма да намерим къде да спрем толкова близо до черквата — тросна се той.

— Все пак намерихме и спряхме, нали? Или бъркам нещо? — отвърна му тя не по-малко сопнато.

Забелязаха ме и спряха да се карат. Без да продумват, си взеха от цветята и панделките за сватбарите и влязоха в храма.

Аз се усмихнах на Пат.

— Много хубаво костюмче имаш. Добре ли се чувстваш в него?

— Боде ми.

— Изглеждаш страхотно.