Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Мамка му, не мога да я понасям, просто не мога да я понасям!

Защо трябва постоянно да седи там?

Преди сядах за малко на пейката, след като приключех с работата по гроба, и на спокойствие си довършвах всички прекъснати мисли. Опитвах се да намеря нещо дребно, за което да се хвана, за да успея да изкарам още ден или два. Не мога да мисля спокойно, когато съм вкъщи във фермата и тичам нагоре-надолу по задачи. Ако не съм съсредоточен в това, което правя, неминуемо се случва някакво малко произшествие и ми създава допълнителна работа за дни. Или ще мина с трактора през камък и задният мост ще падне, или пък някоя крава ще си натърти вимето, защото съм забравил да й закопчая сутиена.

Само когато съм на гроба, успявам да си поема малко дъх. Но дори и там нямам чувството, че мога да седна и просто да помисля. Първо трябва да оправя всичко, да разровя почвата и да засадя цветя, чак тогава си позволявам да седна.

А ето че сега тя седи там.

Бледа като стара цветна снимка, която е висяла на стената в продължение на години. Изтощена светлоруса коса, бледо лице, бели мигли и вежди, безцветни дрехи, винаги нещо в светлосиньо или бежово. Бежова личност. Тя е самото нахалство — лек грим или проблясващо украшение са достатъчни, за да кажеш на околния свят, че „тук стои една жена, която поне малко се интересува от това, което виждате и мислите за нея“. Нейната безцветност обаче просто заявява: „Изобщо не ми пука какво мислите, аз дори не ви забелязвам“.

Харесва ми, когато външността на жената приканва: „Погледни ме, виж какво имам!“. Чувствам се някак поласкан. Жените трябва да бъдат с блестящо червило и нежни островърхи обувки с каишки, и да си вирват бюста под носа ти. Няма значение, ако червилото е леко размазано, роклята всеки миг ще се пръсне върху тлъстинките по корема или пък огромните фалшиви перли не са изящно подредени — не всеки може да притежава добър стил, важно е старанието. Винаги се влюбвам по малко, щом видя жена, вече не в първа младост, прекарала вероятно половин ден пред огледалото, за да изглежда добре, особено ако има дълги изкуствени нокти, изгорена от боядисване коса и разклатени токове. Тогава ми се приисква да я прегърна и погаля и да й кажа нещо хубаво.

Разбира се, никога не го правя. Най-близкият ми контакт с тях е да ги наблюдавам отдалече, когато съм в банката или в пощата. Във фермата няма други жени, освен ветеринарната лекарка и осеменителката на кравите. С дълги гумени престилки, груби ботуши, кърпи около главите и с тръбата със сперма от биковете в ръце. А и те никога нямат време да останат за чаша кафе — дори и да имах време да вляза в къщата и да приготвя.

През последните години майка постоянно ми повтаряше, че трябва да „изляза“ и да си намеря момиче. Сякаш навън чакаше цяла тълпа благосклонни момичета и аз просто трябваше да изляза и да си избера едно. Нещо като да вземеш ловната пушка по време на сезона и да си отстреляш заек.

Тя е знаела, много преди аз да разбера, че ракът бавно я разяжда отвътре и че ще остана сам. Не само с всичката работа по двора, но и с това, което съм приемал за даденост през годините — топла къща, оправено легло, чист работен гащеризон, вкусна храна, винаги горещо кафе и прясно опечени кифлички за закуска. Знаела е, че ще трябва да се грижа и за тези неща, за които не ми се е налагало да мисля дотогава — сеченето на дърва, отопляването на къщата, брането на плодовете и прането; всичко това, за което сега не ми остава време. Гащеризонът се е втвърдил от кравешки изпражнения и вкиснато мляко, чаршафите са посивели, от къщата ме лъхва студ, когато прекрача прага й, кафето си правя с чаша топла вода от чешмата и лъжица нес кафе. А проклетият кренвирш, който цвърчи в микровълновата ден след ден, е основната ми храна.

До чашата ми с кафе майка слагаше вестник „Ланд“4, разтворен на обявите за запознанства. Понякога даже беше оградила някоя обява. Но, разбира се, никога не казваше нищо направо.

Това, което майка не знаеше, беше, че вече няма тълпа момичета на пункта за събиране на мляко, които изгарят от желание да се задомят с „Привлекателен Ерген Със Собствена Ферма“. Те всички заминаха за града преди няколко години и сега са учителки в детски градини и медицински сестри. Омъжени са за автомонтьори и продавачи и обмислят да си купят къща. Идват тук през лятото с мъжете си и някое русоляво пеленаче на ръце и в продължение на броени седмици се излежават на шезлонги в стария двор на родителите си.

Карина, която ме преследваше в гимназията и която можеше да ти пусне, ако малко й се подмажеш, понякога ме дебне от засада зад рафтовете на магазина. Магазинът все още е отворен през летните месеци, сигурно ще е така още няколко години. И изведнъж тя изскача и се преструва, че сме се срещнали случайно, и започва да ме разпитва дали съм женен и дали имам деца. Сега живее в града със Стефан, който работи в склада на „Домус“5. Съобщава ми го победоносно и ме гледа така, сякаш трябва да лея сълзи за това, което съм изпуснал. За бога.

Може би и тази, бледата, има възрастни родители, при които да отиде и да се излежава през лятото. Би било добре да се отърва от нея за няколко седмици. Въпреки че през лятото никога нямам време да ходя на гробището, с изключение на дните, когато вали като из ведро и коситбата се забавя.

И този надгробен камък, от който не откъсва поглед! Що за камък е това? Повече ми прилича на нещо, което някой земемер е захвърлил там, за да отбележи граница на земен участък!

Майка избра надгробния паметник за татко. Виждам, че е натруфен, но съзирам и цялата любов, която тя вложи, за да го избере. В продължение на седмици разглеждаше каталози. Всеки ден й хрумваше нова идея за украса и накрая всичко се събра накуп.

Йорян какъв ли й е? Баща, брат или може би мъж? И ако има сили да идва тук и да се взира в камъка ден след ден, защо не намира сили да засади поне едно цвете на гроба му?