До гуша ми е дошло от тези разговори. Прочели са някоя статия във вечерния вестник за това как земеделците от Сконе42 получават помощи и после всички знаят, че хитрите фермери са големите победители в тези трудни времена. „Как тогава ще обясните, че стотици фермери фалират всеки ден? — питам мрачно. — След двайсет години сигурно няма да има и един фермер в Швеция!“ Но те вече са подхванали друга тема за разговор.

А всъщност трябва да ни обявят за защитен вид. Застрашени сме от изчезване, както соколите скитници и гълъбовите очички43. И аз знам защо е така. Иска ми се да им обясня, че с парите, които печелеше от един литър мляко, татко можеше да отиде с малкия трактор до магазина и да си купи шоколадова вафла. Днес аз мога да взема същия този стар трактор, който още не се е разпаднал, благодарение на изолационната лента и пластмасовото уплътнение, и да платя за същото с печалбата си от пет литра мляко. За млякото получавам почти толкова, колкото и татко преди двайсет години, но шоколадът не е останал на някогашната цена. Нито пък дизелът.

А и отдавна не мога да си позволя някой да ме замести във фермата. Чудя се, как ли би се почувствал този с БМВ-то, който харесва физическия труд, ако трябва да работи деветдесет часа на седмица без допълнително заплащане дори на Коледа?

Най-лошото е, че никога не можеш да кажеш и дума, за да опиташ да им обясниш, даже и да знаеш как. Защото тогава просто започват да си разменят многозначителни погледи и да подмятат ехидно: да, да, вие, фермерите, все сте недоволни. Или дъждът ви е прекалено много за картофите, или земята ви е твърде суха, ха-ха!

С Десире никога не сме говорили за това, не и след Голямото Яростно Избухване, когато тя намери старата ми диплома. Не смее да ме попита защо не преустановя фермерската дейност, въпреки че сигурно й се иска да знае. А аз нямам сили дори да започна да обяснявам. Да се откажа би означавало да се изнеса от фермата, без да имам нищо друго на гърба, освен старите си дългове. Да, те ми висят на врата като воденичен камък — навремето бях толкова глупав да тегля заем в размер на един милион крони, за да модернизирам. Това са повече пари, отколкото сега бих взел, ако продам проклетата ферма. И кой казва, че някога ще си намеря работа, така че да мога да си изплащам дори дълговете? Да-да, знам, че бих могъл да живея в някой приют за бездомни и да получа помощ за преструктуриране на дълга от Отдела за потребителите към общината… не, благодаря!

А и ако продам фермата си, ако вече не съм Бени от Рьонгорден, кой ще съм тогава?

За да се чувствам добре в кожата си, трябва да имам дизел под ноктите и голям склад за машини, в който да държа оксижен и пароструйка. Да съм абониран за селскостопанските вестници и да притежавам два трактора, един „Джон Диир“ и един „Валмет“, и комбайн, и тороразпръсквачка, и горски кран! Докато Органът по принудителните изпълнения не дойде и не изиска търг поради несъстоятелност.

Ако ми вземете трактора и ми облечете костюм, ще се почувствам като травестит.

Но с Десире стъпваме на пръсти по периферията на тази тема. Веднъж тя ме попита дали няма нещо друго, освен крави, което да е доходоносно за една ферма. Сигурно си представяше развъждане на шарани или отглеждане на безсмъртничета, или нещо от сорта. Аз отвърнах сухо, че единственото, което, изглежда, е доходоносно в наши дни, е да се занимаваш с оръжия, наркотици или секс.

И веднага започнахме да правим бизнес план как да превърнем фермата в оригинален секс клуб. Десире го кръсти Палав Кънтри Клуб. „Запишете се и вижте Как Го Правят Животните! Възбужда ли ви любовта в гумени дрехи? Елате и вижте как осеменителката на крави работи в ботуши и гумена престилка! Резервирайте си място в обора по случай сребърната си сватба! Разнообразете сексуалния си живот с малко садо-мазо, вземете под наем юзди и се завържете взаимно! И специалното предложение на Рьонгорден! Секс преживяване, което никога няма да забравите! Направете го, подпрени на нашата електрическа ограда…“

Взе да става много изтъркано и принудено. Тази пътека, по която винаги свиваме, когато някой потенциално важен въпрос се зададе на пътя. Ние го обръщаме на шега и заобикаляме всичко, което е сложно.

Но къде, по дяволите, изчезна тя?

41

Всичкото мляко, което разливах, а ти изтриваше,

всичкия смях, с който топло ме приспиваше,

нищо от тях не мога да ти върна,

ключа го няма и прозорците ти са тъмни.

Бях срещнала Мерта в деня преди Коледа и тогава изглеждаше като момиче от някоя коледна книжка — с румени бузи, искрящи очи и ръце, пълни с лъскави пакети.

Сега на един вехт червен фотьойл в психиатричното отделение седеше застаряваща жена с бледо, подпухнало лице и празни ръце, положени върху коленете с дланите нагоре. Застанах на колене пред нея и я прегърнах, тя отпусна брадичката си върху рамото ми и усетих, че се взира право в стената отсреща.

— Какво е направил? — попитах аз накрая. Не можех и да си представя какво би могло да е този път, Роберт я беше подлагал на какво ли не, а тя винаги бе успявала да се изправи на краката си.

Не отговори. Мина известно време, преди да ме погледне и да ме попита с недоволна бръчка на челото:

— Защо трябва да се живее всъщност? Колко безсмислено и уморително!

И втренчи в мен обвинителен поглед.

Не можех да измисля някакъв добър отговор, когато въпросът беше поставен по този начин.

— Но нали ти искаше да дойда? — измънках аз.

— Аз? — каза тя. — Аз не искам нищо!

Посещавах я всеки ден и тихо стоях до нея в продължение на часове. Струваше ми се, че това поне не я дразни. Когато я питах как се чувства, промърморваше нещо от рода на „всички индикатори показват червено и последната крона е изпаднала през една дупка в джоба ми“.

На четвъртия ден устата й се изкриви в горчива усмивка и тя ми разказа за някакъв тест, който я накарали да попълни, за да проверят дали има склонност към самоубийство. Страниците били покрити от горе до долу със стотици въпроси от сорта на: Мислиш ли, че животът е безсмислен? Винаги I често I понякога и Чувстваш ли се незначителен? I Непрекъснато I през по-голямата част от времето I често.

— Дори и да не си бил склонен към самоубийство преди този тест, във всички случаи ще станеш след него! — каза и за момент съзрях нещо, което ми напомни за Мерта, която познавах. И тогава ми разказа.

Преди половин година Роберт я беше убедил да се стерилизира. Тя не можеше да използва спирала, а той смяташе, че всичко останало е прекалено неудобно. Мерта дълго мисли, но накрая преглътна като горчив хап факта, че Роберт не желае да си навлича повече издръжки на деца. Тя искаше да има Роберт, а за всяко нещо се плаща.

Вечерта преди Коледа по телефона се обадила някаква жена и помолила да говори с Роберт. След разговора той смотолевил нещо, взел си коженото яке и изчезнал.

Не се върнал. Мерта прекарала сама Коледа. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да не започне да звъни в полицията или да се тревожи, че е станал жертва на катастрофа. Скоро щяла да разбере и вече се подготвяла за предстоящия удар.

На третия ден на Коледа той се появил ръка за ръка с едно съвсем младо момиче, което първоначално се сторило на Мерта тъжно и тантуресто.

После видяла, че то било поне в петия месец.

Оказало се, че чак сега Роберт изживявал Истинската Любов и искал да направи всичко за Жанет и детето. Били на път за курса за бъдещи родители и дали можел да вземе назаем колата на Мерта около Нова година, нали, в името на старото приятелство? Жанет имала роднини извън града.

Говорел на Мерта, с която се бяха събирали и разделяли в продължение на дванайсет години, с леко разсеяна симпатия, сякаш била негова братовчедка или приятелка от ученическите години.

— И точно така се чувстваше в този момент, мога да се закълна! — каза ми Мерта.

— Не ти ли беше дошло до гуша от деца? — попитала го тя.

— Ти това не можеш да го разбереш, Мерта! — отвърнал Роберт, без да му трепне окото. — Ти в крайна сметка сама си избрала да изключиш децата от живота си. Не си в състояние да разбереш как един мъж може да копнее за дете, когато открие подходящата жена.

Тогава Мерта им дала колата си. Само и само да се махнат от апартамента й, бързо.

Ръцете ми се тресяха, когато се върнах на работа.

След една седмица изписаха Мерта от болницата. Бяхме у нас и тя режеше лук в кухнята.

— Чувствам се като статист във филма за собствения ми живот — каза. — Аз съм част от тълпата на заден план, марширувам с армии от войници или се движа сред бедняци. Но има и някой там отпред, в близък план. Само че не мога да видя кой е той.

В този период често се изразяваше неясно и замечтано, без да се смущава или да обяснява.

След това направи нещо покъртително.

Докато режеше лука, си поряза палеца доста дълбоко. Известно време се взираше в кръвта, а после погледът й попадна на нелепия плакат с влюбената двойка от Бени.

Решително се насочи към него, прекоси дневната с леки стъпки, качи се на дивана и притисна палеца си към очите на жената — нежно като ласка.

Сега жената в раковината плачеше кръв.

42

Не можеше дори да дойде да ми върне колата, защото трябваше да стои при приятелката си в болницата, каза тя. Стоеше там през деня, а вечер работеше. Наложи се да отида с автобуса до града, за да си взема колата; беше оставила ключа върху една от гумите. Колата бе паркирана пред блока й. Влязох в двора и погледнах нагоре към прозорците й. Щорите спуснати — бяха от онези дървените, нямаше даже нормални пердета.

Не вдигаше телефона, дори телефонният й секретар не беше включен.

Минаха пет дни, без да се чуем. Започнах да се занимавам с всички писма, отнасящи се до моята ферма, които пощенската ми кутия бълваше всеки божи ден. Ако някога отново дойде тук, ще намери студения ми труп, задушен под лавина от писма, мислех си. А след това ще ме погребе под някой камък като на земемер и ще започне да търси други нещастници по пейките на гробището. Наистина се опитвах да й се сърдя, така сякаш ме болеше по-малко и поне можех да спя.

Не знаех дали просто не й пукаше за мен, или наистина имаше сериозна причина да не се обажда. Щях ли и аз да направя същото за Бенгт-Йоран? Да стоя при него в психиатричното отделение ден след ден, да работя вечер? Да нямам време да й позвъня?

Това дори не мога да си го представя. Бога ми, на Бенгт-Йоран може да му се отстрани мозъкът с електрическата резачка и пак няма да се забележи никаква разлика. Пък и с него не сме приятели по този начин. Приятелството ни до голяма степен е стар навик от детските години, а така и не ми остана време да намеря някой друг приятел.

Освен това винаги съм имал една такава представа за „нервите“, като на по-възрастните хора в селото. „Да бяха застреляли първия психолог, сега щяхме да си живеем без никакви проблеми“, каза веднъж един старец. Прав е. Само кръшкачите приписват проблемите си на „нерви“, понеже не искат да се захванат сериозно със ситуацията.

Ако Скаридата ме чуеше да говоря така, щеше да ме повали на някой диван с ритник в чатала и да ме анализира до откат, това ми беше ясно.

Един ден тя се обади. Звучеше напрегната и аз наострих уши.

— Какво има?

— В момента е доста тежко — каза. Чудех се дали смята да ме разкара така както си говорим по телефона. Мисли бързо, Бени.

— Ставам на трийсет и седем в петък — избълвах аз, преди тя да успее да ме прекъсне. — Искаш ли да излезем някъде заедно? Разбирам, че не си в настроение за шампанско, но може би половин малка бира? Не че е някакъв важен ден. — Бях ужасно нервен.

— Или пък няколко глътки плодово вино на един такъв напълно незначителен ден? — Гласът й прозвуча по-ведро и заяви, че ще се заеме с организацията на самото празненство и ще дойде у нас още вечерта преди рождения ми ден, за да може да ми поднесе кафе в леглото на сутринта. Аз чуруликах от удоволствие като сладкопойна чучулига. Тя щеше да се върне!